За новия полски „мемориален закон“

от -
277

На 6 февруари президентът на Полша Дуда подписа нов закон, който има за предмет историческата памет. Той беше приет от Сейма на 26 януари. В руската преса се появи информация за него, но тя не винаги е точна. Ето какво всъщност стана.

Поддръжниците на този закон го описват като нещо съвсем невинно, като реакция на разпространената в чуждата преса формулировка „полски лагери на смъртта“. Те наистина се намираха на територията на Полша и разбира се, бяха нацистки, а не полски. Веднъж през 2012 г. Обама спомена в официална реч „полските лагери“ и след това Белият дом беше принуден да се извинява. Но информацията, че новият закон забранява точно тази формулировка, не съответства на действителността. Такива предложения наистина бяха направени по време на дебатите по новия закон от либералната опозиция, но мнозинството на партията „Право и справедливост“ не им обърна внимание. Всъщност законът е много по-лош. Ето текстът на най-важният му член: „Възлагането на отговорност – въпреки фактите – на полския народ и държава за извършване или за подпомагане на извършването на нацистките престъпления, извършвани от германския Трети райх […] или за извършването на други престъпления, представляващи такива против мира, човечеството, или военни престъпления, а също така грубото омаловажаване и какъвто и да е начин на отговорността на истинските виновници за тези престъпления, се наказва с глоба или със лишаване от свобода до три години.“

Какво е ужасното в този член? Нали в края на краищата не е правилно да се държи отговорен човек (страна, народ) за неблаговидните деяния на други? По същия начин не правилно и да се омаловажава отговорността на истинските престъпници. Може да се спори дали трябва да се пращат в затвора хора за „неправилни“ изказвания по повод на миналото (според мен, не бива), но е очевидно, че забранените от закона изказвания не са правилни. Ала проблемът е в това, че освен извършените от нацистите престъпления законът – като че ли между другото – забранява да бъдат обвинявани поляци и в извършването на „други престъпления“. А в рамките на тази крайно разширена формулировка може да се вмести всичко, което ни е угодно. Още повече, че в историята на Полша, както и в историята на мнозинството от държавите, има множество „други престъпления“. Нека разгледа въпроса по същество.

Преди всичко трябва да кажем, че законът принадлежи към т.нар. „мемориални закони“, които криминализират някакви изказвания за миналото. Те се появиха през 80-те и 90-те години на миналия век и сега в около 30 европейски държави, а също в Израел и в Руанда, има такива закони. Мнозинството от тях забраняват отричането на Холокоста или отрицанието на геноцидите и на престъпленията срещу човечеството въобще. Тези закони имат както поддръжници, така и противници, но при всички случаи това са актове, смисълът на които се състои в защита на паметта на жертвите. По такъв начин намеренията на мнозинството от тях са симпатични (има няколко проблематични случаи и ние ще се върнем по-нататък към тях).

Но има и други мемориални закони. Те защитават паметта на палачите. Такъв е например приетият през 2014 г. в Русия закон, който предвижда затвор за критика на външната политика на Сталин през годините на Втората световна война, или турският закон от 2005 г., който забранява да се оскърбява турската държава. На практика това означава забрана да се окачествява като геноцид изтребването на милион и половина арменци в Османската империя през 1915 г.

В Полша, Чехия, Унгария, Литва и Латвия има закони, които предвиждат наказание за отричането не само на нацистките, но и на комунистическите престъпления срещу човечеството. Законите предизвикват алергия сред дейците на руското ръководство, защото приравняват нацизма и съветската система и със самото това подронват култа към Великата отечествена война, на който се крепи идеологията на режима на Путин. Но тези закони могат да бъдат разбрани в светлината на историческия опит на споменатите страни: в края на краищата за тях победата над фашизма се превърна в съветска окупация, продължила повече от четири десетилетия.

Проблемът с новите закони не е в това, те са насочени против Русия. Тази насока е разбираема: когато Кремъл дрънка оръжие и изисква връщане към Ялтенската система (т.е. към следвоенното разделение на света) и нахлува в съседни страни, е много трудно да гориш от възторг по отношение на Русия, въпреки „братската дружба“. Проблемът е в това, че като забраняват отричането на престъпленията на фашизма и на комунизма, обсъжданите закони нищо не ни казват за въвлечеността на части от населението на съответните страни в тези и в други подобни престъпления.

Холокостът в Източна Европа (и това включва не просто СССР, но най-вече западните области на Русия) се отличаваше с особена жестокост: ако във Франция например фашистите изтребиха по-малко от една четвърт от евреите, то делът на унищожените в Източна Европа стигна до 95%! И това се дължи на факта, че мнозинството от местните жители в тези страни се отнасяха към преследването на евреите с одобрение или с безразличие. При това много от тях сами участваха в гоненията – както поради традиционния антисемитизъм, така и защото смятаха евреите за агенти на Москва, което по всякакви начини се внушаваше от хитлеристката пропаганда. Местното население в тези страни масово взимаше участие в изтребването на евреите – както заедно с фашистите, така и без тях, при това дори и преди да нахлуят, а понякога и след изгонването им. В СССР например, погромите, взели живота на десетки хиляди евреи, нерядко почваха още преди появата на немците през лятото на 1941 г., когато – след като съветските началници панически бягаха на Изток от настъпващите немци – възникваше вакуум във властта. А в Полша даже след края на войната, само през първата следвоенна година, бяха убити 1200 евреи, като в това число се включват и хора, оцелели в нацистките лагери на смъртта и върнали се по домовете си само за да загинат от ръцете на полски националисти.

Паметта за този „народен  Холокост“ по разбираеми причини е много болезнена и в типичния случай източноевропейските народи и правителства предпочитат да мълчат за нея и да се представят за истинските жертви както на нацизма, така и на комунизма.

Случаят на Полша е донякъде особен. За разлика от мнозинството държави от Източна Европа Полша не беше съюзник на нацистка Германия, докато Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия доброволно, или не, застанаха под хитлеристките знамена. Полша вписа славни страници в историята на антифашистката съпротива. Като дял от населението нейните човешки загуби бяха по-високи, отколкото тези във всяка друга държава (17% от гражданите на Полша загинаха през Втората световна война, за СССР като цяло този дял беше 13%). В следвоенния период Полша всячески поддържаше репутацията си на антифашистка страна и в частност направи важен принос в съдебното преследване на нацистките военнопрестъпници. Но при това, според думите на един полски историк, поляците постоянно са се „борили с евреите за това, кой е заслужил палмата на мъченичеството“. Нещо подобно имаше и продължава да има в Русия, където обичайно руснаците биват смятани за главните жертви на фашизма (в най-добрия случай става дума за „народите на СССР“), макар че от 9 милиона европейски евреи в Холокоста загинаха шест милиона.

Подемът на национал-популизма днес може да бъде наблюдаван почти навсякъде по света, но в това Източна Европа е несъмнен лидер. Авторитарни  режими ( а не просто популистки партии) бяха установени в Русия на Путин, в Турция на Ердоган, в Унгария на Виктор Орбан. След идването на власт през 2015 г. на Ярослав Качински и неговата партия „Право и справедливост“ Полша също така стремително се движи по пътя на оформяне на авторитарен режим.

Национал-популистките режими с всички сили се стараят да „изперат“ историята на страните си, да отричат или да премълчават участието на народите си в престъпления срещу човечеството. Типичен пример за това представлява „нормализацията“ на историята: при нас всичко беше както трябва. А всъщност едва ли има държава и народ, които нямат „скелети в гардероба“.

Но мащабът на извършените от различните народи престъпления и въобще неблаговидни деяния е твърде различен. Съвсем не е еднаква и степента на днешната им готовност ако не да поправят извършеното (как всъщност да стане това?), то най-малкото да признаят своя дял от отговорността и да направят така, че нищо подобно да не се повтаря в бъдеще. За демократическата политика на паметта, която преобладава на Запад, е характерно признаването, в това число и на законодателно ниво, на извършените в миналото от съответните правителства и народи престъпления. Защото геноцидът е по дефиниция държавно престъпление: кой, ако не държавата, може в масов мащаб да изтребва хора в Новото време? В много западни съществуваха фашистки или профашистки режими и именно техните престъпления е забранено там да бъдат отричани.

Напротив, за по-малко демократичните и още повече за авторитарните режими е характерно премълчаването на престъпленията на миналото. Горе-долу  е същото като онова, с което се сблъскваме във всекидневието си: силният и уверен в себе си човек е в състояние да признае грешките си и да се извини, тези, които са по-слаби и особено онези, които чувстват, че не са прави, агресивно доказват, че всички други са виновни, освен тях.

Да се върнем пак при случая с Полша. Новият закон внася поправки в приетия през 1998 г. закон за създаване на Институт за националната памет, който е твърде важно държавно учреждение, нещо като „министерство на паметта“, на което бяха предадени архивите на секретните служби от комунистическата епоха и на което е поръчано да работи увековечаване на паметта на жертвите на комунистическите репресии. Покойният Лех Качински през годините на своето президентство (2005 – 2010) направи от института важен инструмент на политиката на декомунизация, а през последните години функциите му нееднократно се разширяваха заедно със задълбочаването на тази политика. Новият закон е още една крачка в тази посока.

Декомунизацията е нещо много сложно. От една страна, без нея не биха били възможни пазарните реформи и демократичните преобразувания, още повече че бившата номенклатура постоянно създаваше препятствия пред усилията на реформаторите и се стремеше да обърне преобразуванията изключително в свой собствен интерес (Русия тук дава ярък пример). От друга страна, в мнозинството държави от Източна Европа националистите активно поддържаха декомунизацията, защото се стараеха да я ползват срещу съперниците си от социалдемократическия лагер (за разлика от Русия в много страни от бившия съветски блок бившите комунисти бившите комунисти станаха не толкова национал-популисти, колкото социалдемократи).  Освен това Западът поддържаше декомунизацията, но съвсем не национализма и поради това националистите нерядко се стремяха да се представят като привърженици  на декомунизацията.

Но на свой ред и национализмът също е сложно явление. Либералният (или демократичен) национализъм се ползва с голямо влияние в посткомунистическа Източна Европа: нали построяването на демократично общество предполагаше освобождение от съветското господство. С други думи то беше едновременно и национално-освободително движение. Либералните националисти понякога се съюзяват радикалните националисти. Това е защото те имат обща цел и тя е постигане на национална независимост.

Но все пак това са твърде различни сили: либералите се стремят към европейска интеграция и към демокрация, радикалните националисти са склонни към авторитаризъм и популизъм. Разбира се, между тези два полюса има много промеждутъчни степени. Така че декомунизацията има както демократическа, така и националистическа съставка. А в различните страни и по различно време ту едната, ту другата съставка излизат на преден план.

Последният етап на декомунизацията в ред страни от Източна Европа – особено в Украйна, в Полша и в Балтийските държави – очевидно е свързан с опасността, която идва от агресивната политика на Путин по отношение независимостта на тези страни. И това е разбираема съставка на декомунизацията. Разрушаването на паметниците на комунистическата епоха можеше да бъде правено и по-избирателно, но тези паметници и без това обикновено се възприемат в Източна Европа като паметници на окупаторите. Да не забравяме и това, че в огромното си мнозинство те бяха естетически отвратителни. Руската преса, следвайки указанията на Министерството на външните работи, негодува по повод на тези разрушавания. А на мен лично ми се струва, че не би било зле и ние, в Русия, да се избавим от каменните и бронзови статуи на Ленин, Дзержински, Павлик Морозов (представяте ли си, съхранили са се и паметници на „пионера-герой“) вместо да умножаваме идолите на разните сталини, иван грозни и всякакви други чудовища.

Но има и несимпатична, меко казано, страна, в полската или в украинската политики на декомунизация. Така през 2015 г. в Украйна приеха закон, който забранява да се изказват критики по отношение на „борците за независимост на Украйна“ (слава Богу, в него не е предвидена наказателна отговорност за нарушаването му). В много украински градове са издигнати паметници на водачите украинската съпротива Степан Бандера и Роман Шухевич. Това е донякъде обяснимо, но при това се премълчава, че украинските националисти, както и много обикновени украинци  (а също и руснаци, белоруси, литовци и т.н.) са били замесени в престъпления срещу човечеството и в масови убийства на евреи. А в Украйна освен това са били убивани и поляци: например в хода на Волинското клане през 1943 г. по някои данни, от украинци са били унищожени около 70 хиляди поляци.

Поради това е разбираемо защо във Варшава, а и не само там, възприеха с голямо раздразнение украинския закон от 2015 г. Но на власт в Полша тогава бяха либерали от „Гражданска платформа“ и те, осъждайки закона, отказаха да предприемат ответни мерки – за да не излезе, че чрез тях те, макар и непряко, поддържат руската агресия срещу Украйна. Това беше в съответствие с мъдрата полска традиция: още през 80-те и 90-те години на миналия век Полша провеждаше политика на паметта, която в значителна степен беше насочена към развитие на диалога със съседите и на примирение с тях, що се отнася до трагичните страници от общата им история. Главното в тази политика бяха отстъпките и признаването на собствения дял от отговорността за случването на тези трагедии. По този начин Полша успя да достигне примирие с Литва, „прости“ ѝ завземането на някога полския град Вилно, който след разделянето на Полша между СССР и Германия през 1939 г. стана столица на Литва под името Вилнюс. По същия начин Полша постъпи и с Украйна – по повод Волинското клане и насилственото изселване на украинци от „народна Полша“.

Но националистите от „Право и справедливост“, идвайки на власт през 2015 г., се отказаха от тази политика, стремейки се, както и националистите в други страни (включително днешното руско ръководство) не да преодоляват конфликтите около тълкуването на миналото, а да ги раздуват, обвинявайки във всичко другите и оневинявайки себе си. В Русия, например, е прието да се смята, че между нацизмът и сталинизмът е съществувала пропаст и че Хитлер е бил агресор, а Сталин – Миротворец, че германците са окупирали, а руснаците са освобождавали другите страни и че никаква несвобода, никакви репресии не е донесла на щиковете си Червената армия. По същия начин и полските националисти смятат, че поляците нямат никакво отношение към изтреблението на евреите, не са угнетявали украинци и белоруси, а само са се борели за свободата си.

Вече самият Закон за националната памет от 1998 г. под страх от наказание забрани да се отричат престъпленията на нацисткия и на комунистическите режими. Но Холокостът не беше споменат в него и нацистките престъпления, също както беше приети и при комунистите, бяха определени като престъпления против полския народ. Разбира се, евреите в Полша бяха полски граждани, но все пак това не беше най-добрият начин да се забрани отрицанието на Холокоста. По-скоро, това беше продължение на съперничеството с евреите за „палмата на мъченичеството“.

По-късно, през 2008 г. при Лех Качински, партията „Право и справедливост“ предложи закон, с който се въвеждаше наказание затвор за „клевета срещу полския народ“. При това очевидно основно бяха обвиненията срещу поляци за съучастие в Холокоста. Но тогава полският Конституционен съд сметна, че законът е приет с нарушения в процедурата и го отмени. Полша си остава една от малкото страни, в чийто Наказателен кодекс има норма, забраняваща „оскърбленията по адрес на полския народ и държава“. През 2016 и 2017 г., вече през времето, когато сегашното правителство е на власт, в Полша бяха приети закони, които разширяват правата на Института за национална памет и предвиждат разрушаване на паметниците от съветската епоха.

Законът от 2018 г. предвижда няколко промени. Преди всичко, той възлага на Института за национална памет да работи „по охраната на доброто име на Полската република и полския народ“. Това не е нищо друго, освен евфемизъм за „избелване“ на историята. По-нататък, той разширява списъка на престъпленията, за отричането на които споменатия закон от 1998 г. вече въведе наказателно преследване: към престъпленията на нацистите и комунистите сега са добавени и „престъпленията на украинските националисти и членовете на украинските организации, които са сътрудничели с с германския Трети райх  (законът има пред вид, преди всичко, Организацията на украинските националисти и Украинската освободителна армия). Така Полша отговаря на украинския закон от 2015 г., който забранява да бъдат критикувани тези организации.

Но най-важното, и това е, което предизвика взрив от негодувание по цял свят и особено в Израел, се заключава в цитирания по-горе член.

По същество новият полски закон въвежда наказателно преследване за обвинения срещу поляци в съучастие в изтребването на евреи по същия начин както руския закон от 2014 г. позволява да се пращат хора в затвора за критика на външната политика на Сталин, а украинският от 2015 г. забранява да бъдат обвинявани „борците за независимост на Украйна“ в каквито и да са престъпления. Всички тези закони, както също и турският от 2005 г., не просто премълчават престъпленията на съответните народи и правителства, но и направо забраняват  те да бъдат обвинявани в тази престъпления(наистина, нека повторя, че украинският закон не предвижда затвор за такива провинения).

Това са твърде тревожни тенденции. Първите закони, забраняващи да се отричат престъпленията на комунизма, са приети в Полша през 1998 г., в Чехия през 2000 г., в Унгария и в Литва през 2010 г., а също и в Латвия през 2014 г. Те „всичко на всичко“ само премълчаваха неблаговидните действия на собствените народи. Най-яркият пример за това даде Литва, която забрани да се отричат „престъпленията против човечеството и военните престъпления, извършени от СССР и нацистка Германия на територията на Литовската република  или против нейни жители“. А нима самите литовци не са убили нито един евреин и/или не са служили в КГБ? Но трябваше да се направи още една крачка, за да може от простото „избелване“ на националното минало да се премине към пряка законодателна защита на паметта на палачите. Примерът за това го даде Турция, която през 2005 г. забрани изтреблението на арменците през 1915 г. да се нарича геноцид. През 2014 г. тя беше последвана от Русия. А сега и Полша тръгна по този път…

Наистина и тук полският случай има известна специфика. От една страна, той е още по-неприятен, отколкото аналогичните истории в Русия и в Турция. Защото Полша е член на ЕС и освен това е най-голямата страна от т.нар. „нови демокрации“. Ако разбира се , още можем да я смятаме за демокрация. Авторитарните режими, разположени на границите на ЕС, са, разбира се, нещо лошо, но авторитаризъм вътре в обединена Европа е още по-лош. А от друга страна, полският закон забранява паметта за престъпленията на отделни поляци, макар и твърде многочислени. Докато руският и турският защитават самите държави, опетнили се с престъпления против човечеството. А това е много по-опасно. Култът към държавата, в името на която е допустимо да се забранява паметта за държавните престъпления, може да послужи като оправдание за нови престъпления. Което и става – в Русия и в Турция, засега, за щастие, в мащаби, които са несъпоставимо по-малки, отколкото в миналото.  Западноевропейските законодатели, предлагайки първите мемориални закони през 80-те и 90-те години на миналия век, преследваха благородни цели – преодоляването на национализма и осъждането на престъпленията на миналото, за да стане невъзможно повторението им. Демократичната политика на паметта, основана на съчувствието и  уважението към жертвите на тези престъпления, стана важна съставка на политическата култура на либералните демокрации. Обаче подемът на популизма от началото на новия век до сега, доведе до разпространението на съвсем друга политика на паметта, основана на агресивен национализъм  и тя е много подобна на национализма от 20-те и 30-те години на ХХ в. Днешните националисти или премълчават престъпленията на предшествениците си, или направо забраняват те да бъдат наричани престъпления.

През 1936 г. френският историк Ели Алеви нарече своето време „ера на тирания“. Наистина, в мнозинството от европейските страни тогава бяха установени тоталитарни или авторитарни режими. Днес, за съжаление, възниква опасност от настъпването нова форма на тирания – най-малко в Източна Европа, включително в Русия и в Турция.И ние виждаме как днешните тирани защитават паметта за тараните от миналото.

 

Статията е поместена в руското електронно издание Гефтер.ру  на 14 февруари 2018 г.

Превод: Емил Коен