За коледната елха, сармите и свинското

Маргиналия стартира новата рубрика „Скритата История“. В нея  ще ви представяме бързи щрихи за случили се и неслучили се културни преплитания. Нейн автор е историкът Стефан Дечев, познат на читателите ни с провокативните му текстове “Медиите и историята”. Авторитетното електронно издание Либерален преглед в класацията си на най-четени текстове за 2017 постави статиите на Стефан Дечев  на 2-ро и 4-то място. Честито!

 

             

   Коледната елха – късно дошлата

 

Улиците на страната са отново осеяни със зелени елхи и борчета. В пазарната суетня всеки търси да купи своите защото бива ли без коледна украса в дома. Помним ги още от детските години когато нямаше как да се мине без „новогодишна елха“. Оказа се, че преди пък се наричала „коледна“ (както и вече почти три десетилетия). Толкова много съвременният българин е свикнал с тази декемврийска гледка, че това спокойно може да мине за една от отколешните ни „традиции“. Ако запитате купувачите знаят ли от кога българинът украсява коледна елха, ще чуете различни отговори. Колкото по-млади са интервюираните, толкова повече си мислят, че това е обичай с отколешен живот по нашите земи. Ако по-възрастните не отговорят спонтанно (в такива случаи отговорът е подобен на младите), някои може и да се позамислят и изкажат предположението, че практиката ще да е сякаш по-скорошна. И тук отговорите могат да бъдат всякакви – „от много отдавна“, „от стари времена“, „от началото на 20 в.“, „вероятно след Първата световна война“, „от 30-те години на 20 в.“, „след Втората световна война; та чак до „70-те-80-те години на 20 в.“ Както ще видим, в тях се отразява смътната народена памет за относително късната поява на зеленото дърво в селския дом.

И наистина елхата на Бъдни вечер и Коледа е къснодошла като практика в страната ни. В началото е била възприемана дори от едни като любопитна чужда новост. Както винаги – най-много се радват на това ново чудо на чудесата малките деца и младите. Има и такива, които посрещат тази новост приблизително както днес някои „фундаменталисти“ възприемат Св. Валентин или Хелоуин.

Защото наистина не винаги коледната елха я е имало. Всъщност, въвеждането и масовото утвърждаване на този общо-взето не повече от около вековен (и то най-вече в градска среда) български обичай, поразително напомня опитите за възприемане, адаптиране и утвърждаване на споменатите вече два чужди празника, както и яростната понякога съпротива срещу тях като небългарски, а вторият даже и едва ли не „сатанински“. Всъщност, дали не се намираме в някакъв етап на един нов културен пренос, който не е спирал във взаимно преплетената човешка история, и то в глобална перспектива, далеч преди да се заговори за всякаква „глобализация“? На този въпрос ще ни отговори единствено бъдещето, но в случая с „протестантската“ коледна елха преносът в други култури, – включително и доминираната от православието българска, – е бил видимо изключително успешен.

 

 

„Лутеранската“ елха

 

Ако четем описанията на Коледа от времето на т. нар. „Възраждане“ можем да се натъкнем на всичко – понякога и само на някои места питка с паричка, сарми, ошав и сух фасул; все още големи мъже като коледари; църковна служба; коледно прасе с кървавици, бахури, наденици и осолени сланини. Сред богати и състоятелни домакинства в градовете на Османската империя могат да се срещнат и известните ориенталски, османотурски ястия. Ала никаква следа и никъде от коледни елхи!

Макар едни автори да отнасят първата поява на този свят на коледното иглолистно дърво към края на 15 в., а други към началото на 16 в. (из историческата литература могат да се срещнат различни години – 1539 г., 1576 г., 1597 г., около 1600 г., 1604 г. и т.н.), всички са единодушни, че то се разпространява първо в лутеранските области на Германия. Там традиционното украсяване на вечнозелени клонки е преминало в употреба за целта на цели дръвчета в дома, под които да се оставят коледни подаръци. Някои дори свързват самото коледно дърво с Мартин Лутер, който пръв бил поставил запалени свещи върху него. Генезисът на обичая е сред протестанстките семейства от висшата класа и той се явява съответствие на католическите коледни ясли, които са обикновено разполагани и аранжирани в гилдийните зали и площади. На практика това преминаване в частното пространство на протестантското буржоазно семейство е и началото на модерната традиция за коледната елха, която предстои да получи впечатляващо развитие и разпространение през 18 в. и най-вече през 19 в. Видно е, че подобно на много други исторически феномени и нововъведения, и коледното дърво се разпространява в германското общество по посока от социалната върхушка към средните класи и низините, както и от градските към селските райони. Тук бихме могли и да добавим в културен и религиозен смисъл – от северните протестантски области на германоезичния свят към католическия германски юг.

Появила се в Германия почти едновременно с новите хранителни култури доши след Христофор Колумб от Америка (например типичните след време за германците картофи), и коледната елха ще се нуждае от около поне две, но най-често дори три столетия, за да се разпространи на целия Стар континент. Към 18 в. тя става обичайна практика най-вече по средното течение на Рейн, ала без все още да достига до селските райони. Да не говорим за отвъдлутеранските области на Германия където иглолистното коледно дърво придобива популярност по-скоро едва към средата и втората половина на 19 в. Дълго време то се асоциира от германските католици по долен Рейн с Мартин Лутер, поради което и го възприемат просто като един от символите на чуждото им протестантство и изцяло лутерански обичай. Затова и го не щат в домовете си. Ето защо едва постепенно през 19 в. коледни елхи ще навлязат тепърва и в католически немски домове. Началото на това по-широко разпространение се поставя с Виенския конгрес от 1815 г. когато пруски чиновници емигрират в католически населената област на долен Рейн. По някои сведения важна роля за засилване на известността и популярността на дървото е също решението на германската армия да постави коледни елхи в казармите и военните болници по време на Френско-пруската война. В резултат на всички тези развития през 19 в. коледното дърво вече е не „протестантски обичай“, а израз на германската култура като цяло.

През 19 в. обичаят става популярен и се разпространява първоначално сред аристократическото съсловие и сред монархическите дворове почти на целия Стар континент. Към средата на столетието вече и заможните средни класи в градовете постепенно се пристрастяват към новата мода. Затова коледното елхово дърво вече може да се срещне в Англия, Дания, Финландия, Полша, Австрия, Франция, дори и Русия. И в самата Германия по протежение на столетието употребата на коледната елха става вече повсеместна. Лутерани от германските земи дори я отнасят в Канада и САЩ. За тях, както и за околните, коледната елха е отново един от белезите на германската култура. В хода на 19 в. обичаят става толкова атрактивен и придобива толкова голяма популярност, че няколко американски града с германска връзка в тях водят съревнованието за първата коледна елха в Америка.

 

„Йолка“ от Русия пристига в България

 

Лутеранският германски обичай е донесен в България от православна Русия след Руско-турската война от 1877-78 г. Пристига по същото време когато праволавният руския царски двор изпраща в страната и своя роднина евангелски християнин, лутеранина Александър фон Батенберг, а на 17 април 1879 г. първото Велико Народно Събрание бързо и единодушно го избира за български владетел. Подобно на повечето благородници, родословието му е също толкова заплетено както традициите, обичаите и културния пренос на коледната елха. Той се явява втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщшат, от негов морганатичен браг с полската графиня Юлия фон Хауке. Тя обаче е и руска придворна дама. Сестрата пък на самия принц Александър фон Хесен-Дармщад е женeна за руския цар Александър II. Явявайки се негов чичо, руският монарх в най-голяма степен убеждава младия принц и поручик в австро-унгарската армия (но и участник в Руско-турската война като офицер от руската армия) да приеме предложението за българския престол. По този начин, бидейки племенник на руската императрица Мария Александровна (сестрата на баща му), той е и първи братовчед на бъдещия руски цар Алкесандър III. Но това германско-полско семейство има роднински връзки както с руската, така и с английската кралска фамилия. Както се вижда все благородници, до които коледната елха вече отдавна е достигнала. По този начин, на практика Руско-турската война от 1877-78 г. не само променя съдбата на българите, но донася и първите коледни дръвчета и една нова мода, израз на вече космополитна култура, която предстои да стане дворцова, елитна, градска, а един далечен ден и обикновена селска традиция. Но засега това е вярно единствено доколкото говорим за българите в по-големите градски центрове.

Разбира се, това съвсем не означава, че някои българи не са срещали коледни дървета и преди 80-те години на 19 в. Например, в спомените си Рада Киркович говори за елха в нейния Левашовски пансион в Киев, когато тя е била там ученичка – „ . . . един ден през годината имахме най-големия празник, Рождество Христово с коледно дърво – елха ….“. С дата 27 дек./8 ян. 1883 г. намиращият се по това време в новообразуваното Княжество България чешки историк Константин Иречек отбелязва в дневника си следното: „Вчера вечерта имаше елха (йолка) аrbre de Noël, във Военния клуб, и князът беше там, след това и бал …“ В този смисъл можем да кажем, че логиката на разпространение на тръгналата преди три века от германските земи коледна елха, не се различава в българския случай от всички останали в Европа – от двореца, домовете на чужденците в столицата и Военния клуб към къщите на столичния елит и накрая сред столичното гражданство и останалата част от страната.

 

 

„Коледното дърво не е българско“

 

И в България употребата на коледната елха в дома е единствено и най-вече обичай, който практикуват надошлите множество чужденци в столицата и градовете където са разположени чужди консулства. Сред българите през 80-те и 90-те години на 19 в. започват да практикуват обичая на коледната елха представители на градския елит. Посетилите дворцовите коледни балове представители на хайлайфа виждат новото чудо и един ден пожелават да го имат в своя дом, подобно на вече установената в много страни практика сред буржоазната градска класа. Ето защо родената през 1885 г. Райна Костенцева особено нагледно описва ситуацията на границата на двата века в столичния град: „Стара София не познаваше обичая да се окичва елха за празника. Само чужденците – руснаци, французи, унгарци и др., с големи усилия можеха да си намерят коледно дръвче.“ След много години Вера Желязкова ще твърди, че били канени у семейство Стамболови на първата „йолка“ и как после вече и други домакинства започнали да практикуват обичая. Роля затова изиграла и отвореността на израслата в Свищов на Дунава г-жа Поликсения Станчова Стамболова (представителка на побългарен албански православен род от разореното от кърджалиите Арбанаси, заселил се в „гръцката“ махала на дунавския град) за нововъведението видяно от чужденците.

Но от отделни семейства явно с хода на времето, година след година, модата на коледната елха започва да се практикува от гражданството като цяло. И отново Р. Костенцева отбелязва как по-късно този обичай видимо се разпространява и сред обикновените граждани на столицата, пишейки: „Както и днес, по-късно на видни пазарища преди Коледа се продаваха и елхови дръвчета. Тази продажба, разбира се, започна едва когато софиянци видяха какво правят чужденците.

Ала коледната елха едва ли е посрещната от традиционния българин по-различно от днешния Хелоуин. Чуждият обичай води до първоначално стъписване и негативизъм. Някои домакинства дълго се съпротивляват на нововъведението. Други го правят чак след смяната на поколенията и раздялата завинаги със закостенели в разбиранията си бащи и майки. Споменатата вече Вера Желязкова добавя спомените си за първите съприкосновения, и то на столичани, с коледната елха. Например на собствения й родител: „Баща ми дочу тия думи и веднага отсече: Коледното дърво не е българско. Българско е червеното яйце; червено яйце има всеки българин на Великден. И наистина, в нашия дом никога не се внесе коледна елха.

Но явно обичаят набира популярност сред младото поколение, интелигенцията и учениците. Дългогодишната учителка Невена Панова разказва за девическия пансион в Серес в самото начало на двадесетото столетие: „Наближаваше Новата 1901 година и аз реших да направим елха за ученичките или „йолка“, както тогава казвахме.“ Съпротивата срещу новата мода започва да намалява, а младите поколения все повече възприемат обичая като неотменна част от коледните празници. Всъщност, през последните десетилетия, като се почне още от реформаторското време на Мидхат паша в Дунавския вилает, младите българи, в годините на „алафрангата“, явно вече се срамуват от основното обредно ядене на миризливите лук и чесън, от влизането на големи понапили се мъже в ролята на коледари и коледните им песни, както и от архаичното дърво бъдник, което елхата предстои да замени.

Видимо обаче в края на 19 и началото на 20 в. огромното селско население в България не си и помисля да внася в къщите си и украсява коледна елха. За селяните е нещо твърде градско, както и за редица граждани нещо доста чуждо, небългарско.  Всъщност, селяните по цяла Европа, може би с изключение на самата Германия, са все още далеч от обичая на коледната елха. В редица страни, включително и в Англия, иглолистни коледни дървета не се появяват чак до Първата световна война. А и самата война чрез срещите на войници от различни армии служи за допълнително разпространяване на обичая сред обикновените хора на континента.

По-честата употреба в България дори до началото на 20 в. на понятието „йолка“ видимо демонстрира важната роля на руснаците за разпространението на новия обичай. Интересно е, че „руска връзка“ съществува не само в настаняването и утвърждаването на коледното дърво в България. Същата се забелязва по това време и в случая с разпространението на елхата за Коледа в Испания. През 1870 г. руската княгиня София Трубецкая, след като овдовява от мъжа си, херцог де Морни, брат по майчина линия на френския крал Наполеон III, сключва втори брак с испанския благородник Хосе Осорио и Силва, маркиз на Алканицес, един от големите защитници и организатори на Бурбонската реставрация (след кратковременната Първа Испанска Република), която позволява на Алфонсо XII (1874-1885) да властва. Поради това изглежда, че за пръв път през тази 1870 г. в Мадрид се поставя във вече изчезналия дворец на споменатите благородници едно коледно дърво  (árbol navideño). В крайна сметка лутеранският и протестантски символ на коледната елха навлиза в католическия и православен свят. Естествено, не подминава и България.

 

 

„Младите турци“ и  Коледа

 

Подобно междукултурно преминаване и не е чак толкова изненадващо. Макар с доминацията на свинското месо, след края на поста, Коледа да е празник на границите, той е и феномен на споделената култура и минало, на връзката. Културното общуване и преноси вървят и в двете посоки, от мюсюлмани към християни, но и обратно. Едно от свидетелствата за съжителство и културен обмен е на писателя, общественик и политик Тодор Г. Влайков. В своите спомени за „Преживяното“ той разказва: „Свикнали бяхме с турците. Ние българите, си живеем наистина, свой живот, имаме си своя носия, свои обичаи, държим на своята вяра, а те живеят по-другояче, имат други обичаи и друга носия, друга е и вярата им. Ала това го смятахме в реда на нещата. В реда на нещата е, дето нашите по-възрастни хора носят шапки, а турците носят чалми; дето нашите жени и моми се обличат със сукмани и се забраждат с кърпи, а булите се обличат с фередже и си прикриват лицата с бял яшмак. Ние ходим в черкова, турците ходят да се молят в джамията. Клепалото на нашата черква клепе заран и вечер, а от викалото на джамията ходжата вика всеки ден по пет пъти – по това познаваме и кое време на деня е: кога е пладне, кога е икиндия, кога е вечер късно епсия. Ние празднуваме Коледа и Великден, турците празднуват байрам. Ние, българчетата, ходим на школьо в нашето училище, турцките деца пък ходят в турското училище, дето е при джамията. Всеки си живее своя живот. Така е наредено и така си върви . . .

Разполагаме с немалко свидетелства, че Коледата като празник, и то в българската си версия, добива популярност дори и сред мюсюлманите турци. И те започват в годините на реформите и обръщането като цяло на Османската империя към Европа да я тачат. Редица турци, особено тези, чието мислене е в тон с „новото време“ на Танзимата (реформите след 1839 г.), участват, макар и частично, в коледните и новогодишни празници заедно с християните вътре в империята, както и в синхрон с модерна Европа. Научаваме, че в Шумен от 70-те години на 19 в. към сурвакарите от 1 януари може да се присъедини „често” и тяхно турско другарче, което също ходи да изказва благопожелания по българските православни къщи. Заедно с това армагани и лакомства на коледари и сурвакари изглежда се раздават и в някои турски домове. „Също така неведнъж се случва, – пише Андрей Захарев през 1878 г. на страниците на чешкото сп. „Славия”,  – че и по-прогресивни турски семейства, разбира се от младотурската, т.е. свободомислещата партия, бидейки в добро настроение от този така радостен за младежта ден, почитат този празник и щедро даряват младите хора.” Споменатото свидетелство и съприкосновение на турците с християнската Коледа видимо не е изолирано явление едонствено в особено отворения към света тогава Североизток. Симеон Радев ни съобщава как и по-сетне неговият учител в Македония Трайчо Доревски му разказва как когато бил в село Съпотско веднъж пристигнала при него една стара туркиня с внучето си. Тя много настоявала да остави малчугана в училището, а като дошла Коледа, жената поискала и малкото турче да стане коледар заедно с българчетата.

 

 

Османотурската кухня и предколения пост

 

Самият пък предколеден пост и отбелязването на Бъдни вечер дават шанс на немалко мюсюлмански постни ястия да достигнат и да се интегрират, включително и на празничната трапеза на християните. Защото не само Коледата и коледарите стават популярни и сред турците. Българите възпримет „протестантската“ коледна елха, но не са възприели дошлото с Реформацията тотално отхвърляне на поста, включително и предколедния. Същевременно простонародните постни ястия са изключително потискащи и непривлекателни. Неслучайно самият Георги С. Раковски като говори за „постное селско ястие” описва освен лук и чесън продукти като коприва, козя брада, горец, лападец, спанак, лобода, щир и киселец. Истинско щастие ще да е било когато по някое време всичко това е разнообразено от пиперките, а след още време и от боба. Ето защо в желанието си да направят този пост по-поносим, а в определени дни и тържествен, християните ще прибегнат до заемки от мюсюлманската кулинарна култура, където, покрай Рамазана, на постните дни и периоди също се отделя подобаващо внимание. Това води постепенно до възприемане на мюсюлмански и османтотурски по генезис постни ястия. Те ще се появат изпървом най-вече в състоятелни български домакинства – ошав, туршия, сарми, та чак до баклава с орехи, която след опичане се полива с петмез. Възприетите храни и тяхното последващо въплъщение в бита правят много от днешните християнски празници напълно немислими без тези османотурски заемки. Нека да го кажем направо. Дори и да приемем съществуването на някакви български или поне тукашни предосмански съответствия на споменатите ястия, самото налагане на тази османотурска терминология е недвусмислено доказателство за неподражаем професионализъм и майсторство в направата на подобна постна храна. Когато обаче в междувоенния период – времето на 20-те и 30-те години на 20 в. – коледната елха осява вече цялата страна, за Анна Хаканова пълнените пиперки са „традиционно българско ястие“, а „сарми“ се явяват пък „спорна българска гостба“. А ориенталската сладост от сушени плодове със захар се подвизава просто като „Хошав – български компот“. Заедно с това е видимо, че някои ястия просто се използват в ритуалната празнична храна и на двете общности – сарми, туршии, ошав, баници и особено баклава.

 

Мюсюлманите и свинското

(Или за неслучилото се движение в обратната посока)

 

Но не всичко в православната българска Коледа демонстрира споделената обща култура. Налице са и моменти, които очертават граници. В случая става дума за свинското месо и други разновидности произведени от него, които са олицетворение на празника. Те така и не преминават, в най-общи линии, в кухнята на мюсюлманите. Употребата им сред тях е сравнително изолирана. Дори и днес сред турците в България докато едно малцинство от либерално настроени прибягват до свинското, то едно преобладващо мнозинство от умерени консервативни традиционалисти, както и друго малцинство от дълбоко религиозни мюсюлмани, го изключват напълно. Следователно, табуто върху свинското сред мюсюлманите никога не е било поставяно под някакво изключително сериозно предизвикателство.

Но ако дадено причудливо културно проникване не се е случило подобно на лутеранската елха в православна среда, и то в повсеместни мащаби, то не означава, че никога табутата не са били оспорвани или че не са били очертавани – и то от представители на влиятелния турски елит – съвсем реални перспективи за алтернативни развития, които биха допуснали и коледното свинско на мюсюлманските трапези. В резултат от политиката на модернизация и европеизация, развитието на секуларизма и реформизма в Османската империя, подобни гласове могат да се срещнат още в началото на 20 в. Например, въпреки съпротивата на традиционалистите, още през 1913 г. медикът Исмаил Хакъ завършва ръкопис за консумацията на свинското месо от мюсюлманите, който публикува на арабски през 1923 г. и превежда на турски през 1933 г. Според неговото твърдение, Коранът не забранява нито изцяло, нито пък завинаги консумацията на прасета и всичко, което може да бъде произведено от тях. Единствената причина за установеното някога табу е била грижата за здравето на вярващите. Ала научните развития в модерното време вече са елеминирали тези рискове и са позволили свинското месо да се „пречиства“. По този начин, то престава да бъде опасно за човешкото здраве и става годно за консумация. На практика Исмаил Хакъ предлага нов начин на четене на самия Коран, който да съхрани хармонията между научните открития на модерното време, от една страна, и религията, от друга. Това е т. нар. модернистко ислямистко възприятие на секуларизма, целящо да се противипостави на една напълно радикална секуларизация, налагаща задължителен избор между „цивилизация“ (консумация на свинско) и религия (спазване на табуто). По този начин Хакъ смята, че демонстрира пълната съвместимост на Исляма с разума, науката и модерността.

Съществуват по-късно дори и такива писания, – дело отново на турски интелектуалци – които в дадени моменти почти ни приближават пред легитимацията на повсеместната консумация на свинско в турска среда. Например през 1927 г. Тевфик Рюштю, в продължение на 13 години външен министър на кемалистка Турция, публикува статията „Умиращи вярвания“. В нея можем да прочетем и следното: „Свинското е добра храна. Една от най-добрите. Религията може и да я забранява, но тази идея ще загине с по-старото поколение. Докато свинското е било избягвано с ужас в продължение на поколения като нечисто, то сега се яде от нашата по-млада генерация.“ Констатацията явно преувеличава консумацията сред турците и е твърде оптимистична, ала отбелязва съществуваща тенденция и очаквания сред определени среди на турския елит. В случая яденето на свинско е равносилно на това да бъдеш „цивилизован“, като съпричастните към европейската Коледа.

Срещат се и други представители на турската интелигенция, които по въпросите за консумацията на свинско месо се разполагат между горните две умерена и по-радикална позиция. През 1925 г., Ахмед Невзат, бивш ветеринарен лекар в кланница в Истанбул, след като обяснява как Мойсей и Мохамед са наложили забраната върху свинското месо единствено поради опасност от трихиноза и свинска тения, добавя: „Ако научните оръжия, които аз току-що описах бяха изобретени в тяхно време, или Мохамед и Мойсей дойдат на света в наше време, те биха позволили на техните общности да се наслаждават на свинското месо.“ Всъщност, научното откритие на трихинозата е осъществено едва в средата на 19 в. Този факт неслучайно се използва от ислямски традиционалисти за да подчертаят божествената мъдрост и прецизността на Исляма. Но споменатите сторонници на позволяването на свинското използват научната аргументация в обратна посока. Те поставят ударение върху обстоятелството, че същата наука, която е открила трихинозата, може и да я изолира и „пречисти“ месото на прасето.

Ето защо Исмаил Хакъ е някак абониран и за двете мнения и се опитва да примири позициите им. От една страна, поради своята адмирация на „цивилизованите страни“, той смята, че те не биха разбрали забраната на нещо носещо здраве и богатство и биха я възприели единствено като знак за назадничавост. От друга обаче, Хакъ не може да се разглежда и като антиислямски автор. За него избягването на свинското е резултат единствено от невежество и предразсъдък, а не произтича пряко от Исляма. Освен, че тълкува изразът в Корана „свинска плът“, като не отнасящ се сякаш изрично до сланината, за Хакъ самия Ислям дори се е показал като религия стояща над Юдаизма и Християнството. Юдаизмът е забранил свинското месо завинаги, а Християнството е пропуснало да го забрани и по този начин е изложило своите последователи в продължение на цели столетия на риск от трихиноза, преди науката да изнамери начин да я игнорира. Следователно, Ислямът е поставил запрещение върху свинското месо и производните му продукти единствено когато това е било необходимо. По този начин, религията на Мохамед е демонстрирала своето онтологичното превъзходство, което вече може да се смята и за научно доказано. Трябва да кажем, че подобно мислене в определен период (първите няколко десетилетия на 20 в. и особено времето между 20-те и 40-те години) е дори типично за османските турски интелектуалци и официалния дискурс в Република Турция.

И все пак, яденето на свинско е било и си остава и до днес една от най-широко и най-стриктно практикуваните забрани от Исляма. Налице са и социални функции свързани с религиозната и националната идентичност днес. Горните мнения обаче илюстрират, че макар и неслучило се, културното преплитане между свинското месо, производните му продукти и турската и мюсюлманска среда, поне като интензивен дебат и аргументация – има своите ярки защитници и върхови моменти. Цитираните дебати в късната османска и кемалистка Турция най-малкото демонстрират потенциални – макар и пропаднали – посоки на бъдещо развитие и културен пренос, подобен на коледната елха. Поне за определен брой турски интелектуалци и държавници в началото на модерната турска република това е била реална перспектива. Тя пък би отворила и пътя за допълнително взаимно проникване между християни и мюсюлмани около отбелязването на Коледата. Поне до момента Историята е пожелала друго и е направила проникването твърде ограничено.

 

* * *

 

Както виждаме културните кръстосвания и преплитания между празниците и традициите на отделните народи никога не са спирали както в по-далечното, така и в по-близкото минало. Днешната коледна елха тръгва от протестантска Германия за да премине един ден в европейския католически свят и в православна Русия. След това руснаците, както и други чужденци, ще я докарат до новото Княжество България и неговата столица София. По елхата ще се увлече софийския хайлаф за да премине през столицата, големите и по-малки градчета и за да стане неотменен елемент от „Българската Коледа“. Точно така както и сармите, ошава и разните ориенталски лакомства, ще направят поста преди Рождеството по-поносим, разнообразен и тържествен.

Честита Коледа 2017 г.!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве