За началото на почитта към Априлското въстание

Днес дотолкова сме свикнали с честванията на Априлското въстание, че наближи ли краят на април – началото на май, знаем, че предстоят зари, възстановки, събрания, конференции и кръгли маси, с които за поред път ще отбележим събитията от пролетта на 1876 г. Тези естествени и подразбираеми, а донякъде и рутинни поради регулярността си тържества, обаче не възникват спонтанно, както може да ни изглежда днес, а са част от процеса на израждането на нацията-държава и се установяват в националния календар постепенно.

Първите няколко години от съществуването на свободното българско княжество са белязани от остри противостояния между консерватори и либерали, зад които не само идеологически, но и биографично стоят предосвобожденските еволюционисти и радикали, които се стремят да наложат своите версии не само за това каква трябва да бъде днешната българска държава и политическото й устройство, но и за близкото “турско минало”. Битките се водят основно около ролята на Л. Каравелов, а консерваторите възприемат като голямо поражение организираното от политическите им противници държавно пренасяне на костите на Г. Раковски от Букурещ в София през 1885 г. Въстанието от 1876 г. не присъства директно в този дебат, но въпреки че никой не смее да докосне паметта на загиналите през 1876 г., никому и не хрумва да отбелязва с държавни почести поредната годишнина от героичното или трагичното – съобразно интерпретацията му – въстание.

Официалните празници в княжеството са свързани по-скоро с личността на княза (встъпването на трона, рождения и имения му ден) и традиционния християнски календар, отколкото с нацията. До 1888 г. и 19 февруари (3 март) се празнува като ден от възшествието на престола на руския император Александър II и подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор, а не като специфично българско събитие. 11 август се почита с малко военно тържество, но също не е официален празник. Обикновено всеки град чества и деня на влизането на руските войски в него. Датата 20 април се отблязва регулярно след Освобождението в Панагюрище, но остава локално събитие, към което дори местните хора, ако се вслушаме в тогавашните дописници, не проявяват достатъчно респект. И организираното по инициатива на близките му и Копривщенската община пренасяне на тленните останки на Т. Каблешков от Габрово в родното му селище през 1883 г. не се мисли от инициаторите му като достатъчно важно извън рамките на Копривщица, та се налага копривщенци да бъдат подтикнати два месеца по-късно да разкажат за направеното от тях от редакцията на в. “Народний глас”. Все по същото време като предприятия на отделни лица, организации и дружества се осъществят и първите отбелязания на паметта на Ботев, Каравелов, Левски и др. В повечето случаи тези ранни инициативи произхождат от Източна Румелия, където оформеният около Ив. Вазов кръг, свързан с изданията “Наука” и “Народний глас”, отдава най-много усилия по регистирирането и осмислянето на близкото минало. Тежестта на Пловдивския кръг нараства допълнително по време на режима на пълномощията, когато в столицата на Източна Румелия се установяват и П. Каравелов, П.Р. Славейков и най-вече З. Стоянов.

В следващите години картината се променя значително с появата на “Записките по българските въстания” на З. Стоянов, “Миналото” на Ст. Заимов, “Епопея на забравените” и “Под игото” на Ив. Вазов, които при оскъдността на собствено българска литературна продукция, много бързо навлизат и в учебното съдържание по литература и налагат основния тон в започващия се да се конституира национален разказ, в който събитията от пролетта на 1876 г. заемат централно място. Значителна е и продукцията на “малките мемоаристи” (по А. Хранова), които макар понякога да влизат в противоречие с големите автори, спомагат за разширяването на представата за въстанието от 1876 г. в детайлите.

Еманципирането на официалния държавен календар и обвързването му с националните дати започва да се случва по малко от времето на управлението на Стамболов както като реакция на съпротива срещу голямото руско присъствие до този момент, така и с оглед иредентистката политика на държавата. Погледите все по-често се обръщат към Македония и Тракия, а това налага търсенето на модели за съпротива на османската власт  в предосвобожденската традиция, а оттам и по-голям интерес към въстаническите и четнически опити от XIX век. Тази тенденция на утвърждаване на националното продължава и при управлението на К. Стоилов и последвалите го правителства. За налагането на образа на бореца срещу османската власт като обект на почитание от обществото и държавата  допринасят и поборническо-опълченските дружества, които в стремежа си да спечелят и затвърдят конкретни материални привилегии покрай дебатите за промени в пенсионното законодателство, ангажират държавата с конкретен отговор на въпроса за значимостта на различните дейци от близкото минало. Същевременно поборническите дружества се превръщат в основни инициатори на редица комеморативни събития, изграждане на паметници и събиране на сведения и документи, най-вече за собствената си дейност. Поради това не е изненадващо, че от тях произлиза и предложението за първото национално честване на Априлското въстание през 1901 г., направено на втория техен конгрес през 1898 г.

Зародила се първоначално като начинание за официално държавно честване на 20 април и 11 август, постепенно идеята прераства в по-голям проект за отбелязване на 25-годишнината на възстановената българска държавност, който включва поредица от юбилеи – 25 години от Априлското въстание – 1901 г., 25 години от Шипченските боеве – 1902 г., 25 години от Сан Стефанския договор – 1903 г. и добавя към тях инициативите за построяване на паметник в признателност към руския цар Александър II, музей на българското възраждане и инвалиден дом за поборниците и опълченците. Междувременно, още през 1897 г. Татарпазарджишката постоянна комисия гласува решение “да се отдаде на конкурс съставянието на една вярна и подробна история” на събитията в Панагюрски революционен окръг през 1876 г. От края на 1899 г. всички тези задачи минават под шапката на новооснования комитет “Цар Освободител”, чийто почетен председател става княз Фердинанд, а на основния двигател на комитета Стоян Заимов се възлага и написването на юбилейната книга за Априлското въстание.

Всички тези чествания, разбира се, освен вътрешната си цел – да сплоти нацията, да утвърди собствен националнен пантеон и създаде образци за подражание, са и част от външнополитическата игра в опитите за сближаване на България с Русия, политика, желана и от княза, и от управляващите тогава правителства. Това създава напрежения и нерядко поставя Априлското въстание в сянката на паметника на Царя Освободител. Въпреки успешния конкурс за сграда на музей на българското Възраждане и огромната събирателска работа по издирването и съхраняването на документи за него, тази идея никога не се реализира, за разлика от паметника на Царя Освободител, чието откриване след няколко години става едно от най-важните събития в столицата на княжеството. Много от усилията на комитета са насочени към контакти с руски дипломати и генерали и привличането им за тържествата в България. Руският посланик в София става основна фигура в комитета по изграждането на паметника. Отменя се и първоначалната идея за полагане на основния камък на паметника на 20 април, като датата се премества на 23, Гергьовден, като предлогът е, че князът трябва да присъства на тържествата в Панагюрище. Поради многобройните си ангажименти към комитета С. Заимов, макар да извършва огромната подготвителна работа за юбилейната книга, така и не стига до написването й – задача която ще бъде завършена от поелия я от него Димитър Страшимиров едва в 1907 г. А и самият празник в София губи от значимостта си поради залелите го протести. Студентите се изправят срещу обвързването на един чисто национален празник с полагането на основния камък на паметник на руския цар и обвиняват комитета “Цар Освободител” в придворни игри. Мнозина от тях са арестувани. Недоволни са и македонските организации. След дефилето по столичните улици и поклонението пред паметника на Левски многохилядното празнично шествие начело с черешово топче спира и пред 3-и полицейски участък и организира овации за задържаните там членове на Върховния македонски комитет след току-що приключилия му конгрес – още една демонстрация срещу правителството и превантивната му дейност по ограничаване на акциите в Македония с цел удовлетворяване на Русия.

И все пак, направеното от комитета за организирането на тържествата през 1901 г. е внушително. На Априлското въстание за пръв път се отделя толкова значимо място и събитието според официалната програма трябва да бъде отбелязано във всяко българско селище според възможностите му. Още в навечерието на празника на 19 април във всички български училище се четат публични лекции от преподавателите за освободителните движения на българския народ със специален акцент върху Априлското въстание и отбелязване на факта, че то “е послужило за основна причина на освободителната война през 1877 година”. Клоновете на комитета “Цар Освободител” или местните спортни, благотворителни, учителски, поборнически и пр. дружества организират литературни и музикални забавления, театрални представления и концерти с възрожденски произведения. Денят 20 април започва във всички църкви с панихида за загиналите, благодарствен молебен и стартирането на кампанията за набиране на средства за изграждането на паметник в чест на освободителната война, музей на българското възраждане и дом на инвалидитe-поборници и опълченци. Народните увеселения на открито продължават през целия ден, а вечерта в големите градове отново се изнасят театрални спектакли, организират се факелни шествия и забавления. Препоръчва се и даването на скромни банкети за поборниците-опълченци. За пръв е създаден специален юбилеен медал, който е раздаден на част от живите поборници и на прием в двореца.

Особено тържествено е отбелязан денят в Панагюрище, където присъства князът със семейството си. По този повод Райна Попгеоргиева ушива отново знамето, което е носила в 1876 г. и се снима с него. Дегизирани в подобни на някогашните си униформи са и всички оцелели участници във въстанието. Разочарованата Копривщица, която е настоявала преди това, че не й се отдава достатъчна значимост като място на “първата пушка”, прави по-скромно тържество, на което отдава почит на все още живата майка на Бенковски и също полага основен камък на бъдещ паметник на загиналите през 1876 г. Денят се почита във всички краища на княжеството, макар някои от селищата, взели активно участие във въстанието, да предпочитат да се придържат повече към локалната хронология на отбелязване на събитията.

И още нещо важно около 25-годишнината на Априлското въстание през 1901 г. Покрай събирателската си дейност за юбилейната книга С. Заимов е обхванат от инстинска треска да документира и визуално местата и протагонистите на априлските събития от 1876 г. Във връзка с това той ангажира фотографите Ив. Карастоянов – София, К.Е. Курциус – Русе, Димитър Василев – Търново, Братя Сотирови – Ловеч и Петър Чернев – Враца, за да направят снимки на живите участници във въстанието от различните селища, на местностите, където са се водили сраженията и където са загинали някои от водачите на въстаниците, и така създава един внушителен фотоархив, който при цялата си вторичност формира днес представите ни за Априлското въстание. Опитът му изглежда е заразителен, доколкото все по това време са направени и заснети и серия други възстановки на отделни битки и ситуации от пролетта на 1876 г., които са издадени под формата на пощенски картички, и които днес са неизменна част от илюстрациите на Априлското въстание. Това следосвобожденско визуализиране на въстанието за съжаление е твърде малко познато и понякога поражда излишни страсти, каквито бяха тези около снимките-възстановки на пловдивския фотограф Д. Кавра, направени за картината на А. Пиотровски, посветена на Баташкото клане.

Въпреки противоречивостта и разноликите си външно- и вътрешнополитически употреби, първото национално честване на Априлското въстание задава тон и насока, в която занапред ще протичат и следващите тържества в почит пред бунта на българите през 1876 г. – с неизменните дегизирания, възстановки, черешови топчета, театрални представления, с оценката на въстанието като повод и прелюдия за войната от 1877-1878 г. Дори речта на княза, произнесена на 20 април в празнично Панагюрище, спокойно може да бъде сложена в устата на който и да е било български държавник било преди, било след 1944 г., та дори до наши дни.

Струва си да се запитаме обаче доколко тази приемственост е позитивна и доколко – консервативна. Не трябва ли да променим нещо в подходите си към този неотричан от никого юбилей? Не трябвали да станем малко по-рефлективни и по-благородни и да погледнем събитията от пролетта на 1876 г. не само под прожекторите на славата, но и в техните нелепи измерения като убийствата на цигани в Клисура и Копривщица? Дали сме способни спокойно да обясним и се извиним за тази нелепа постъпка?

Avatar

Кета Мирчева

Кета Мирчева е историк на свободна практика. Работила е в Националния музей на образованието – Габрово, и Българския исторически архив на НБКМ. Изследователските й интереси и публикации са в областта на историята на идеите, национализма и манталитетите.