За ранните прояви на антисемитизма в България

Разговор с Олга Тодорова и Кета Мирчева

Как са изглеждали  етническите взаимоотношения  в  българското общество след Освобождението? Как е съжителствало  мнозинството  с  еврейското малцинство, което  е съставлявало едва 0.93 %[1] от българското население, според преброяването  в Kняжество България от 1880  г? Накратко, откога е тръгнал  антисемитизмът по нашите земи!

Макар терминът „антисемитизъм” да добива популярност едва от края на 70-те г. на ХІХ в., когато немският публицист Вилхелм Мар го лансира, рекламирайки поредното издание на нашумялата си книга „Победата на еврейството над германизма”, съвременната историография отнася зараждането на модерния антисемитизъм към един доста по-ранен период, а именно – към епохата на Просвещението и особено на Великата френска буржоазна революция, която помита устоите на стария феодален ред, за да отприщи пътя за дълбоки трансформации в цялостния политически, икономически и социален живот на европейския континент. Всъщност модерният антисемитизъм (разбиран не само като анти-еврейски умонастроения, резултиращи във враждебни към евреите действия, но, на един по-късен етап, вече и като идеология и политическа доктрина) идва като вид реакция тъкмо срещу тези фундаментални и често пъти твърде болезнени промени, които бележат прехода от Средновековието към Новото време. Антисемитизмът, следователно, както неведнъж е било подчертавано, е преди всичко течение анти-модерно, чиято социална база трябва да се търси в най-силно засегнатите от модернизационните тенденции обществени слоеве.  На пръв поглед е изненадващо, че антисемитският дискурс, в неговите разнообразни и преплитащи се форми –  икономически, расов, политически, набира мощ тъкмо през последната четвърт на ХІХ в., т.е именно по времето, когато в Западна и Централна Европа процесите на еманципация и културна интеграция/асимилация на евреите се увенчават със своя успешен завършек. Този привиден парадокс обаче става лесно обясним, ако се вземат предвид поне няколко фактора: първо – нарасналото значение на масовия печат, чрез който, в една епоха на също така масовизиращи се образование и грамотност, антисемитските идеи достигат до най-широк кръг читатели; второ – разцвета на националната идея и националистическите движения, които създават подходящ психологически климат за войнствено разграничаване на „своите” (по език, история, култура, „кръв” и пр.) от „чуждите”, в т.ч. и от представителите на малцинствата , и трето – световната финансова и икономическа криза, разразила се от 70-те г. на ХІХ в. почти до края на столетието, която с нова сила отприщва омразата срещу „кръвопийците” евреи  и ги превръща в удобна изкупителна жертва. Точно в тези условия избуява и т.нар. политически антисемитизъм. Създават се движения и дружества, а в страни като Германия и Австрия дори и партии с антисемитска насоченост, в чиито програми залягат искания за ефективно изключване на евреите от обществения живот чрез ограничаване на имиграцията, чрез забрана лица от еврейски произход да заемат държавни служби и да работят в сферата на публичното образование и пр. При все че по своя генезис модерният антисемитизъм е явление западно-европейско,  руският „принос” към него в никакъв случай не може да бъде подминат. През ХІХ в. Русия, колкото и нейният цивилизационен път да се различава от този на водещите западно-европейски страни, е не само признат член на „европейския концерт”, но и активен участник в общоевропейския културно-идеен обмен. В този смисъл нейният антисемитизъм съществено влияе върху общата картина, още повече, че по онова време тя практически е „най-еврейската” държава на Стария континент – по официални данни през 1897 г. в нея живеят 5,2 млн. евреи, почти половината от цялото еврейско население на света към онзи момент. Изолирани в едно своего рода огромно гето – т.нар. „Черта оседлости” (коридорът, образуван от отнетите от Полша и от Османската империя територии, от Балтика на север до Крим на юг), на мнозинството от евреите е забранено да се заселват както в „старите предели” на държавата, така и в селските райони. Изолацията е съпроводена и от ред други сурови дискриминационни мерки и ограничения, които нямат аналог в тогавашната европейска действителност. Паралелно с това руското обществено мнение, над което силно въздействие упражнява „анти-западническата” пропаганда на т.нар. славянофили, възприема по-предприемчивите евреи не само като конкуренти, но и като проводници на внесения от Запад капитализъм, а оттам – и като главни виновници за постепенно рушащия се, макар и вследствие на твърде половинчатите реформи от 60-те г., стар социален ред. В тази ситуация успешният атентат от 1881 г. срещу монарха-реформатор, „царя-освободител” Александър ІІ, само налива вода в мелницата на реакцията. Макар сред заговорниците да има едно-единствено лице от еврейски произход, това е достатъчно, за да даде импулс за серия безпрецедентни по своята жестокост антиеврейски погроми с множество жертви.   Всички тези процеси и идейни и политически нагласи неизбежно достигат до българското общество и го повлияват в една или друга степен.

У нас обаче, може би под влияние на популярната версия за  спасяването на българските евреи, съпроводена или с пълно отричане, или с неглижиране на вината за депортацията на евреите от така наречените “нови земи”, мнозина от българите са склонни да мислят, че в България никога не е имало антисемитизъм и че ние винаги сме се отнасяли добре с нашите съседи евреи.  И наистина, колективната памет и на българи, и на евреи не е съхранила спомени за крайни противостояния и конфликти за разлика  от положението в други, съседни нам балкански страни като Румъния или Гърция например. Редки са случаите до Освобождението както на обвинения в “ритуални убийства”, характерни за християнския антиюдаизъм, така и на сблъсъци, мотивирани от икономически подбуди. Тази привидна безконфликтност до голяма степен се определя от факта, че мирното съжителство между българи и евреи се осъществява в рамките на Османската империя, чиято милетска система държи достатъчно отдалечени едни от други отделните конфесии и така спомага за ограничаването на сблъсъци помежду им.  Зад нея обаче, както бе показано в някои изследвания в последно време, се крият  общи за християнството предубеждения и стереотипи спрямо юдаизма в техния православен вариант. Негативният, включително физически, образ на евреите се възпроизвежда и препредава и чрез фолклора. Реформите, провеждани от Османската империя по западен образец през ΧΙΧ век, разширяват контактите между отделните общности и до известна степен спомагат за разколебаването на някои от тези  негативни стереотипи. Раждането на балканските, включително българския, национализми обаче,  съдейства за появата на нови предубеждения и нови негативни представи за евреите, сред които се откроява най-вече тази за евреина-колаборационист на османската власт. И Сръбското, и Гръцкото въстание от началото на ΧΙΧ век са съпътствани от насилия над някои местни еврейски общности под предлог, че те сътрудничат и предават на османците сръбски и гръцки въстаници. За изграждането на този образ на евреина-колаборационист допринасят както все още неоформилият се собствен еврейски национализъм, така и действително лоялното поведение на еврейското население спрямо османската власт, което може да се обясни с факта, че Османската империя векове наред предоставяла прибежище на прокудените от религиозните преследвания в Западна Европа евреи. На родна почва нови, своего рода политически антиеврейски настроения се забелязват от последното десетилетие преди Освобождението на България. В текстове на видни идеолози на българското националноосвободително движение (Л. Каравелов, Х. Ботев и др.) образът на евреите се свързва както с външните крепители на османското статукво (например британския м-р председател Дизраели, пещенските евреи и др.), така и с вътрешните му поддръжници. Поради това не е много изненадващо, че по време на разразилите се по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. погроми над отделни еврейски общности в новоосвобождаваните български територии (Карлово, Стара Загора, Казанлък и др.), продукт най-вече на традиционния руски антисемитизъм, българите остават безразлични към страданията на евреите, а в някои случаи и участват в тях.

Берлинският конгрес, който окончателно урежда международно-правното положение на старите и нови балкански държавни образувания след Руско-турската война от 1877-1878 г., освен всичко друго налага и важни задължения, които тези страни поемат по отношение на живеещото на тяхна територия еврейско население и на другите – различни от православието – вероизповедания. Търновската конституция възприема и възпроизвежда тези изисквания. Зад прокламираното равенство пред закона обаче нерядко тихомълком се предприемат актове, които повече или по-малко ограничават или изземат някои права на израилтянското население. По време на парламентарните избори през 1879 г., например, на голяма част от софийските евреи е попречено да упражнят правото си на глас, тъй като първоначално трябвало да гласуват всички българи, а едва на края евреите и за тях практически не останало времеда го направят. Дебатите около проектите за изграждането на железопътни линии в Княжеството пък изваждат на бял свят сериозни опасения у някои автори, че  еврейският капитал ще завладее  България.  Друга серия неафиширани публично мерки, които копират добре познати практики (най-вече в Русия и в Румъния),  имат за цел по индиректен начин да ограничат икономическата активност на еврейското население. Става дума например за преместването на пазарния ден  в събота (когато еврейските търговци почиват); за промени в избора на пристанищата, от които се осъществява износът на житни храни с цел ограничаване участието на търговците-евреи в този вид търговия; за забраната за заселване на еврейско население във Варна и Варненски окръг с окръжно на министър-председателя Леонид Соболев; за поверителни инструкции от правителството,  нареждащи  да не се позволява на евреите да наемат кръчми и дюкяни в селата и др. За въвеждането на този тип мерки принос имат както руското наследство от Временното управление и включването на руските генерали в управлението на Княжеството по време на режима на пълномощията, така и нагласите на не малка част от българските политически мъже, живеели и формирали своите убеждения в страни със силни антиеврейски настроения (Русия, Румъния). Трябва да подчертаем също, че отношението към израилтяните далеч не е на първо място в листата на спорните поведения на българските правителства след Освобождението по отношение на живеещите в страната малцинства. Най-съществените конфликти възникват около начина на третиране на мюсюлманското население, което преминава през труден период на адаптиране към новия си статут в рамките на националната държава и търпи сериозни имуществени и символни загуби. Не по-малко силни напрежения тлеят и в подходите и поведението спрямо живеещите в страната гърци. За относително периферното място обаче, което евреите заемат в конфликтите на българската нация-държава с нейните поданици от малцинствен произход,  може би най-съществено значение има обстоятелството, че израилтянската общност представлява незначителен процент (през различните периоди около и под 1%) от общото население на страната.

Може би това е и една от причините в бюлетините на международните еврейски организации, които отразяват най-стриктно нарастващите антисемитски настроения в отделните страни, Княжество България да се посочва като едно все още спокойно място, в което „отношенията между българските израилтяни и техните съграждани са общо взето много удовлетворителни” и където „съ-братството и съвместното съществуване под едно знаме ще изтрият старите предразсъдъци”.Този своеобразен вътрешен поглед показва, че като цяло в тези първи следосвобожденски години еврейската общност в България  не се чувства зле третирана или уязвена от мнозинството. Дори появата на нова книжна антиюдейска продукция – най-вече брошури и други преводни произведения, които възпроизвеждат предимно старите християнски  предразсъдъци спрямо евреите – не се възприема като заплаха от тях, а по-скоро като израз на липсата на култивираност на българската публична среда. Причината за проявата на антиеврейски настроения се търси и в недостатъчните усилия за интеграция у самите израилтяни. Едва в началото на 90-те години на XIX в. тлеещите сред българското население антисемитски нагласи получават по-голяма видимост и по-широко разпространение.

В  една дописка от края на 19 век /1882/ „За евреите“, подписана с псевдонима Оцетдарский, пише:“В България вече пристигнаха  изпъдените от Россия и преследвани от Романия евреи, повече от 2000 души – жално за народа ни, който както се знае, и простодушен, па и сиромах, тъй щото неканените гости/евреи/отсега почнаха да играят ролята  си и ще земат сичката търговия в ръцете си“.  Стефан Цанков също се е обявявал  против „еврейското поробване на цялото славянство“, като предупреждава, че “след Освобождението евреите забогатяват от лихварство и търговия“. Цанков дори призовавал българите да не купуват от евреите и предлагал да се облагат с допълнителни данъци. Разпространени  ли  са подобни предупреждения и  нагласите към  евреите по това време?

През 80-те години на XIX век антиеврейските настроения в България са подхранени и от убийството на руския император Александър II (почитан като „освободител” и на българите) и от разразилите се в Русия след това убийство антиеврейски погроми, хвърлящи вината за смъртта на императора  върху участието на евреите. Погромите са последвани от мощна еврейска изселническа вълна, която е насочена предимно към Европа, Близкия Изток и Новия свят, но макар и в по-малка степен засяга и Балканите. Оттук идва и слафянофилската нотка в цитираните от Вас автори.   Покрай дебатите за опасността от тази “еврейска инвазия” за пръв път обаче се провежда и едно важно разграничение, което ще излиза все по-често на преден план при последвалите обсъждания на „еврейския въпрос” у нас – отделянето на „нашите сефарадските евреи”[2], с които българите съжителстват от векове, от „чуждите евреи”, носители на истинското зло, олицетворение на истинските експлоататори. В този страх пред “чуждите евреи” се отразяват  както съзнанието за слабостта на българския капитал, така и по-общи антимодерни нагласи в едно преимно селско общество, изправено пред бърза модернизация. Така икономическата криза от 90-те години на XIX век се оказва  много благоприятна среда за разширяването на антиеврейските настроения у нас и за появата на антисемитски издания и организация. „Първопроходникът” е Никола Митаков, който през 1893 г. започва да издава „България за българите” (от брой 2 – „България без евреи”). Макар да не просъществува дълго и да има доста неприятности с цензурата, изданието за кратък период в доста синтезиран вид засипва публиката с основни антисемитски сюжети – “ритуални убийства”, антиталмудистки писания, икономическото „завладяване на света от евреите”, „паразитния” характер на еврейството, „заплахата”, което то представлявало за българското село и пр.  Внушава се, че след като вече са покорили света икономически, сега евреите се приготвят да го подчинят и политически. Интересно е, че значителна част от тези идеи са представени под формата на съвети на един немски професор към негов студент българин. Изборът на този подход очевидно е повлиян от политическата ориентация на Митаков, който е привърженик на стамболовата партия и управление, т.е. настроен е антируски, но от друга страна, вероятно отразява и по-общото преориентиране към търсенето на културни модели в западноевропейския пример. Трябва да отбележим, че наред с компилациите, които прави по чужди източници, Н. Митаков проявява и собствено въображение в изобразяването на еврейската заплаха –особено когато преписва на евреите ролята на развратители на традиционната жена чрез снабдяването й с модерни стоки и дрънкулки.  Редакторът на „България без евреи” не се задоволява само с печатната пропаганда, но предлага и създаването на едно антисемитско общество с център в столицата и клонове в страната.  Трудно може да се прецени какво е било реалното влияние на това първо антисемитско издание в България. Тиражът му от 2000 броя не бил малък по критериите на епохата, но фактът, че списанието спряло да излиза след третия брой по-скоро свидетелства за трудности в разпространението. Но че за подобен род издания явно имало публика, свидетелстват следващите антисемитски вестници, които сякаш избуяват от нищото в последните пет години от XIX век – „Народна свобода” (следващият проект на Н. Митаков), Отзив” и Нов Отзив” на Стоян Шангов, „Голгота”, издаван в Бургас , „Странджа” във Варна и др. Ако нещо отличава тази антисемитска преса от „България без евреи”, то това е преди всичко стремежът да се обвържат антисемитските теории с българското всекидневие. „Нов отзив”, например, скрупульозно отбелязва всяко назначение на лица с еврейски произход в публичната администрация. Повежда се своеобразен поход срещу чуждите осигурителни дружества, често представлявани от евреи, в полза на българските такива. На бял свят отново излиза идеята за евреина-колаборационист на османската власт, който пречел на българското освободително движение и продължавал да потиска и предава „поробените ни братя” в Турско, а сега съдействал и за погромите над арменското население в Османската империя. Антисемитската преса редовно информира и за различни прояви на европейските, руските и румънските антисемити. И ако проектът за създаване на антисемитско общество не успява през 1894 г., то в 1899 г. дружеството и неговите клонове в страната са вече факт. Техният най-значим акт е внасянето на искане в Народното събрание за ограничаване на правата на евреите в Княжество България. Искането предвижда забрана за заселване в България и облагане с данък правопребиваване на вече заселилите се, забрана за купуване на недвижими имоти, забрана за търговия извън градовете и за заемане на държавни служби, забрана за кредитиране и дори въвеждането  в наказателния закон на специален член, който да предвижда смъртно наказание за дейци и съучастници евреи, уличени (дори и по косвен начин) в опити за отвличане на християнски деца. Искането е придружено с петиции от различни градове и села – Бургас, Шумен, Плевен, Татар Пазарджик, Лом, Дупница, Кюстендил, Русе, Силистра,  Свищов, Видин, Ямбол, Бяла Слатина, Ковачка община, Ломска околия, с. Старо село, Врачанска околия. Антисемитически комитети има и във Фердинанд (дн. Монтана), Харманли, Хасково, Стара Загора, Пловдив, а централният клуб на дружествата в София в отделен апел към парламента разширява исканията и с други мерки спрямо членовете на еврейската общност в Княжеството – забрана на смесените бракове с българи, забрана да променят имената си от еврейски на български, забрана да наемат християнска прислуга, изолиране на живеещите в страната евреи и принуждаването им към изселване. Въпреки че този род злокобни искания са отклонявани чрез процедурни хватки от дневния ред на парламентарната комисия, която трябва да ги разгледа, и не са подлагани на обсъждане в парламента, появата им в публичното пространство е достатъчно показателна за нарастващите антиеврейски нагласи в страната. Тя показва, че в условията на икономическа и финансова криза българското общество реагира по начин, подобен на този в централноевропейските страни и че поне в този период от нашата история антисемитизмът започва да се намесва и да влияе и върху политическите борби в Княжеството, ако и да остава все още твърде слаб, за да окаже някакво сериозно въздействие върху политическите решения или да доведе до промени в законодателството, които да отнемат права на българските граждани от еврейски произход.

 Големият копривщенец , братът  на възрожденския писател Любен Каравелов  – Петко Каравелов,извършил Съединението на България , казал по време на дебата  по приемане на чуждите поданици в Х-тото народно събрание:“Колкото за евреите, аз тоже не съм съгласен да ги приемаме, защото те три пъти фалират – като фалират тук, отидат в Румъния и фалират там, после в Турция и така нататък…Те продават по-евтино – евреинът рядко става терзия на мъжки дрехи. Еврейският шивач повече шие женски дрехи, защото ще открадне една трета или една четвърт от материята“. Този голям български държавник е казал и още нещо:“Евреинът в душата си българин не става…“Откъде идват предубежденията, предразсъдъците дори сред високообразованите хора по това време?

Както вече споменахме, част от младите българи, които получават образование в Русия, а и техните събратя, установили се на големи колонии в Румъния и Русия, наред с всичко друго „попиват” и от силно разпространения в тамошните общества антисемитизъм, а това се отразява и върху политическото им поведение и мироглед. Петко Каравелов далеч не е изключение. Показателно, например, е едно обръщение до него, в качеството му на министър-председател на Княжеството от първите години след Освобождението, от името на “много патриоти Българи които живеят в Романия”, с което се иска ограничаване на правата на турците и евреите. Срещу „най-ярки туркофили в Европа и по нас”, „хищните зверове, които редом са опустошавали цял почти свят, и които в ново време са се навъсили със змийски очи и кървави зъби връз Исток и на Юго-Исток на Европа” и чийто конституционни права трябва да бъдат ограничени, се обявява и Светослав Миларов в излязлата през 1879 г. негова брошура „Какво сме ний, догде сме достигнали и какво трябва за напред да правим ние, Българите” . Авторът на известната песен „Шуми Марица”, български национален химн по онова време, русенският училищен инспектор Никола Живков пък насърчава публикуването на антиеврейски материали в местния училищен вестник „Нова България” и посреща с ентусиазъм идеята за създаване на антисемитско дружество в България.

Впрочем, по ирония на съдбата една от дъщерите на Петко Каравелов ще се омъжи за евреин – известния журналист Йосиф Хербст, а съпругата му Екатерина ще е сред най-яростните критици на антиеврейското законодателство през 30-40-те години на XX в.

В сравнително по-късно време наричали  евреите „интелигенция с европейски измерения“.  В  началото на века /1905/ на 100 жители са грамотни 32 българи и 53 евреи. Имена като това на д-р Йосиф Фаденхехт, дипломат, член на Радикалдемократическата партия и многократен народен представител , на световно известни художници  и композитори като Давид Перец  и Панчо Владигеров, са само едни от примерите за приноса на евреите към европеизацията на културата и изкуството по българските земи.. Сещам се и за самоковската фамилия Арие, меценати при първите прояви на самоковската художествена школа. Един от Арие, основава козметичната империя „Жермандре“, фабрика за парфюми и сапуни в София, Букурещ, Париж. Питам ви, дали тези европейски измерения не са задавали предпоставки за антисемитизъм?

Не, едва ли. Още повече, че говорим за евреи, постигнали пълна интеграция в българска или европейска културна и национална среда. Ранните прояви на фамилията Арие са по-различен случай и се вписват в друга традиция, тази на милетското съжителство в рамките на Османската империя. Доколкото българските евреи обаче са едни от първите адепти на ционизма, бихме искали да обърнем внимание на един друг аспект на взаимовлияние и парадоксален обмен на идеи между антисемитизма и ционизма. От една страна, ционистката идея за събиране на всички евреи в лоното на една нова държава в „обетованите земи” по странен начин кореспондира с политическия антисемитизъм, чиято крайна цел (също) е „опразването” на Европа от евреи – макар, разбира се, двата проекта да изхождат от диаметрално противоположни предпоставки. Това необичайно съвпадение на интересите намира израз както в положителните отзиви на видния френски антисемит Едуар Дрюмон, автор на бестселъра „Еврейска Франция” (1886), за „Еврейската държава” на Херцл, така и в любезния прием, оказан през 1903 г. на Херцл в Санкт Петербург от страна на руския вътрешен министър Плеве, убеден антисемит, който се наема да лобира пред султана за осъществяваното на масовото заселване на евреи в Палестина. От друга страна обаче, взривният успех на ционизма, довел още през 1897 г. до свикването в Базел на Първия ционистичен световен конгрес и до учредяването на на Световната ционистическа организация, дава нови аргументи на всички онези привърженици на антисемитизма, които отдавна подозират евреите в организирането на зловещи конспирации от всемирен мащаб.

Така че, струва си, в нашия случай да се запитаме дали ранното обръщане на българските евреи към ционизма не подхранва мотивите на онези привърженици на антисемитизма у нас, които твърдят, че евреите няма как да бъдат докрай интегрирани в българския национален модел. Парадоксалното в случая е, че обръщането към ционизма на голяма част от българската еврейска общност се осъществява под влияние на балканските национални движения, включително българското.

Вие сте автори на великолепната студия за Осман Бей, коята Маргиналия публикува /https://www.marginalia.bg/aktsent/balkanat-mazh-poleto-zhertva/.Тази колоритна личност е един от най-големите антисемити, фиксиран в убеждението си ,че евреите завладяват света не само финансово, но и социално и политически. Бихте ли  ни дала нови подробности за „българската връзка“ за  Осман бей, известен за повечето хора само от описанията на Константин Иречек  в „Български дневник“?

Ние вече споделихме с аудиторията на “Маргиналия” част от наблюденията си за контактите на Фредерик Милинген/Осман бей с българите до Освобождението. В момента довършваме втората част на нашето проучване, посветено на изявите на нашия герой в България след 1878 г. Засега ще се ограничим да споменем само, че Осман бей посещава неколкократно Княжеството през 80-90-те години на XIX век, че влиза в контакти с известни български политици и че се опитва да получи българска пенсия. Неговият антисемитизъм постепенно еволюира в унисон с актуалните политически тенденции.  Фактът, че от една страна през последните десетилетия на столетието Великобритания се налага като неоспорим хегемон на международната арена, с претенции за глобална доминация, и че от друга страна по същото време на хоризонта все по-ярко изгрява звездата на прокламиращите нов световен ред леви движения, кара Осман бей да нарочи англичаните и левичарите за поредните световни конспиратори. Набитото му око веднага улавя и възможността за пряко асоцииране на тези две нови сили със „старите” заговорници- евреите: по отношение на Англия тази връзка е толерантната английска политика спрямо еврейското малцинство, а по отношение на левите – активното участие на лица от еврейски произход както в самите левичарски организации, така и в изработването на левите програми и идеологии. Резултатът от всичко това е, че в своите късни произведения Осман бей вече лансира идеята за една истинска „суперконспирация”, в която като агенти на „световния заговор” се явяват не само евреите, а „триадата” евреи- леви-англичани. Тези свои късни „откровения” той публикува не някъде из Европа, а в една съвсем млада, тепърва утвърждаваща се на международната сцена балканска държавица – българската, в която се опита да потърси пристан. Вероятно именно защото са публикувани в България, последните му антисемитски конспиративни умопостроения така и не получават международен отзвук.  В България обаче самият Осман бей открива за себе си един тепърва отварящ се за антисемитска пропаганда обществен терен, на който той се опитва да се пласира с всички сили.

 

[1] Данните са от Judaica Bulgarica, Евреите по българските земи

[2] Потомците  на изгонените от Испания евреи, т.нар. сефаради, които се преселват в Османската империя  и постепенно асимилират местните евреи (романьоти), са преобладаващ брой в България след Освобождението. Макар в българските земи да има изолирани ашкеназки еврейски общини още от Средните векове, те са в очевидно малцинство спрямо сефарадите. Броят на ашкенази се увеличава в края на XIX в., когато в България пристигат имигранти евреи от Русия, Румъния и Австро-Унгария. За съжаление точният им брой трудно може да се установи, тъй като българската статистика по онова време не следи миграциите към и извън страната.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).