За протеста и рибите

Споделете статията:

 

 

Според Достена Лаверн, Георги Първанов е контактувал с Джоузеф Щиглиц[xxvi]. Никога не му пролича. На Сергей Станишев и на Корнелия Нинова – още по-малко. Този малък факт, но далеч не само, ги прави фалшиво леви на и фалшиви политици изобщо – в прегръдка на корпоративния капитал и опортюнистичния популизъм едновременно, както си е открай време при тях. За Кръстев, Дайнов, Станчев, обаче, за хората, които те съветват и които зависят от тях, пренебрежението към социалната справедливост се счита за чест и знак за висококаратната проба на тяхната „дясност“ и, прости им Господи, за демократичността им.  Това, пък, според мен ги подхвърля на риска да се превърнат във вулгарни търговци на влияние и банални консултанти с осребрени local knowledge and networking.

 

„Американският капитализъм е дерайлирал. Основната причина за това е, че големите корпорации, банките от Уолстрийт и шепа изключително богати индивиди получиха достатъчно политическа власт за да налагат правилата на играта в системата. Главните изпълнителни директори сториха всичко възможно за да предотвратят растежа на работническите заплати да съответства на растежа на производителността, така че повечето от печалбите отидоха в джобовете на висшите нива на управление и на инвеститорите. Те изнесоха работни места в чужбина, въведоха технологии, които замениха човешкия труд и превключиха на работа на непълен работен ден и временни трудови договори. Те разрушиха профсъюзите, чиято членска маса се сви от 35% в частния сектор преди 40 години до 6.4 % днес.“

Майкъл Райш[i], 2020 г. (Министър на труда при президента Клинтън в периода 1993-1997 г.)

 

Увод, за привличане на вниманието

Критиките на Протеста към режима Борисов, в известна степен, са сякаш, основно естетични  и общо-правни – и той и „Пеевски“ са грозни, тъпи и бият добрите ученици, които си пишат домашните и знаят по три езика. Т.е. критиките са вече познати и някак – банални.  За съжаление, разбира се. Защото баналността не омаловажава проблемите и недостатъците, но ги превръща в страна на реалността, който изглежда някак търпима, а общият субект на протеста – някак елитарен. Up to a point. Доста по-малко (ако изобщо) внимание се обръща на системните дефекти на обществената ни организация да осигурява справедливост.

Пример 1: фалшивите профсъюзи

Съвсем наскоро вечното момче на „Подкрепа“ Димитър Манолов равнодушно посъветва публиката (предполага се – работническата част от нея), да започва да свиква с факта, че животът, който живеем тук се решава от фактори, които не зависят от нас („нищо важно, голямо и значимо не зависи от нас“). Да живее профсъюзното движение[ii]. Не знам кое е по-порочно за синдикализма – това изказване или участието на ръководството на „синия“ синдикат „Подкрепа[iii]“ в ръководството на тогавашния едър, ама много едър, капитал в България. И тази връзка, а не ДС, принадлежността, прави според мен, особено малко впечатление на всички, които смятат, че начинът на публично управление в България има нужда от промяна. Накратко – вниманието върху “ченгетата“ (да, трябва да знаем всичко, всичко за този стил на корумпирана и корумпираща публичност) измества фокуса от типа пазарна икономика, капитализъм и демокрация, които искаме да променим, така, че да не са така болезнено и арогантно несправедливи. Защото, както, примерът на „Подкрепа“ показва трудът и капиталът у нас не са в равновесно противоречие[iv]. По-точно – капиталът има пълната власт над труда от десетки, десетки, десетки години. Да влезе Доналд Тръмп, но да поканим ли и Джордж Сорос? За Путин няма нужда да говорим, при него държавата се управлява като лично предприятие. Там идеалът на бащите и майките на „Мултигруп“ е реализиран:

„Работя във фирма от държавния сектор от 10 години. За този период единственото нещо, което получих като придобивка от членуването ми в КНСБ е календар (всяка година) и коледен банкет (на който никога не съм присъствал). Нито помен от т.н. защитаване на правата на членовете на синдиката, напротив- постоянно погазване на правата ми и налагане на нови и нови задължения, срещу което, естествено, синдиката не обели и дума. Имаше някакъв опит за стачка, който завърши с локаут и уволнение на доста мои колеги. С две думи- нямам представа защо плащам членски внос всеки месец, след като не получавам никаква защита. В частния сектор положението е още по- трагично.

Та питам- има ли синдикат, който работи, да се запиша в него?»

Това е анонимно писмо, някъде из интернет от отдалечаващата се 2007 г. Нека, който има аргументи против гореописаната картина да ги изложи! В същия този форум, друг работник отговаря така:

„За частния сектор ще кажа следното: Работя от 8 години в моята фирма, но за синдикат само съм чувал, че има. Оказа се, че синдиката е подчинен на шефа. Тоест има го само на хартия, но той защитава шефа! Даже не знам кой ръководи тоя синдикат. не ми и трябва. Преди 2-3 години шефа ми каза: ” Какво, ти синдикат ли искаш да правиш сега? Ако ще работиш, обещай го пред мен. Иначе фирмата няма да фалира без теб. Ако останеш, ще бъдеш наблюдаван от трима човека, така, че му мисли” Естествено, аз съм си синдикат сам за себе си и предпочитам да се докажа и след това да искам. Направих го. След подадената ми молба за напускане ми беше предложено по-добро заплащане и аз приех, макар и неохотно. Май е време пак за синдикат, щото мина година и половина от тогава. Естествено шефа намери начин да намали заплатите на всички работници, но аз успях да запазя старото ниво, благодарение на твърдостта ми. Май е време пак за синдикат. В тоя овълчен свят трябва сам да се бориш. Синдикатите са за пред данъчни и тем подобни. Не се ли докажеш и синдикат няма да ти помогне! Това е моментното ниво на държавата. Синдикатите може и да проработят в някоя държавна фирмичка, но не и при овълчените капиталисти!

ПП: Първата дума , излязла от устата на някой от шефовете ми е: Ти правиш саботаж! Е… аз саботажа го свързвам със взривове и така нататък. Нима ние обикновените служители, вършещи си работата добре или не чак толкова трябва да бъдем обвинявани в саботаж? самозабравилите се капиталисти им е много широко около врата, затова и трябва много голяма твърдост не само от 10, 100 или 1000 пенсионера или бакшиша, а и от целия народ! Не го ли направим това, ще продължаваме да си вземаме 200-те лева и да роптаем по форумите!»

Десет години по-късно друг, вече не анонимен, но все така далеч от академичния и всякакъв друг естаблишмънт човек – юристът Тодор Кръстев задава въпроса „Имаме ли синдикати в БГ?[v]“ Отговорът му не е дълъг, но избирам от него това:

„Може и да е пресилено, но си мисля, че тези хора в някаква степен изпитват отвращение към обикновените хора и работници. Гнусят се, дистанцират се, дразнят се от тях. И най – гадното е, че им личи. Ама много. Та това е за съжаление дейността на българските синдикати в България, общо взето. Известно е, че те не правят нищо или почти нищо, ако не изключим театралните умения и имитацията на дейност по медиите, с които се мъчат да оправдаят скъпото си съществуване.»

Пример 2: власт-пари-власт

Корумпираните от властта синдикати са само един от сипмтомите на болестта, друг симптом на която са протестите днес. Става въпрос за акумулиране на власт – за авторитаризъм и привилегии. Борисовият, Орбановият, Тръмповият и Джонсъновият авторитаризъм дават предимство на едни икономическо-политически участници пред други или пред всички останали, които очакват да са равноправни с привилигерованите.

„За да акумулира власт едно правителство с авторитарни наклонности трябва, на първо място, да разруши властта. То трябва да сведе алтернативните центрове на власт  – правосъдието, публичната администрация, академията, медиите, местното самоуправление, гражданското общество да сателити на неговия собствен авторитет, контролирани от центъра, лишени от самостоятелно действие. Но то трябва да стори това в името на народа[vi].“

Още веднъж си мисля, че падането на „стената“ отвори една, наистина, узряла за рейгъномиката среда – монолитна власт, готова да продължи властването си, просто защото алтернативните центрове на власт бяха старателно унищожени от правния, но и от мисловния, културовия мир на татковината. 30 години след това, могат да бъдат видени и като опити, кога – героични, кога – трагикомични, кога – просто фалшиви, да се демонополизира икономико-политическата власт у нас. Е, успехът е този, с който разполагаме … Но не са виновни „ченгетата“ само. Ако виним тях за всичко е като да виним рибите, че се оправят по-добре във водата.

Тома Пикети[vii] показва, че социалната държава (режим на публично управление с изразен стремеж за регулиране и намаляване на социалните неравенства) е времеви прозорец, изключение от правилото, в иначе експлоататорски стил на акумулиране и управление на публичните ресурси от векове (r > g)[viii]. Разбира се, експлоатацията (и съответното социално неравенство) е била уравновесявана от рисковете (много по-големи, отколкото Улрих Бек очертава днес) на живота и, разбира се – от Нейно Величество Войната, колективната лудост на която е сплотявала, носела е печалби, социални издигания, изчиствала е фалити, задълбочавала е зависимости, легитимирала е насилието и критично много други ползи от злото.

Изненадващо скоро след Голямата Дама на Равенството (Втората Световна война), още през 50-те години на 20 век в Англия се самоорганизират и укрепват организационно идеи и интереси, чиито апотеоз (дали?) са Орбан, Тръмп, Джонсън, Берлускони, Путин, Кашински и (защо не?) и Бойко Борисов, (ведно със Сакскобургготски, но и с немалко от предходните управленски гарнитури, всичките от които бяха прегърнали хиперкапитализма и шоковите терапии на Ричард Ран[ix] и Ан Макгърк[x]). Не е Ан Макгърк носителка на надежда, МВФ&СБ са носители, със забележката, че тези институции също са подвластни на типа капитализъм, който е на власт. Защото той им плаща и им пише политиките, както показва Дж. Щиглиц[xi].

Пример 3 : Джоузеф Щиглиц

Да припомним какво казва самия Щиглиц:

пазарите са реални, но те се оформят от политически процеси. По този начин онези с повече власт ще защитят по-добри своите права. А капиталът има очевидно повече власт от труда. Това го знаеха, според мен, и Ричард Ран и Андрей Луканов и Илия Павлов и Иван Костов и Сергей Станишев и … Иван Кръстев – най-медения глас от славеите на неолиберализма у нас. Компромисът на неолиберализма[xii] (либерализъм за капитала) с либерализма (свобода за всеки човек) личи у всички дежурни политолози от „Панорама“ – още една емблема на това как неолибералната доктрина превзема медиите у нас. Дали няма да се окаже, наистина, че именно комсомолците (в смисъл на най-младите космополити на комунистическия режим са „родени“ за неолиберали? Не защото са някакви аморални, с куфарчета, типове, не, те просто са „комунистите“, узрели за рейгъномиката и тачъризма. Не искам и не трябва, според мен, да приписваме специален корупционен умисъл на политическия ни елит. Той се движи, ако трябва да перифразирам т.нар. синдикалист, от по-силни от самия него процеси, нищо, че печели от тях. Нали писах за рибите? Те не са виновни, че се справят по-добре във водата от маймуните, например. Нищо че вторите са по-умни.

Друго, което припомня Джоузеф Щиглиц е, че при криза, предизвикана от финансите, основните разходи се понасят от работниците. Да не говорим, свръхбогатите са по-малко засегнати от данъците и че при еднаква данъчна ставка техните доходи растат по-бързо от доходите на бедните. Класически случай е намаляването на данъка върху дългосрочните капиталови доходи от Клинтън още, в САЩ. В резултат инвеститорите и спекулантите са обложени с по-ниски данъци от „онези, които работят усилено за своето препитание[xiii]“. В крайна сметка подобна икономика не стимулира иновациите, а консумациите, няма как болестите[xiv] и социалният упадък[xv] да не се проявят, па макар и в любимата на всички наши неолиберали Великобритания. Но тази на Тачър, на данъчните убежища, на екслузивните частни училища за брекзитъри на хранилка при милиардерите, на обезобразените от съкращения социални грижи, на обедняващи лекари, заминаващи на запад и чийто овакантени места се запълваха от по-гладни техни колеги от Източна Европа, от Близкия и Среден Изток, Африка и т.нар. второразреден и треторазреден свят.

Пример 4: България в опиянението от неолиберализма

За България нещата с вноса на неолибералната доктрина не са много ясни, не на последно място защото изучаващите ги са надлежно объркани. За справка – обширната, подробна, но повърхностна и малко наивна книга[xvi] на възпитаничката на НГДЕК Достена Ангелова-Лаверн[xvii], която е от абсолютното същата „мая и боя“ (социална класа) като тази на Кръстев, когото използвам като метафора, моля, не като кръстник! Риба, риба, не mastermind.

Неолиберализмът (хиперкапитализъм) долетя, носен (но не само) на крилете на Сорос, който, „макар и да разпозна по-рано от много други ограниченията на хиперкапитализма, не успя, поради собствената си класова принадлежност да подкрепи коренни реформи, необходими, за да се осъществи света, който желае[xviii]“.  Хиперкапитализмът долетя и на крилете на много фондации, които възпитаваха като политици безгръбначни, амбициозни млади лобисти/службогонци в необходимата политическа реторика. Хищната либертарианска птица, разбрахме мъчително, се оказа и кацнала удобно като сокол на крепката десница на Путин и дори  прегърната страстно от държавното православие и тук и там. Неконтролираното търсене на рента (доход от собственост, не от труд), се оказа политическа сила, която може да използва човешките права като смокиново листо. Справка –  множеството дела, спечелени в Съда по правата на човека от енергични и начетени правозащитници и малкото, до липсващи смислени социални политики – структурни промени, зад системните дискриминации.

Либералният хиперкапитализъм, припомня Щиглиц, можем да разпознаем в монополните и безмерно богати позиции като тези на „Майкрософт“ или на телекомите, изключителните права за внос, изключителни права върху природни богатства, евтината приватизация на скъп ресурс (т.нар. „подаръци“, субсидии от държавата, политики за намаляване на конкуренцията като търговски мита за чужди стоки, информационни предимства при хищническото кредитиране, права на висшия персонал да утвърждава специално високи заплати за себе си  и т.н.

Почти всичко изброено можем да открием в портфолиото от обвинения срещу „грозното трио“ Борисов-Пеевски-Гешев. На тяхната зараза, най -„чистите и святите“ от протеста възнамеряват да противопоставят по-голям (в сравнение със сегашния никакъв) публичен контрол върху прокуратурата (абсолютно задължителен, да!), независимост на съда (също така задължителна) и „електронно“ управление. Прекрасно, но крайно, крайно недостатъчно. Популистките (основани на горчиви масови чувства, но не и на реална справедливост, т.е. отново обслужващи властта на парите, макар и в такт 7/8) мерки не ги обсъждаме изобщо.

Пример 5: смешно-страшни истории от Острова на големите капиталистически надежди

Сър Антъни Фишър (Итън, Кеймбридж, военен пилот с почести; чете и препрочита Хайек още  от 1945 г.) е сред основателите на Института за икономически анализи (Institute of Economic Affairs) и е влюбен в индустриалното отглеждане на пилета в САЩ. Парите от яйца на несвободни кокошки  (battery cage chicken farm) влага в либертарианство и политическо влияние. Прави това заедно с Ралф Харис (Барон Харис, син на инспектор по трамваите) – друг фанатичен почитател на Хайек, чийто стремителен социален възход, няма как да не е потвърдил в собствените му очи, че безконтролният капитализъм е справедлив. Обърнете внимание, че е произведен в пожизнен пер още през 1979 г.  – в самото начало на режима Тачър. Умирам от смях – едно момче „от семейство на служещи“, минава през Оксфорд и през Хайек, амбициозен и фрустриран (два пъти не успява да бъде избран за депутат на Консервативната партия, но още през 1957 е директор на CIVITAS[xix]) е буквално коронясан, но не за някакъв принос специален, а заради способността си да е убеден и да убеждава в идеи, които търсят да купят своите политически таланти, за да се реализират без да се афишират твърде. От управляващата класа. Представете си какво ще стане с него след това перство? Иван Гешев ви е фантазията, толкова ви стига. Така действа голямото богатство, да. Не е влязъл в огъня, не е измислил Лекарството, не, просто работи страстно за каузата на свръхбогатите, които се страхуват от „лявото“, което вече им боде очите и сърцето (възходът на социалната държава започва точно в този период).

Ние знаем какво е това – точно по това време и героите на социалистическия труд, и знатните хора на труда, и лауреатите на Димитровска награда се награждаваха основно защото представляваха Режима. Е, същата е работата с барон Харис, син на трамвайния инспектор, произведен от властта в пожизнен пер (и по този начин корумпиран), задето защитава икономиката на малката държава и е враг на публичните социалните грижи[xx] и проповядва частното здравеопазване. Заповядайте у нас, днес, барон Харис! Скоро след това е президент на Mont Pelerin Society[xxi], либертариантски международен кръг, сред членовете на който разпознаваме и Вацлав Клаус и Карл Попър (менторът на Джордж Сорос).

Историята на майор Смедли е също интересна. Син на директора на музикалната компания, чийто наследник е His Master’s Voice (с кучето, да), десантчик през ВСВ и счетоводител, но и гласовит противник на данъците и всякакъв протекционизъм в търговията, антикомунист и анти-европеист. Открива себе си през 1947 г. когато започва да се бори срещу Закона за  земеделието[xxii] от 1947 г. на лейбъристкото правителство на Клемънт Атли, който дава гаранции на земеделците за изкупуване на тяхната продукция. Сещам се са предупреждението на Тръмп, че с Бърни Сандърс в САЩ на власт ще дойдат „социалистите“, които приличат като две капки вода на комунистите. Сещам се и за ехидната злоба на нашите тинк-танкове (до един консервативно-либертариански) срещу Грета Тунберг и за толерантността им към Тръмп. Смедли, заедно с журналиста Стенли Александър стават популярни с кампанията си срещу закона „Бевъридж“ (законът, която регламентира „социалната държава“ след ВСВ) и срещу общия европейски пазар. Заклет враг е на „колективизма“ и „социализма“. Виждаме как, отдавна, зловещият образ на тоталитаризма се използва за корпоративни облаги.

Пример 6: Кой е по-умен във водата: рибите или маймуните?

Днес можем да разглеждаме и като заблуда семантичното сливане на антикомунизма на Рейгън и Тачър с антисоциализма им. Мисля, че е твърде наивно. Мисля, че техния проект е доста осъзнат. Те обичат корпорациите и мразят бедните. Защо това е така е важен въпрос, на който биографиите им (има ги, много са) могат и да дадат отговор. И не само техните, разбира се. Не само техните. Да не забравя да проверя какво се изучава по икономическа история в университетските ни програми днес!

Струва ми се, че икономистът Щиглиц, познат отдавна у нас, преведен и издаден с дебели корици,  се чете с широко затворени очи от академичния, властови, но и демократично-либерален елит. Той е част от едно, за щастие – силно , течение на осъзнаване на проблемите на свободния капитализъм, който естествено разширява свободата си за сметка на свободите на други, обикновено – работници, чийто профсъюзи ерозират (Иван Нейков е сред министрите, уважили Макгърк, но и сред лидерите на обезсилването и обезпредметяването на професионалните съюзи, на които така и не се наложи да направят преход. Те просто се преобразиха от един псевдо-синдикализъм (в условия на НРБ) към друг (този на рейгъномиката и тачъризма) в света на МВФ/СБ – свят на реформирани, и общо взето – безпомощни пред реформите, бедняци.

Либертарианската икономическа гарнитура (друга не е на власт у нас от десетки години) го знае, споменава го и толкоз. Трябва ли да си ляв, за да четеш Щиглиц? Това е една от реторическите хватки, с която охранените от властта либертариански либерали с мощни корени в НРБ-елита атакуват всеки разговор за социалната справедливост и за социалните разломи, които пораждат популизъм, ксенофобия и фанатизъм. Защо именно комунистическият елит стана и капиталистически такъв? Да, защото са били на власт и са променили правилата, но не и властта. Това се говори от 30 години, без особен резултат, според мен, ако изобщо се търси някакъв. Мисля, че се пропуска „подходящността“, културовата уместност на манталитета на НРБ-елита именно за рейгъномиката, за хиперкапитализма, съвременните превъплъщения, на които у нас приличат на Пеевски, Гешев и Борисов и понеже нямат телевизорния „финес“ на семейство Рейгън или шапката на баронеса Тачър, наричаме тикви и простаци а пък пред другите благоговеем. Въпреки, че нашите правят същото – медии, власт, верни олигарси, медии, унищожаване (корумпиране) на профсъюзи и на защитата на труда, купуване на политическото представителство, смело до безогледно лобиране за интересите на едрия бизнес, съд и прокуратура, които работят за „нас“. И антикомунизъм! Без него сме за никъде! (това е моята реплика към проф. Келчбечева, страстен апологет на антикомунизма). Капитализмът, маскиран от лицето на Борисов-Гешев-Пеевски остава невидим зад етикета „мафия“, защото мафията, срещу която роптаем е изпуснатият отдавна от публичен контрол (малка държава, ниски данъци, бедните са цигани, а циганите са цигани) хиперкапитализъм. Това, че преди 1989 г. всичко е било под контрола на държавата и доктрината,  показва само колко сме неподготвени за разумен и справедлив публичен контрол. Затова се научихме на кибернетика но не и на етика. Функционираме, сякаш, на принципа „всичко“ или „нищо“ – или си за капитализма, който е единствен гарант на демокрацията или си за „бай Тошо и за Ръжгева, Газдов и Горанов“. Това е толкова привидно и плоско, колкото и популярно. Все в услуга на хиперкапитализма, обаче!

Моята идея е, че разпадът на тоталитаризма е такъв само от една гледна точка. Има и други точки, от които може да се твърди, че тоталитаризмът се разпада, всъщност – трансформира, когато елитите му са узрели за нещо друго. В нашия случай – комунистическият елит беше узрял за рейгъномиката – за икономиката на безконтролната икономическа (и политическа) власт. Не е въпрос само, че „английската гимназия“ и „Симеоново“ са били най-близо до „куфарчетата“ (друго проявление на неконтролируемия капитализъм). Просто „английската гимназия“ е била ментално готова за точно този капитализъм, който е бил на мода, бил е силен, бил е приемлив и разбираем за капитализма, който пренебрегва социалната справедливост и социалната държава, чийто враг (не само Тутраканската селищна система) се явява социалната държава и стремежът за ниски нива на социални неравенства. Норвежките „ядачи на деца“ днес, са, до голяма степен, образ на същата тази омраза към социалната държава, като чужда, неразпозната и отблъскваща за нашия либертарианско-АОНСУ-вско-харвардски елит. Дълбоко социално некомпетентен, алчен, наивен и арогантен едновременно. То е едно и също, според мен, само че второто е наивност, облечена във власт).

Пример 7: Корупцията на демократичното на Острова на надеждите

На Тафтън стрийт № 55-57 в Лондон са регистрирани:

  • The Adam Smith Institute[xxiii] (Great Smith St) (партньор на И.П.И.)
  • Brexit Central (№ 55) https://brexitcentral.com/, чийто доскорошен изпълнителен директор (бившият журналист от ББС Джонатан Изъби) е председателствал редовните сбирки на този „танк на танковете“.
  • The Centre for Policy Studies (57) https://www.cps.org.uk/ ,
  • Civitas (№ 55) https://www.civitas.org.uk/
  • The Global Warming Policy Foundation (55)
  • The Institute for Economic Affairs (Lord North St) https://iea.org.uk/ – друг съмишленик на нашия И.П.И.
  • Leave means Leave (№ 55)
  • The Office of Peter Whittle (The New Culture Forum) (№ 55)
  • The Tax Payers’ Alliance (№ 55)

Това са част от интелектуалния елит зад Брекзит. „Мозъците“. Част от тях са част от икономически-политическия вътрешен кръг и на Маргарет Тачър. Това не е клюка нито е срамно. Просто припомням още веднъж, че най-влиятелните радетели на свободния пазар у нас са:

А) много близки до либертарианските идеи за общество, което позволява безконтролен растеж на частната печалба и толерира разрушителни нива на социални неравенства,

И

Б) много влиятелни не защото са някакво задкулисие или дълбока държава, а защото либертарианският капитализъм (да знаете само колко много новобогаташи стават и лягат с Айн Ранд!)  устройва, устройва, устройва критична маса от либералите и демократите у нас. Не дай Боже – от умните и красивите.

Пример 8:  Списък с възможни поуки съществува. По принцип.

Това е големият проблем на настоящите, но и на предходните протести (2013 г.), според мен.  Пеевски и Гешев и Борисов и … Милен Велчев, Пламен Петров и Доктора (част от карето белот на яхтата в Монако) и Самоковеца и … др. са почитатели на един тип капитализъм – този на асоциалната държава или както го нарича Щиглиц – на „фалшивия капитализъм“ на икономическите монополи, които елиминират пазара с политическата си  власт[xxiv]. На Запад той имплодира с банковата криза от 2008 г., но ние бяхме заети с влизането в ЕС и това не ни притесни особено много. Не че Западът се притесни особено, но ето – дойде Брекзит, дойде Тръмп, дойде Ковид, полицаи започнаха да душат хората, стана горещо и се разбра, че кризата от 2008 е част от нещо по-голямо. Авторитарният капитализъм на Орбан и неговите аналози, разбира се, че охранява икономически интереси. Ето как стигаме до логичното заключение – ДС манталитетът (управлението със сила) е сериозен културен капитал на най-близкия Изток в епохата на рейгъномиката и тачеризма и техните епигони. Не съм изблъскал другите с лакти в борбата за куфарчетата. Куфарчетата са разпознали в мен необходимият за тях управленски стил. „Мафията“ (стремежът към управление чрез власт и алчност, която се осребрява, когато превземе властта) е с много по-човешко лице, отколкото ни се иска да видим, когато стигматизираме с „мутра“, „мутра“!, я –  възпитаникът на „Олимпийски надежди“ от 1991 г. , я – пернишкия или люлинския стероиден младеж от 2020 г.  Защото куфарчетата, както става безпощадно ясно, са по-силни от притежателите им. С други думи казано: кюлчетата са много по-проблематични от самия Борисов. Той е обикновен лакомник. Заменяем.

Затова препоръчвам на протеста и на киселите „интелектуалци на прехода“ да се съсредоточат върху тези неща (по Щиглиц):

  1. Подобряване на достъпа до качествено образование. От десетки години социалното разделение в образованието не намалява[xxv], дори напротив, както ме увери сериозен изследовател в това поле миналата седмица.
  2. Стимулиране на спестяванията на гражданите, вместо на малоумните заеми за щяло и нещяло и наистина хищническото поведение на продавачите на пари.
  3. Наистина добри здравни грижи за всички. Засега бедните нямат никакъв глас и шанс да променят това у нас, но и не само. Къде са изследванията в областта, които не предлагат приватизацията на болници като решение, оставям за проект на И.П.И., ЦИД, ИРМИ, ЦЛС, ЦАИ, ЦСП и … надолу по веригата.
  4. Социална защита при кризи.
  5. Пълна заетост, на основата на сериозни инвестиции в образованието
  6. Нов социален договор – държава и общество, които служат на всички интереси. Защото и „Певски“ и „Черепа“ и „тиквата“ и „каскета“ са в много голяма степен слуги на определена класа, на манталитет, които наричаме погрешно мафия, така сякаш нарушават закони, докато не разберем, че тази класа пише законите в свой интерес. Поне случаите „КТБ“ и „Божков“ показаха това за пореден, пореден път. Смешно – при Виденов „комунистите“ бяха виновни, сега – „ченгетата и мафията“, които са наследници, или самите несменяеми „комунисти“. Не, аз мисля, че и преди и сега виновен е хиперкапитализмът, на който „му падна сърце на място“ по нашите територии.
  7. Подкрепа на колективните действия на работниците и гражданите и антидискриминация.
  8. Справедлив растеж, основан на публични инвестиции. Инвестиции в иновации, насочени не толкова към спестяване на труд, но на ресурси и към запазване на работните места и околната среда.
  9. Не просто растеж, а качество на растежа.
  10. Тинк-танкове, но независими, медии, но не притежавани от олигарси, университети, но не „на ясла“.

 

Заключение за подържане на напрежението

Според Достена Лаверн, Георги Първанов е контактувал с Джоузеф Щиглиц[xxvi]. Никога не му пролича. На Сергей Станишев и на Корнелия Нинова – още по-малко. Този малък факт, но далеч не само, ги прави фалшиво леви на и фалшиви политици изобщо – в прегръдка на корпоративния капитал и опортюнистичния популизъм едновременно, както си е открай време при тях. За Кръстев, Дайнов, Станчев, обаче, за хората, които те съветват и които зависят от тях, пренебрежението към социалната справедливост се счита за чест и знак за висококаратната проба на тяхната „дясност“ и, прости им Господи, за демократичността им.  Това, пък, според мен ги подхвърля на риска да се превърнат във вулгарни търговци на влияние и банални консултанти с осребрени local knowledge and networking.

За протеста, тогава, остава голата естетика и пърформанса на отровното трио и на Христо Иванов, справедливо нагазил до коленете в Черното море на един, общо взето, ненужен плаж?

 

 

 

 

 

 

 

[i] Robert Reich. On Labor Day, remember this: Trump’s America works only for the rich. The Guardian, 6 Sept 2020.

[ii] https://eurocom.bg/show/delnici/8750

[iii] https://desebg.com/reshenia/1535–13- ;

[iv] http://www.anarchy.bg/articles/ima-li-sindikati-v-balgariya/

[v] https://plovdiv-online.com/komentari/item/93107-imame-li-sindikati-v-bg

[vi] George Monbiot. No 10 and the secretly funded lobby groups intent on undermining democracy. The Guardian.1.IX.2020.

[vii] Тома Пикети. Капиталът в 21 век. „Изток-Запад“, София, 2018.

[viii] Thomas Piketty (2014) Capital in the Twenty- First Century. Th e Belknap Press of Harvard University Press. Cambridge, Massachusetts, London, England. (стр. 571).

[ix] Считан за лице („архитект“, „баща“) на методическото ръководство, упражнявано от международните финансови институции в „прехода“ от планова към пазарна икономика у нас. Либертарианец от времето на „рейгъномиката“, председател на българския И.П.И. – наш либертариански „тинк-танк“ с много съмишленици във всички правителства у нас след 1989 г. Има някаква логическа връзка между заемите на НРБ (прочутият външен дълг) и днешния „Пеевски“:  и Ричард Ран и Ан МакГърк дойдоха, легитимирани от институции, които помагаха на закъсали длъжници като им помагаха да станат общества на турбо-капитализма? https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%B4_%D0%A0%D0%B0%D0%BD#cite_note-3

[x] Ан Макгърк завари криза и остави надежда. В-к «Банкеръ». 02. XI.1998.; Трите години на Макгърк. В-к «Капитал». 07.XI.1998.

[xi] Джоузеф Щиглиц. Цената на неравенството. Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни. Изд. „Изток-Запад“. София, 2014 г. ; Джоузеф Щиглиц. Голямото разделение. Неравните общества и какво можем да направим за тях. Изд. „Изток-Запад“. София, 2016 г.

[xii] David Harvey (2005) A Brief History of Neoliberalism. Oxford University Press, Oxford, UK.

[xiii] Щиглиц, 2014 (стр.126).

[xiv] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/knigi/2015/02/13/2471605_epidemiiata_bednost/

[xv] Geoff Payne and Eric Harrison, eds. (2020) Social Divisions. Inequality and Diversity in Britain. Policy Press, Bristol, UK.

[xvi] Достена Лаверн (2010) Експертите на прехода. Българските think-thanks и глобалните мрежи за влияние. „Изток-Запад“, София.

[xvii] https://m.offnews.bg/news/Izbori_18760/Dostena-Lavern_326388.html

[xviii] Daniel Bessner The George Soros philosophy – and its fatal flaw. The Guardian. 6.07.2018.

[xix] Десен „мозъчен“ тръст, с профил в областта на здравеопазването и социалните грижи, силно про-Брекзит ориентиран, близък до Института за Икономически Дела (Institute of Economic Affairs), считан за особено лоялен на Майкъл Гоув,  и известен са неяснотата си по средствата, с които финансира своята дейност.

[xx]  Ralph Harris (1979) Over-Ruled on Welfare: The Increasing Desire for Choice in Education and Medicine and Its Frustration by Representative Government : A 15-Year Invest (Hobart paperback ; no. 13).

[xxi] https://www.montpelerin.org/

[xxii] https://en.wikipedia.org/wiki/Agriculture_Act_1947

[xxiii] https://en.wikipedia.org/wiki/Adam_Smith_Institute

[xxiv] Щиглиц, 2016 (стр. 154).

[xxv] Румен Петров. Пропускаме ли нещо? Резултатите от PISA и различните начини, по които мислим образованието на децата и юношите в България. Сп. «Либерален преглед». 2011 г. http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture/1321-2011-08-16-06-19-41

[xxvi] Лаверн, 2010 (стр. 297).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.