За македонците се говори – с тях не се говори

Българо-македонската историческа война

 

 Всички национализми подхождат към историята по един и същ начин – първо провъзгласяват част от историята за колективна собственост, а след това я приписват на своята „въображаема общност“. Чрез колективизация към национализация. Само така стават възможни абсурдите – хора живеещи в Тракия да смятат историята на Самуиловата държава за „своя“ и да обвиняват хора от Преспа и Охрид, че им я крадат. Т.е. хората от област никога не влизала в това царство и нямала друга роля в неговата история освен като враждебна територия и резервоар за войници и ресурси за враговете му, обвиняват хората в някогашните столици на царството, че им го отнемат.

 

Историята като мъчителка на живота

Тази колективна собственост, е превърната в основен национален капитал, не по-малко важен от държавната територия. Един вид виртуална криптовалута с толкова голяма стойност, колкото вяра и емоция се влага в нея. На тази черна националистическа борса за антики и крадени вещи историческите документи губят своята обективна научна стойност определяна от количеството и качество информация, която съдържат, а придобиват съвсем друга – национална цена. Колективната национална собственост придава идентичност на членовете на нацията, прави да се чувстват богати, значими, велики… Някои. Оспорването, на който и да е аспект от тази колективна собственост се преживява като опит да се ограбят и нацията и всеки неин член. От тук и този безумен писък за „кражбата на история“. Кражба на нещо, което го няма тук и сега, но до което всеки винаги има неограничен достъп, което нито може да се защити, нито премести, нито скрие, нито продаде. И все пак несъгласието, другомислието се чувства като опит за грабеж. Така интерпретацията на историята се превръща в политика и мненията за миналото започват директно да тровят настоящето и бъдещето. От учителка на живота историята се превръща в негова мъчителка, а историците в орден начумерени закачулени инквизитори борещи се с ереси и дяволи.

 

Патологии на егото

Обвързването на идентичност, самочувствие, мечти, надежди, его с исторически интерпретации неизбежно ни запокитва в зоната на психологията и митичното. Някак си историята се оказва натоварена с непосилните за нея задачи не само да отговори на въпроса за смисъла на живота, но и да даде смисъл на живота. Затова и сблъсъците за миналото придобиват митично-титанични пропорции и се случват в дебрите на легендарното, в един паралелен „духовен“ свят. На Балканите вече не се бием за един или два сухи баира – вързаха ни ръцете; не се опитваме да решим днешните си проблеми, които виждаме като нерешими; не се борим за бъдещето, в което не вярваме; но затова пък как люто воюваме за миналото, за истинността на нашите митове, за това чий е Крали Марко, за налагане на нашите исторически „истини“, битка в умовете и за умовете. И както в любовта, така и във войната – всички средства са позволени. Гневът и страхът ни обединяват за свещен отпор, да защитим стадото си от околните глутници.

И  никак не помага това, че историята на Балканите е някак си постоянно на „чорчук“, на пряко и на въпреки с всички национални натъкмявания. Ето Самуиловото царство, за което сега се спори – то се разпростира в „националните“ митични и съвременни територии на поне четири съвременни нации и шест държави, но без да изпълва нито една национална митична територия „както трябва“. Калъч.

 

Между щита на Ахил и боздугана на Крали Марко

Не може митичната история без свети реликви, без предмети чиято важност е определя не от тяхното историческо научно значение, а от митичната им стойност – дали са носещи – укрепващи стълбове на националния храм, икони укрепващи колективната вяра, гранични стълбове на свещената територия, амулети защитаващи националния дух…

Прекрасен пример за такава митична реликва е Битолския надпис, който наскоро по БТВ стана обект на национална глорификация, спекулация и манипулация. Той е нещо средно между ахиловия щит и кралимарковия боздуган на българския национализъм. Онова което му дава такова голямо значение за българския мит е, че в него три пъти се споменава понятието българ(ск)и, пък е намерен в Македония. Сега помислете ако вместо българи бе употребено, което и да е друго понятие – да речем „скити“, не дай си Боже – гърци, и ако беше не от Македония, а от Сърбия да речем, щяхте ли дори да сте чували за този надпис? Само ако сте тесен специалист. Защото нямаше да става за митична реликва и нито една българска телевизия никога нямаше да се харчи филм да прави за него. А тройната употреба на понятието българи тук не ни дава нищо ново – отдавна е известно, че Самуил и наследниците му са носели българската царска/императорска корона, дори и в Македония това рядко е оспорвано. Единствената нова сигурна информация, която получаваме от този надпис е, че вероятно в Битоля на 20 октомври неизвестно коя година са започнати строителни дейности.  Неговата научна историческа стойност обратно на митичната е скромна.

Както всяка митична реликва и тази се обвива с бръшляна на легендите. Злите македонци се опитали да скрият надписа, но храбрите местни българи, български учени и разузнавачи попречили на това. Поетика. И патетика. Как?! Как биха могли да попречат на тоталитарна държава да го унищожи ако е искала? Никак. И днес щяхме да говорим, че там имало някакъв надпис, но за съжаление вече го няма, само смътна едва четлива вестникарска снимка е останала. А каква е прозаичната реалност? Когато е открит през 1956 г. най-старата македонска научна институция няма десет години и в Македония просто няма кой научно да обработи и публикува този надпис. В момента, в който там е командирован такъв човек – руснакът емигрант Владимир Мошин – надписа е научно публикуван (1966). Първото му научно публикуване се извършва имено в Македония и само десет години след намирането му. Въобще не е бавно. Особено като си помисля за това, че може би 20 години откакто в медиите излезе новината, че е открит надпис на/за цар Иван Александър, в който той странно е наречен македонски цар, но научна публикация май няма. (Да не говорим, за подобни надписи по църкви из Търновксо и Троянско, някак си подминати, забравени, а  може би и заличени?) Не стават за митична реликва за българския, а дори не и за македонския национализъм. И легендата за битолския надпис продължава, че злите македонци нарочно го повредили заради българското му съдържание. Много лошо трябва да са се объркали обаче, щом като са запазили точно частта на която три пъти се среща думата българи. Това е без значение – фактите не бива да развалят сантименталната легенда. Важното е, че македонците са „зли“, а българите – техни жертви… Та нали даже уж убили 200 000 българи щото не искали да са македонци – какво като няма тела и гробове, голяма работа, че това не се е случило, но пък как потресаващо звучи, каква драма …. Как да не ги намразиш тия македонци и да им блокираш еврочленството?!

Може би не са го изложили на явно място в музея през комунистическия период – не знам, не съм го посещавал тогава – сега е там. Но няма да се учудя и така да е било – след като вече е бил превърнат в оръжие в започната през 1960-те митична война от страна на България. Та нали това бе период, когато и в България се криеха доста  митично неудобни неща, като печата на Кресненското въстание (заради надписа „Македонско въстание“), герба на славянските народи в Рилския манастир (защото покрай български има и македонски герб), доклада на Вапцаров (защото в него пише „Ние сме македонци и нашето творчество трябва да служи на македонската кауза“), статията на Славейков по македонския въпрос (защото говори за македонско национално съзнание през 1860-те) и т.н.

В България с удоволствие се посочва, че в Македония били фалшифицирали документи (всъщност само един автор – Славко Димевски е обвинен за два документа), но някак си се пропуска, че от българска страна имаме поне два фалшиви средновековни надписа създадени с цел да докажат българския характер на Самуиловото царство. Два неуспешни опита да се изработят нови реликви…

 

Да балансираме лодката

Тъй като в България дори на негледащите телевизия ума е вече подгизнал от потопа оплаквания срещу Македония нека да кажем малко и в обратна посока – за мъничко баланс.

– Кой кого отрича, кой кого блокира и кой на кого поставя условия? Македония със сигурност нито отрича българската нация, нито българския език, нито българското малцинство (наскоро даже предложиха да го сложат в Конституцията си), нито пък се опита да блокира евроинтеграцията на България, когато реално можеше.

– В коя от двете страни личности от ниво вице-премиери, министри и депутати изразяват спрямо малцинството на другата страна мнения, че са платени чужди агенти и предатели на нацията, които трябва да бъдат пратени в затворите, дори застрелвани? Не е Македония.

– Да сравним и следното. България е осъдена 14 пъти в Съда за правата на човека в Страсбург за нарушаване правата на своите граждани македонци, докато Македония – веднъж за нарушаване правата на българите. В последния доклад на департамента на САЩ за правата на човека за Македония думата българин/български дори не се споменава, докато в този за България македонец/македонски се среща 8 пъти. В последните доклади на Консултативния комитет за прилагането на Рамковата конвенция за националните малцинства от 2020 г. в този за България македонци/македонски се споменават 42 пъти, докато в този за Македония българи/български – нито веднъж. И така Македония ли предявява неоснователни претенции спрямо България заради македонското малцинство, или всъщност България приписва на Македония своята собствена политика срещу македонското малцинство, когато твърди, че в Македония българите били дискриминирани? А Македония дори не смее да постави въпроса за македонците, но все пак е виновна за „антибългарска политика“.

– Защо ли е българската позиция спрямо Македония не намира подкрепа или разбиране или по-точно среща пълно неразбиране сред останалите европейски страни?

– На ниво комисия (но не само) – коя страна иска и настоява за включване на трета неутрална страна историци в нейната работа и защо българската страна е толкова против тази идея, ако е убедена в силата на своите аргументи и целта й е наистина „историческата истина“?

– На ниво език. Защо ли науката в целия свят разглежда македонския като отделен език, и единствено изградената чрез изкуствен подбор гилдия на българските филолози защитава „българската истина“?

– На ниво историци (но не само). Кой към кого изразява непркривана неприязън и презрение заради различното му мнение? Това правят някои български колеги, не македонските историци. Един „интелектуалец“ има „доблестта“ да изрази в националния ефир удовлетворението си, че македонски историк, баща на сегашен македонски историк бил умрял. Във филма на БТВ за битолския надпис друг „колега“ заяви, че аз, а май визираше и генерално македонските историци, не работим за честта на каузата а за каузата на хонорара. Ad Hominem par excellence. (И “професионалистите“ от  БТВ -репортерите са сметнали за много важно това да стане част от филма им).  Докато в македонската историография трудовете на българските колеги редовно се цитират, то от българска страна – македонските системно се игнорират освен в редките случаи, когато някой благоволява да ги нападне.

– БТВ колко филма вече направи, в които представя македонците като малоумници, негодници, крадци на българска история, „пакистански принцеси“ и въобще врагове на българите? И само БТВ ли е….

– Кой разправя „неоспорими лъжи“, че другата нация е изградена, чрез геноцид върху неговата собствена и че е антибългарска по природа и характер?

– Дали в Македония има богата категория вицове за българи или всъщност в България има огромна такава за македонци, създаващи стереотипа за македонците като за неграмотни крадливи шашавелници с комплекс за величие и малоценност едновременно?

И след това някой се оплаква, че нямало диалог и доверие  и че в Македония имало „слово на омраза“ спрямо България?! Нерде сламка, нерде греда! Ако към брат си или към най-добрия си приятел приложите такова отношение, колко време ще трябва да ги превърнете във ваши  врагове? Месеци, седмици, дни? А българската страна прилага този подход с години. Може би някой точно това иска. Да станем и останем врагове. Доста хора в България живеят на антимакедонската „патриотична“ хранилка.

 

Разбираме ли света като поле за надлъгване между народите?

И точно по лъжи, страхове и комплекси ли трябва да се съревноваваме? Не може ли да го направим поне съгласно виждането на човека, заради който сме се грабнали за гръцмулите, дето разбирал „света като поле за културно съревнование между народите“? Не  е ли това по-добър принцип за общение, отколкото доказването кой когашен е и колкав е?

Когато имаме война първа жертва е истината, от всяка страна на фронта. Точно за това тази война трябва да спре – как ще можем ние историците въобще да търсим истината сред постоянно разпръскващите се помежду ни емоционални шрапнели, бесния писък на куршумите край ушите ни, грохота на химните, гневния ропот на тълпите, виковете на (на)ранените и праха постоянно вдиган във въздуха от диво развяваните национални байраци? Как въобще ще можем да се намерим в тази пясъчна буря, че още и да не се застреляме…

 

За македонците се говори – с тях не се говори

За война ви трябва враг, но не отделни личности – те стават за диалог, не за война. Трябва да омесиш колективен безличен зъл неприятел, носител на колективна вина. За да е безличен – трябва да е или обобщен или далечен, не се допуска да дойде близко, защото току виж станал ближен.

Помислете колко често сте виждали македонски учени по българските телевизии, когато се обсъждат Македония и македонците. Трудно ще си спомните защото такива почти няма. А и в онези редки изключения, потвърждаващи това правило, им се дава думата не на живо, за малко, обградени с множество правоверни свои бодигардове и задължително нагласени като врагове. Последния пример е съвсем пресен – филма на БТВ за битолската плоча, където е „дадена“ думата на двама македонци, единия поставен неоснователно в ролята на враг, а другия също така неоснователно в тази на осъзнаващ се грешник.

В България за македонците се говори като за заблудени или врагове. Но с тях не се разговаря.

Не един учен е фалшификатор – всичките македонски историци и македонците генерално – са. Не един или друг човек има свое мнение и убеждение, а всички които имат мнение различно от онова прославящо вашата нация са едно враждебно цяло. Късате от тук и там, от един или друг парчета които не ви харесват за да склепате като Франкещайн от тези несвързани телесни удове един уродлив колективен безличностен нежив враг. Да служи като сламен човек, като мишена за изливане на фрустрациите на егото. И тъй като онези, които изразяват мнения различни от официалните са обикновено учени в друга държава – то имено чуждите учени и държавите, в които живеят стават този общ враг, а онези пък отвътре дето не са съгласни – са предателите и измекярите на онзи външния враг. Нима не е очевидно – в принципа „ние срещу света“, те не са с „нас“.

И така се изправят изкуствено едни срещу други като колективи накокошинени и призвани на свята бран българската срещу македонската историография. Нациите седят в своята половина на стадиона и крещят лозунги, пеят химни, псуват…

Какво искате от историците?! Ние не сме отборен спорт. Не мислим и не действаме като колективи. И не бива! Отдавна отмина времето когато ЦК на БКП на Тодор Живков можеше да спуска отгоре „общи научни становища по македонския въпрос“ или да нарежда такива да бъдат „изградени“. Всеки учен има своя специфична позиция. Тук фронтова линия не може и не бива да има. Съгласен съм в много неща с много български колеги и не съм съгласен с много неща. Така е и с македонските колеги и с останалите. От непосилно до невъзможно е да намериш двама историци да се съгласят по всички въпроси. Освен ако не са идеологически колеги. Дори от време на време и със себе си не съм съгласен – когато си променя мнението на пример. Защото всички се развиваме. И въпроса дори не е в съгласие и несъгласие – в науката гласуване няма, а в дебат и аргументиране. Диалога не може да се води когато има фронтове – още една причина Комисията между България и Македония да е катастрофално решение. Задържането на историографиите като колективи засилва намесата на политиката, помага за пребоядисването на „черните овце“ и връщането на настранливите в стадото. Превръща диалога в епична битка по надлъгване, в която победителя може да бъде само един.

И диалога ескалира в кавга, в която България държи на всяка цена да наддума македонското зборуванье, да наложи своя наратив над македонския като го надвика или като му запуши устата с евро-вето. Но дори да успее – вярва ли някой, че мълчанието под заплаха значи съгласие и че насилието и унижението може да роди нещо различно от омраза и отвращение?

 

Да повдигнем плочата и пуснем духа….

Да се върнем към превърнатия в препъни камък Битолски надпис. Значението, което му придават националистите в България е нереално. Той обратно на твърденията на някои български учени не ни дава информация за „самосъзнанието“ на населението в Македония.[1] Споменаванията на „българи“ в надписа „is not provide irrefutable confirmation of ‘the ethnical (sic!) nature of Macedonia at the beginning od the eleventh century’ as Zaimov maintains.“[2]

Защото понятието е употребено като политоним, не като етноним.

  1. „самодържец български“ е владетелска титла, което прави понятието по автоматизъм политическо, отнасящо се до всички поданици на владетеля, а не до една етническа група. Това, че титлата е още и империална само подсилва този факт.
  2. Това, че Битолската крепост се строи/ремонтира „за спасението и живота на българите“ – потвърждава същата констатация – крепостта се стори за поданиците на владетеля, а те в този регион са от различно етническо потекло – освен славяни източниците говорят за арменци, колонисти от Лариса, а изглежда и власи. Едва ли някой мисли, че в тази крепост са пускали с пропуск за етнически български произход, а всичко останали „небългари“ са оставяни вън на милостта на Василий „Българоубиец“ (между другото още една модерна реликва, а в действителност – епитет появил се повече от век след смъртта на Василий).[3]
  3. Коронното „доказателство“, което опровергава себе си: „Българин родом“. Тази фраза не показва етнически произход. Ако човека наречен така е наистина Йоан Владислав, то неговия род, според това, което знаем от изворите, е в една или друга степен арменски – майката на Самуил и Арон е арменка без съмнение, а съвременника Степан Tаронски – Асохиг твърди, че Комитопулите (Комсадзагите) са арменци от област Дерджан в Армения – доколко е вярно това не можем да сме сигурни. Но това е всичко, което знаем за произхода на този род. Как е възможно тогава един в една или друга степен арменец да твърди че е „българин родом“? Невъзможното в съвременен национален смисъл е съвсем резонно в средновековен. Така както един самоопределил се като влах и наричан от съвременниците „Йоан влаха“ – цар Калоян може да претендира, че е в някакъв смисъл българин, или поне потомък на царете на българите (и власите), или както Теофилакт Охридски („грък“ от Евбея) може да нарича себе си българин. Така както се употребява „ромей по род“ във Византия и да речем един арменец по произход – император Йоан Цимисхий е наречен „съ(на)родник“ на ромеите. Защото „българин“ както и „ромей“ показват принадлежност към относително променливи империални мултиетнически общности. „Bulgaria was not a „national“ state. … Bulgaroi was a political, not an ethnic name, in the same way like Romaioi.“[4]

Българските националисти не осъзнават, че настояването им да дадат етнически прочит на надписа всъщност би поставило под сериозен въпрос неговата автентичност. Защото вместо да говори със средновековни понятия и в рамките на средновековната дипломатика, терминология, представи и т.н., той би говорил със съвременни понятия и в рамките на модерния национален дебат и спор за „характера“ на Самуиловото царство, народ и династия, а това би го направило рожба на 20, а не на 11, 13 или друг век. При това вече имаме два подобни фалшификата (Воденския и Петричкия надпис), целящи да докажат „българския характер“ на Самуиловата държава.  Но без значение колко автентичен е надписа вкарването на модерно национално значение в понятието „българин“ в него по същество го фалшифицира.

 

Изкуството да не забелязваш и да забравяш

И така стигаме до един от най-заобикаляните, а ключови моменти – понятието българин след 10 в. става империално понятие, което губи етническото си значение. Не никога не случило се претапяне на (пра)българи в славяни и създаване на славянобългарски народ в Мизия Тракия и Македония (о „съвпадение“ и късмет – тъкмо в границите на Санстефанска България), както ни мами мита. А създаването на паралелно, алтернативно мултиетническо, надетническо царство, сянка на империята в Константинопол. Това е „България: другата балканска ‘империя’“.[5] Затова намираме в изворите фрази като „кумани наречени българи“, „рода славянски, т.е. българите“, „славянските народи наречени българи“, „мизийските етноси“ (в смисъл български) и т.н. За това в домашните извори българите са род, а не етнос/народ. Както и ромеите са род. Царски родове съставени от различни „народи“. Или казано иначе двете части на божието царство – на Новия Израил. Едните на север от Шар и Стара планина наречени българи и включваща „и власи и сърби и останалите“ които са „едно“. Другите на юг – в Романия, или „гръцката земя“, обхващаща цяла Тракия и Македония, където са „гърци“. (Така поне мислят сравнително запознати хора като Иван Асен ΙΙ, патриарх Евтимий и други съвременници, но може би и грешат и днешните историци националисти са по-добре информирани от тях). И в предсказанията за края на света двата рода на царството се обединяват в последния християнски цар, на който „баща му е от българския род, а майка му е от гръцкия род“.[6]

Колко лесно се забравя, че става дума за държава създадена първия път от тюркски народ, а втория от власи и кумани; за царства управлявани от тюркска, арменска, влашка и куманска династии и имала на престола си и по един „сърбин“ и татарин: „The practice of claiming the title emperor of the Bulgarians, … had no ethnic significance.“[7] Елитите на тази империя бяха от смесен произход но доминирани от тюркски елементи (първо царство) или влашки и кумански (второ царство). Тази „Bulgaria was not a „national“ state. It was the rival empire, emerged from the Byzantine model. This was a common project of the central Balkan population, regardless their ethnic origin.[8] Вместо митичната национална или народна „наша“ държава съществуваща вече 1300 години – говорим за третата империална традиция на Балканите след Римско-Византийската и Османската (ако разбира се не броим и Хабсбургската на Северозапад). Всяка от тях по различен начин е преплетена в историята на хората на Балканите. Българската съставлява общ елемент (един от, не единствения!) в миналото на хората които днес бихме определили като румънци, българи, власи, гагаузи, македонци, сърби …. Вместо да предизвика сближаване обаче, този общ момент става причина за вражда. Защото национализма си иска „своето“ и не си споделя играчките. Всеки се стреми към монопол над славен къс от историята, за да се почувства някой. Че „и ний сме дали нещо на светът“.

И някак се забравя, иначе уж общоприетото, че нациите се появяват през 19 и 20 в. Разбира се всеки е съгласен на думи с това що се отнася до всички други, особено съседите – но никой не е съгласен с това, когато стане дума за неговата нация. Тя е изключение. Всички други са млади нации – ние сме стар народ. Просто като прабългарски фасул. Просто нашия древен народ, когато му е дошло времето естествено е набъбнал в нация. Нацията („нашата“ поне) се оказва просто народ в условията на научно-техническия прогрес. Старо вино в нови мехове, вместо по-близкото до реалността – ново вино в стари мехове. Или най-точно: стари етикети върху ново вино в нови мехове с модно състарен дизайн.

Да много забравяне и концентрирано невнимание трябва за да бъдеш историк националист.

 

Магията на имената

Всички сме в една или друга степен под въздействието на националната „магия на имената“. Както предупреждава Джон Файн, съвпадението на модерните национални имена със средновековни понятия „can be very misleading“.[9] Забравяме, че тези имена бяха избрани при прощъпулката на национализма от голям брой възможни имена, и с много ясна цел – да се даде славно минало на новата нация. Власи и молдавци станаха румънци, позовавайки се на латиноезичната римска традиция. В южните Балкани предпочетоха модното по време на елинофилството име елини (независимо, че на Балканите по онова време това бе дума с внушителен обиден потенциал), но не пропуснаха да приграбят по „езикова линия“ и византийското наследство. Източно-балканските славяноезични националисти направиха това с българската империална традиция. На северозапад посегнаха по сръбската и хърватската средновековни традиции, макар дълго време да не успяха да решат една нация ли ще бъдат или две. За закъснелите на националния панаир и особено на лишените от голям спонсор (велика сила), им бе оставено да си делят нищото и да бъдат обвинявани в изкуственост и крадене на история, дори когато говорят за своите предци. Спрямо тях „старейшините“ прилагат подхода „аз съм велик, а ти нямаш право да те има“.

И за почти всеки читател изглежда толкова ясно и очевидно – та нали в източниците пише „българи“ („гърци“, „сърби“, „македонци“ и т.н.), ето че „ни е имало“ като народ преди векове. И съвпадението не е въобще случайно, но не е и естествено. Както търсеното съвпадение между името румънци и римляни, не доказва идентичност на румънската нация с Рум-милета, или с Румския султанат, а нито с римляните. Както случайното сходството между „роми“ и „ромеи“ не прави византийците роми или ромите византийци. И още по-драстично, както членовете на спортния клуб „Левски“ не са роднини на Васил Левски. Така и срещаните през средновековието понятия българи и македонци нямат реална връзка със съвременните едноимени нации. Имено защото са съвременни, а не продължение на средновековни реалности. Значението на тези понятия, с които сме свикнали е имено това – модерно, ново, никога не било в миналото.

На пример кръстоносците, които през 12 в. минават по Via Militaris намират, че в Срем, Белград, Браничево, Ниш и София живеят българи, докато след София, през Пловдив към Одрин живеят македонци.  Очевидно е че между тези средновековни понятия и днешните няма нищо общо. Както и „македонски въстания“ като това на Лъв Торник в Тракия, нямат връзка с днешната македонска нация. А нито „българските въстания“ в днешните Македония и Сърбия имат нещо общо с днешната българска нация (та те дори така и не се разпространяват в Мизия и Тракия – там има други въстания, не „български“).  Би било крайно несериозно да отричаме очевидното, че “One thing we can say for certain is that the use of the ethnonym ‘Bulgarian’ and the toponym ‘Bulgaria’ in the medieval sources does not correspond with the modern usage.”[10] Защото другата алтернатива ни води в театъра на абсурда: че в  днешните територии на Сърбия, Косово и Македония през 11 – 12 в.  са живели българи, същевременно в Тракия  – македонци и павликяни, а в Мизия власи и смесени варвари и след това да гадаем как същите са си разменили местата и са се озовали в днешните си земи. Трета логична алтернатива няма. Не че не се прилага трети подход – да нагаждаме историческите източници както ни е удобно – или иначе казано – алтернативата предлагана от национализма, но в нея логика и наука няма. Ако Йоан Владислав е „българин“ то той може да бъде само българин такъв какъвто се разбира днес. А ако Петър, Асен и Калоян са „власи“  – то те не могат да са власи, те пак са си българи и то в съвременното значение на думата. Фалшификация на историческите източници, чрез подмяна значението на понятията в тях.

И да не забравим и „народа“, за който уж се спори – на практика не знаем почти нищо за етническото самосъзнание на населението в тези държави, само за идентичностните акробатики използвани от елитите.[11] Откъде е тази голяма храброст на някои да говорят от името на това мълчаливо мнозинство днес? Или трябва просто да се радваме, че не могат да си отворят устата и да ни съсипят хубаво натъкмените истории?

Едно име – много значения

Понятието „българи“ през средновековието е имало множество различни значения. Хора от номадски народ свързван с хуни, авари, хазари, кумани и унгарци. Жители на едно или друго царство с име България. Членове на една или друга (включително етнически различни помежду си) царски династии. Жители на тема (провинция) България. Енориаши на Охридската архиепископия „на цяла България“ (генерално изключваща Тракия и Мизия). Енориаши на Търновската патриаршия „на всички българи“ (генерално изключваща Тракия и Македония). Еретици дуалисти (през 13 в. във Франция на кладите горят „българи“ (Бугри), като престъплението им е имено в това, че са „българи“, т.е. еретици). Жители на територията северно то Стара планина. Славяноезични (за гръкоезичните в Македония). Селяни земеделци без значение на етническия произход – включително и турци (обратно на гърци, което е еднакво на граждани).[12] В по-ново време – енориаши на Българската екзархия (отново без значение на народността, предварително отпечатана на църковните документи като българска), членове на модерната българска нация, граждани на държавата България (често без разлика на етнически произход и самоопределение). И това е само на Балканите, а  извън него има и други значения. Но значението – член на народност живееща в Тракия, Мизия и Македония – е рожба на българския национализъм през 19 в., и не кореспондира с никоя средновековна реалност, значение или идея, а обективно и с никоя модерна реалност. Това е само мечта, претенция, идеал.

И това може да се каже за всяка балканска нация, дори и за такава с някакъв „институционален континюитет“ като хърватската.[13]

 

На кой отбор е бил член Васил Левски?

В тази перспектива думите на Аллександър Каждан: “The controversy over whether Samuel created a Macedonian, West Bulgarian or Bulgarian states are ahistorical, as its project modern ethnic distinction onto the past”[14] придобиват своя истински смисъл. Същото констатира и Файн, като забелязва, че когато ние „projects backwards all sorts of the present-day ingredients of ethnicity“ – „history becomes anachronistic and skewed“.[15] Спора е анахронен, защото двете нации претенденти не са съществували по времето на Самуиловото царство, в какъвто и да било вид, за да може въобще да се повдига подобен въпрос. Въпреки, че българските националисти са убедени, че имат очевидно предимство в един такъв анахронен спор, то е само такова, каквото биха имали запалянковците на „Левски“ пред тези на ЦСКА в спор, на кой от двата отбора е бил член Васил Левски. Мнозина, дори и в комисията явно не съумяват да схванат, че когато историците по света казват, че Самуиловото царство е било „българско“, те въобще нямат предвид, че някак си то е свързано със или принадлежи на българската нация и държава. То е българско в средновековния смисъл на тази дума, не в модерния. Или казано по още един начин: „Samuel’s empire … that Bulgaria was not a „national“ state“.[16]

 

Вавилонската кула на национализма

Нито искам, а нито мога да преча, на който и да е да гледа на една или друга част от историята като своя. Но мисля си, че в стремежа си да откъснат къс от историята да си бъде „само техен“, националистите се затварят в тесния зандан на своите его-фантазии и приличат на онази грешна душа от ада от „Великата раздяла“ на Клайв Луис, която при ваканцията си в рая, вместо да се опита да намери начин да остане и да се радва на всичко там в един истински пълноценен живот, се опитва да направи невъзможното – да открадне една златна райска ябълка и да я откара да я продава в ада.

Докато постоянно се опитваме да се награбим с история ще продължим да потъваме. Ще живеем във виртуалната реалност на  собствения си пъкъл като вечни жертви, постоянно онеправдани клетници. Както отдавна ни е диагностирал Уинстън Чърчил: „Балканските народи са натоварени с повече история отколкото могат да понесат“.

Излизането от зандана на националния кошмар би дало на освободения една многократно по-богата и по-важното – по-истинска история. История която може да го научи на нещо за живота, а не да го лъже колко е велик. По-богата, защото негови са и другите имперски традиции, не само една, или само един неин аспект. Би го направило гражданин на световната цивилизация вместо провинциален калпазанин, с апашки претенции. (Или както са се изразявали през „възраждането“ – хаирсъзин). Би върнало обединяващата универсална сила на имперските традиции. Съборност вместо национално разкъсване. Би довело до разговор за истински проблеми, вместо митични крамоли. Би помогнало да се напусне вавилонската кула на национализма, където всеки говори „свой“ език, но никой никого не разбира.

 

И така продължаваме за никъде

Мнозина се питат – с какво успя Македония до такава степен да озвери два от своите съседи. Та нали българската официална историография не е в съгласие с нито една съседска историография, защо се заяжда точно с Македония, защото е най-слабата ли? И моя отговор е, че без дори да претендира на каквато и да е правота със самото си съществуване Македония подсказва на цял свят, че има нещо много „не така“ в националните доктрини, митове, претенции и историографии, „има нещо гнило“ в България и Гърция. Същото е и с македонското малцинство в България – щом го има то сегашния официален мит в България е очевидно фалшив. И Македония и македонците привличат опасно и вредно външно внимание. Няма нищо по-страшно от това прожекторите на световната наука да се насочат към твоя мит – театъра на сенките наречен национална история не може да оцелее огрян със светлина от всички страни.

И така продължаваме за никъде…..

[1] На пример Заимов Йордан, Битолски надпис на Иван Владислав самодържец български, БАН, София 1970, 111; Димитър Ангелов, Образуване на българската народност, София, Наука и изкуство, 1971, 335.

[2] Paul Stephenson, The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge University Press, 2003, p. 30, f. 70

[3] Stephenson, The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, 66 – 81.

[4] Alexandru Madgearu, Centrifugal movement in the Balkans in the 11th century, EBPB, 5 (2006), 25

[5] Johnatan Shepard, Bulgaria: the other Balkan ‘empire’, in: The new Cambridge Medieval history. T. 3, Cambridge University Press, 2000, 567 – 585

[6] Заимова В.Т. и Милтенова А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, София 1996, 126

[7] Paul Stephenson, Byzantium’s Balkan Frontier, A Political Study of the Northern Balkans, 900 – 1200, Cambridge university press 2004, 61

[8] Madgearu, Centrifugal movement, 25

[9] John Fine, When ethnicity did not matter in the Balkans: a study of identity in pre-nationalist Croatia, Dalmatia, and Slavonia in the medieval and early-modern periods Michigan: 2006, 11

[10] Stephenson, Byzantium’s Balkan Frontier, 79

[11] Сравни Kaldellis, Anthony, Streams of gold, rivers of blood : the rise and fall of Byzantium, 955 A.D. to the First Crusade, Oxford University Press, Year: 2017, 125: „What about the population? Unfortunately, we have little information about the identity of most of the subjects of the former Bulgarian empire, or whether even a majority identified as Bulgarian.“

[12] Атанас Шопов, Из живота и положението на българите във вилаетите, София, 2013, 117 – 120; Panayote Elias Dimitras, Writing and Rewriting History in the Context of Balkan Nationalisms, Southeast European Politics Vol. 1, No. 1 October 2000, 42: “Bulgars were the peasants, the Serbs the intellectuals, the Greeks the merchants, the Vlachs the shepherds“; Loring Danforth, The Macedonian Conflict. Ethnic Nationalism in a Transnational World, Princeton: Princeton University Press, 1995, 59.

[13] Сравни Fine, When ethnicity did not matter in the Balkans.

[14] The Oxford dictionary of Byzantium, Oxford University Press, 1991, p. 1838

[15] Fine, When ethnicity did not matter, 11

[16] Alexandru Madgearu, Centrifugal movement in the Balkans in the 11th century, EBPB, 5 (2006), 24, 25

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
ratevski@gmail.com'

Стойко Стойков

д.и.н Стойко Стойков, авторът е македонец