За първи път в живота ми се страхувам да бъда евреин

На 58 години съм и за пръв път в живота ми се страхувам да бъда евреин.

Живеем във време, когато расизмът се превърна в норма, когато нацисти шестват по улиците на Европа и Америка; когато активни антисемити, като унгарския министър председател Орбан, са третирани като уважавани политически играчи на международната сцена; когато „белия нацистки” пропагандатор Стийв Банън може открито да координира сплашващи тактики с Борис Джонсън в Лондон по същото време, когато в Питсбърг убийци, объркани от националистката пропаганда, буквално покосяват евреи с автоматични оръжия. Как тогава нашата политическа клас постигна консенсуса, че най-голямата заплаха за британската еврейска общност е дългогодишен анти-расист, обвинен, че не е бил достатъчно упорит в дисциплинирането на членовете на партията, които пускат обидни коментари в Интернет?

За почти всички мои еврейски приятели именно това понастоящем предизвиква най-голямото и непосредствено усещане за смут, дори повече от реалните нацисти: очевидно безкрайната кампания на политици като Маргарет Ходж, Уес Стрийтинг и Том Уотсън за превръщане в оръжие на обвиненията в антисемитизъм срещу настоящето ръководство на лейбъристката партия. Това е кампания – която, когато и да е започнала, се провежда от хора, които не са евреи – толкова цинично и безотговорно е, че наистина вярвам, че поведението им само по себе си е антисемитизъм. Това е ясно и представлява опасност за еврейската общност. Умолявам всеки политик, който би прочел това: ако наистина ви е грижа за евреите, спрете случващото се.

Някой би попитал, как се стигна дотук? Чувствам, че трябва да кажа една брутална истина. В основата си този скандал почти няма общо с антисемитизма, а с криза на демократизацията на Лейбъристката партия.

Бързам да подчертая: не е защото в тази партия не съществува расистко отношение към евреите. Напротив. Но антисемитизмът може да бъде открит на почти всяко ниво на британското общество. Като „презасаден” нюйоркчанин, често се изумявам какво може да се каже в обикновен разговор (от „разбира се той е евтин, той е евреин”, до „Хитлер трябваше да ги избие всичките.”) Изследвания сочат, че антисемитското отношение е по-често срещано сред поддръжниците на управляващата Консервативна партия, а не сред тези на Лейбъристката. Но те по никакъв начин не са имунизирани срещу него.

Но това, което прави партията на лейбъристите уникална е, че от четири години Джеръми Корбин и съюзниците му се мъчат да демократизират международните й дела. Това вдъхнови и присъединяването на стотици нови членове и е превърнало закостенелите партийни разклонения в оживени форуми за публичен дебат. Бе набрана инерция, бе създадена мащабна група за връщането на партията при групата за масови прояви, каквато няма от 30-те години на 20 век.

И все пак, политиците не могат да кажат, че са срещу демократизацията. Затова през последните четири години те се опитват да хвърлят практически всичко друго, което се сетят срещу Корбин и поддръжниците му. Толерантността към антисемитизма  беше първото, което наистина лепна добре. Причината е, че всеки процес на демократизация, който допуска когото и да било, ще означава много ядосани, но неподготвени хора, които ще застанат пред микрофоните. В общество, толкова наситено с антисемитско поведение, като британското, даването на трибуна на всеки ще означава, че някой ще каже нещо недопустимо. Както мога да свидетелствам, това може да е стряскащо и ужасяващо, но ако някой иска да прочисти обществото от антисемитски възгледи, е наясно, че не антисемитизмът е най-лошото нещо, а прокарването на неосъзнат расизъм, който предизвиква и променя мисленето. Има доказателства, че през първите две години от управлението на Корбин (2015-2017), именно това започва да се случва: доминирането на антисемитско поведение сред поддръжниците на лейбъристите рязко намалява.

Но, на повърхността, този демократизиращ процес ВОДИ до повече антисемитски коментари в обществото. Именно това направи Корбин и последователите му уязвими. По всички показатели, дясното крило на партията е направило съзнателен избор да обърне подобен процес в своя собствена полза. По определен начин това беше политическа „забивка”. Ако някой обвини нечии опоненти, че разпространяват антисемитизъм, всеки даден отговор може сам по себе си да се третира като антисемитски. Не е изненадващо, че някои евреи, както облягащите се на дясното елементи в еврейската общност, така и поддръжниците на Лейбъристката партия, започват да се оглеждат нервно през рамо и са си позволили да бъдат завлечени в нещо, което може да се опише като трагична спирала. Процесът е замислен като самоподхранващ се. И все пак е важно отново да припомним, че повечето от главните герои не са били евреи и много, ако не и повечето, никога преди не са имали интерес към еврейските проблеми. По всички белези, това бе чиста, цинична, политическа сметка. Но тя проработи.

Проблемът е, че използването на еврейските проблеми по начин, който гарантира възникването на противопоставяне, паника и недоволство е само по себе си е форма на антисемитизъм. (Това е истина, независимо дали архитектите на случващото се са напълно наясно с това, което вършат.) Предизвиква се страх в еврейската общност. Лишава ни от най-силните ни съюзници. Ако някой от левицата се опитва активно да насади лоши чувства към еврейския народ, тогава със сигурност чистките, сензационните съобщения в медиите, необузданите преувеличения и безкрайното изопачаване на думите, са най-добрият начин да го постигне: един ловък пропагандист може да докаже всичко – ако подбирам съответните цитати, съм убеден, че мога да докажа, че Маргарет Тачър е била комунистка или Папата анти-католик.

Някой би възразил, че всичко това няма кой знае какво значение, тъй като, доколкото става въпрос за опасностите за еврейската общност, вътрешната политика на левите ще е странично шоу. Това донякъде е вярно. Няма сценарий, в който почитателите на идеите на Роза Люксембург или Леон Троцки ще започнат да стрелят по синагоги или някой от „Моментум” (организация, чиито трима от четирима съоснователи са евреи) ще накара някого да носи жълта звезда. Това правят нацистите. А те са във възход. Но от друга страна, именно това прави вредата още по-пагубна. Докато расистката десница печели власт и легитимност в Европа, последното, от което имаме нужда, е да оставим обществеността с впечатлението, че еврейската общност е шайка хипер чувствителни паникьори, които започват да крещят за Аушвиц веднага щом не са съгласни с начина на изразяване на даден политик. Лудост е да се правим на „лъжливи овчарчета”, когато истински вълци вият на врата ни. Още по-голяма лудост е, когато онези, които се правят на „лъжливи овчарчета” са именно хората, които трябва да ни защитават срещу тях. Защото всеки, който познава еврейската история, знае, че така се започва. А историята от Кейбъл Стрийт, до Шарлоствил ни учи, че, когато кафявите ризи излязат на улицата, полицията се оказва безполезна или още по-лошо, и тогава точно „твърдата левица” застава зад нас. Ако този ден дойде, знам, че еврейските леви интелектуалци, като мен, вероятно ще бъдат първите в техния списък, но знам и, че Корбин и поддръжниците му първи ще подложат телата си, за да ме защитят. Ще бъде ли сред тях Том Уотсън, настоящият главен чистач на вероятни антисемити в Лейбъристката партия? Защо ли се съмнявам в това?

Такива сценарии може да изглеждат невъзможна фантазия, но не много отдавна такава беше и президентът Тръмп.

Всичко, което правя, е да пледирам към всички, включени в разпространението на тази кампания в политиката и в медиите: моля, спрете. Моята безопасност не е вашата политическа пешка. Ако наистина искате да помогнете, можете да работите с ръководството на партията, вместо да го използвате като пореден начин да получите властта, която многократно не сте успели да спечелите по легитимен, електорален начин: ако не сте способни на актуално конструктивно поведение, поне спрете да влошавате нещата. Защото това, което правите в името на „защитата” ми, ни води към бедствие. И за пръв път в живота ми съм наистина изплашен.

превод от английски език

Марта Методиева

Източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика