За съжаление журналистика на проверените факти днес е в отстъпление

от -
943
Георги Лозанов (вляво) и Орлин Спасов (вдясно). Снимка: Светла Енчева.

В България, но не само тук, сме свидетели на неща, които бяха немислими доскоро: новият американски президент спечели поста си в голяма степен благодарение на интензивното използване на език на омразата в кампанията си, в цяла Европа се надига вой срещу бежанците и мигрантите. Заговори се все по-усилено, че вече се намираме – по отношение на медиите – в епохата на постистината, при която дали това което медията съобщава на хората, е вярно или не, вече няма значение.

На обсъждането на тези и на други тревожни явления в медийния пейзаж у нас беше посветено последното за годината заседание във формата Клуб „Маргиналия“, което се състоя на 15 декември. В него участваха видните медийни експерти от Факултета по журналистика и масови комуникации, доцентите Георги Лозанов и Орлин Спасов.

Публикуваме пълния запис.

Маргиналия: Добре дошли, доц. Георги Лозанов и доц. Орлин Спасов, на поредното, последно за тази година, заседание на клуб „Маргиналия“. Приветствам във ваше лице водещите медийни експерти у нас, за да обсъдим ситуацията със засиления натиск на речта на омразата и как медиите ни реагират на този все по-засилващ се натиск на омразната реч и на така наречената журналистика на пост-истината, т.е на това много опасно и епидемично нарастващо пълно пренебрежение към фактите в медиите. Тук трябваше да бъде и проф. Нели Огнянова, но тя е, за съжаление, болна.

Първият въпрос, който искам да обсъдите, е следният: Сега, след референдума за Брекзит-а, след победата на Тръмп на президентските избори в САЩ, която в немалка степен се дължи на интензивното използване от него на езика на омразата по време на кампанията, как изглежда медийният пейзаж у нас? Яхнаха ли нашите медии тази нова вълна, има някаква съпротива или не?

Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.
Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.

Георги Лозанов: Аз мисля, че след събитията, за които говорихте, т.е. Бекзита и победата на Тръмп, има качествена разлика по отношение на използването на реч на омразата. Преди нейната употреба беше нещо неприемливо, но въпреки това определени фигури, от политиката най-вече, считаха, че в политическата борба могат да си служат с реч на омразата. Но това ставаше на фона на една общо, особено в медийната сфера, така да се каже, деликатно отношение към темата, придружено от чувството, че върши нещо, което е вън от стандартите. Сега речта на омразата се нормализира.

Маргиналия: Как трябва да разбираме тази „нормализация“?

Георги Лозанов: Сега вече никой, хайде, да не е никой, но много малко вече са тези, които смятат, че това въобще е проблем. Сега речта на омразата си стана най-обикновена публична реч, също като речта на не-омразата. Тя влезе и даже, това го виждаме и при Тръмп, използването на речта на омразата започна да добива морално престижна роля.

Маргиналия: Щом американският президент я ползва, защо да не е престижна в очите на твърде много хора…

Георги Лозанов: Сега стана така, че речта на омразата вече е „реч на истината“. Тя така да се каже, започна да говори по един много формиращ нагласите на обществото начин. Това става главно във връзка с бежанците. Това е, ако мога така да кажа, „конфликтът Меркел“, т.е германската канцлерка, която е обвинявана заради това, че според критиците й, не казва истината за бежанците и се опитва да прилага към тях едно отношение и мерки, които са плод на либералната демокрация. И това, според обвинителите, прикрива същинската опасност. И затова все по-малко някой дръзва да има смелост да възрази срещу речта на омразата. Докато преди беше акт на смелост да ползваш омразен език, защото срещу теб ще възразят формираните в либералната среда гласове, то сега съвсем не е така, защото либералните гласове са уплашени, те млъкнаха. И речта на омразата днес няма реален опонент.

Маргиналия: Вие имате предвид ситуацията в световен мащаб, или става дума само за България?

Георги Лозанов: Конкретно за нашата страна говоря, но това, което е у нас, е стимулирано от ситуацията в света. Сега широко се дискутира понятието за „пост-истина“, то се появи вече и в Оксфордския речник на английския език. Но какво значи това? Ами това, че журналистиката вече не може да удържа положението. Идват едни други механизми, други начини на говорене, срещу които тя се чувства безпомощна. Тази журналистика, която е журналистика на толерантността, на придържането към фактите, на проверените факти, тя сега е в отстъпление. Защото пост-истината значи, че журналистиката на фактите е в ъгъла и се оттегля.

Маргиналия: Струва ми се, че винаги е имало „журналистика“, нарочно ограждам думата с кавички, на пост-фактите, или всъщност не-журналистика. Смятам, че размерът на лавината от дезинформация, на която ние, които сме по-възрастни, бяхме свидетели по време на Студената война, като че ли е все още не е достигнат. Но вероятно появата на социалните медии дава друг привкус на всичко това, което сега назоваваме с термина „пост-истина“.

Георги Лозанов: Нека да разграничим пропагандата по времето на комунизма от пост-истината сега. Първо искам да кажа, че пост-истината, т.е. бягството от фактите, злоупотребата с фактите или по-точно употребата на не-факти, представени за факти, разбира се, не е нов процес, а ние тук в България сме експериментално поле на такъв тип злоупотреби. Но новото е, че за първи път това се осъзнава, става проблем, който се изважда пред обществото, и думата „пост-истина“ неслучайно става измежду най-употребяваните. Обществото заговори за това, но не както досега – в граждански смисъл с цел да намери начин да окаже съпротива, а в смисъл, че „положението е изпуснато“. Сега това, което наричам „изпуснато положение“, се случва за пръв път. А комунистическата пропаганда е друга работа. Тя беше отчетлива и за нея комунистическата партия си носеше отговорността, защото никой не криеше, че тя е автор на тази пропаганда. Хората знаеха, че това са глупости, имаше и такива, които вярваха, но това е друго явление. Защото за пост-истината никой не поема никаква отговорност. Това е деструктивно състояние на цялата публична среда. И това е много по-деморализиращо, отколкото положението преди, когато все пак имаше ясен и можещ да бъде посочен източник на тогавашните пост-истини.

Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.
Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.

Орлин Спасов: Аз само бих добавил, че хората от нашето поколение имат доста развита чувствителност по отношение на пропагандата, ние сме тренирани още много преди 10 ноември да я разпознаваме и да я отхвърляме вътрешно.

Маргиналия: Говорим преди всичко за младите…

Орлин Спасов: Ние отдалече „помирисваме“ кога информацията минава в пропаганда. Разбира се, има и такива неща като „демократична пропаганда“ или „демократична цензура“, които са добре описани от множество автори. Сега виждаме едно усилване на тази тенденция. Струва ми се, че това, което видяхме да се случва около Брекзит-а, около Тръмп, около възхода на Марин Льо Пен, както каза Георги Лозанов, доведе до истинска лавина на език на омраза, на пост-истина, на фалшиви новини. Но, за съжаление, либералната демокрация малко късно реагира на тези феномени, по-точно казано, реагира, но по-скоро количествено. Когато натрупванията станаха достатъчно големи, изведнъж беше разпознат проблемът. Докато наистина с такива неща като враждебна реч, пост-истина и фалшиви новини ние много отдавна си имаме работа в медийната среда, нищо ново няма тук; и доц. Лозанов в един доклад от преди три години определи 2013 година като „годината на враждебната реч“. Виждаме, че още преди да се заговори толкова активно за враждебната реч, за пост-истината и за фалшивите новини ние в България се сблъскахме с това. И аз бих разграничил – чисто технически – два феномена. Единият е „езикът на омразата“, а другият – този на „пост-истината“, на фалшивите новини. Искам да кажа няколко думи най-вече за езика на омразата, за това какво виждат нашите наблюдатели от Фондация „Медийна демокрация“.

Маргиналия: Това би било много интересно, тъй като вие ще боравите с данни, а не само с впечатления.

Орлин Спасов: Да, можем да коментираме тези наблюдения. Първото и най-важно е, че констатираме драстично увеличаване на употребата на такъв вид слово в медиите. Разбира се, причината за увеличаването е свързана с определени събития, които се разгърнаха в последно време и най-вече това, което се случва с бежанската и мигрантската вълни, защото тя сега генерира най-много език на омразата. От една страна, имаме това увеличение. От друга страна, налице е още един много важен феномен и той е, че този тип слово вече излиза от маргиналната позиция, в която се употребяваше много дълго време, и днес навлиза в централните медии, виждаме го в доминиращата медийна публичност. Разбира се, продължаваме да усещаме границата между булевардни и сериозни медии, но дори тя започна лека-полека да се размива. В медиите, в които очакваме, че не би трябвало да се допуска език на омразата виждаме, че той успява да се настани и при тях. Друго, което според мен е важно да се отбележи, е, че през тази година установихме, че журналистите и политиците употребяват с еднаква интензивност словото на омразата, като често пъти дори журналистите са тези, които повече използват този език. Това показва, че този вид слово вече се е нормализирал и влязъл в журналистическия дискурс.

Маргиналия: Мисля, че решителният момент в нашата българска история със словото на омразата беше 2005 г., когато се появи „Атака“ и когато Сидеров започна да говори публично по начин, който беше до тогава съвсем неприемлив за един политик. След това водачът на „Атака“ беше атакуван няколко пъти, включително съдебно, но никога за приказките си, това трябва да се подчертае. Политиците почнаха интензивно да употребяват враждебна реч, журналистиката тогава не беше в „първите редици“, но сега вече едните и другите „се гонят“, така да се каже.

Георги Лозанов: Имаше тогава големи възражения срещу приказването на Сидеров, ние го и съдихме. Но сега говорене като това на Волен Сидеров не само не е осъдително, а напротив – стана съвсем приемливо.

Орлин Спасов: Това можем да го проследим още по-назад – още от началото на т.н. „преход“, когато, за съжаление, голяма част от политическите промени всъщност бяха белязани от словото на омразата. И едва доста по-късно видяхме, че лозунги като „червени боклуци“ и други подобни всъщност са носители на словото на омразата. То дълго време беше възприемано не като осъдително, а като част от пейзажа на промяната. И затова стана възможно по-късно, когато на сцената се появиха националистите, когато те се превърнаха в основните носители и говорители на езика на омразата, първоначално то не беше забелязано като такова. И още по-късно започнаха плахи опити то да бъде преследвано по съдебен начин.

Друго важно е, че с доста голяма изненада ние установихме, че през 2016 г. езикът на омразата вече се ползва по-рядко в националистически медии, включително и в партийните телевизии „Алфа“ и „Скат“ отколкото в някои от най-популярните булевардни медии като ПИК и „Блиц“. Това означава, че идеологическите мотиви за използване на език на омразата са склонни да отстъпят място пред комерсиалните мотиви: този език вдига тиражите и посещаемостта на сайтовете и съответно печалбите. Словото на омразата започна да продава съдържание и то стана бизнес.

Като резултат от наблюденията си, ние забелязахме две опасности: първата е свързана с това, че езикът на омразата все по-често го наблюдаваме в новинарските предавания, даже не толкова в публицистичните. А втората много важна и опасна тенденция е, че езикът на омразата, особено в жълтите хартиени и онлайн издания, започна все по-често да се появява в самите заглавия на публикуваните материали. Тези две неща са още едно потвърждение на извода за придвижването на езика на омразата към по-видими позиции в медийния дискурс.

Маргиналия: Доколко журналистиката успява да бъде филтър или, така да се каже, „защитна стена“ пред тази вълна? Стесни ли се, или обратно, се увеличи влиянието и територията на сериозната журналистика в качеството й да бъде все пак нещо, което възпира тази вълна?

Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.
Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.

Георги Лозанов: Вече стана дума, че журналистиката със самия термин „пост-истина“ признава, че тя вече „не прави историята“.

Това правят други видове дискурси и то се описва от изследователите със следната схема: свободна интернет комуникация – лидери на мнения – аудитория. Както виждате, журналистиката въобще я няма в тази редица. Казваш нещо в Интернет пространството, там тези мнения започват да си създават собствени лидери, те на свой ред почват да формират общественото мнение. Тези хора по начало не са журналисти и това е много важно. Те са друг тип говорители, с друг тип мотивация, а така или иначе ние наричаме журналисти хората, които спазват определени професионални правила, които са и етични стандарти също. Това вече до голяма степен е вече в миналото. Вече има и бурно заема територии друг тип самоинформиране на аудиторията, чрез който се получават тези изкривявания или деформации, т.е. това, което наричаме пост-истина.

Съгласен съм с Орлин Спасов, че трябва да се разграничат двете явления – пост-истина и реч на омразата. Защото речта на омразата често претендира, че тя е истината. Тук трябва специално да се върнем към това, че това се случи благодарение на бежанците, защото либералният дискурс изпада във все по-голяма криза да описва бежанците като социален феномен, като начин на присъствие, като криза на политиките по отношение на тях. Възходът на речта на омразата е резултат и на кризата на либералния дискурс, която почна още в 2001 г. Сега, особено след Брекзит-а и след Тръмп, либералният начин на говорене е отстъпил позициите си на обяснителен модел за отношението към другите, към „чуждите“. Ние бяхме свикнали, че десетилетия наред той беше водещият способ за говорене на тема „връзката с другия“. Имаше атаки срещу този образ на другия, който либералният дискурс конституираше, но това беше основата, водещият начин на обговаряне на проблематиката за „ние и чуждите“. Сега вече той сдаде позициите си.

От друга страна, има и връзка между речта на омразата и пост-истината. Какво стана при нашите избори? При тях речта на омразата, която е една колективна емоция, събуди страх и той произведе вот. А страхът не е рационален аргумент при взимането на политически решения. И това, от своя страна, е типичната верига на пост-истината, на ситуацията на пост-фактологиност.

Маргиналия: И все пак има ли у нас някакъв, как да го нарека, „остров“ на качествена журналистика? И каква е, така да се каже, „площта“ на този остров – разширява ли се, или намалява?

Георги Лозанов: Вижте, при президентската кампания през тази година журналистиката имаше по-голяма роля, отколкото при всяка друга досега. Обикновено кампаниите са вкарани в една много проста решетка на описани в Изборния кодекс типове предавания, става дума за обръщенията, хрониките и т.н., които са задължение на БНР и на БНТ. Имаме и нещо като полу-дебати, в които всичко предварително е уговорено – по минути и дори по секунди. Журналистиката досега беше вкарана в ролята на конферансие.

Но в тази кампания не беше така. В нея журналистите имаха сравнително по-активно участие, имаше много интервюта с кандидатите, дебатите между тях оказаха влияние върху вота на избирателите, имаше говорещи кандидати, които ползваха кампанията, за да съобщят нещо на хората, макар че не бяха сред фаворитите. С други думи, има някаква професионална самозащита. Но именно за защита говорим. Защото журналистиката като цяло е нападната. Има тенденция тя да бъде изнесена в края на редицата на факторите, влияещи върху общественото мнение. И мисля, че тя ще се запази – поне известно време. Ще стане като с фотолюбителството. Когато се появява масовият фотоапарат и съответно фотолюбителите, всички смятат, че това е заплаха за професионалната фотография. Ако всеки почне да снима (както сега всеки може да публикува в социалната мрежа), то професионалните фотографи ще останат без хляб, се е мислело преди десетилетия, при навлизането на портативния фотоапарат. И този тип професионални фотографи, при които можеш да се снимаш със семейството си, за да сложиш после в рамка портрета, изчезнаха. Но за сметка на това се появиха друг тип професионални фотографи и фотолюбителската вълна дори им създаде допълнителна тежест. Нещо такова става и с писането на текстове и правенето на клипове, т.е. с журналистиката.

Не знам колко време трябва да мине, но цялото това информационно самозадоволяване, което в момента тече, в което всеки може да бъде едновременно и консуматор, и създател на информация, постепенно ще създаде усещането за дефицит, а и за потребност от едно професионално, стабилно журналистическо говорене. Нищо чудно да има връщане, макар и бутиково, към традиционното присъствие на всекидневниците, които можеш да четеш сутрин заедно с кафето и да знаеш, че ще получиш както проверена информация, така и сериозни и компетентни анализи на това, което става.

Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.
Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.

Орлин Спасов: Аз искам само да допълня, връщайки се към темата за езика на омразата. По време на тези избори видяхме един много любопитен феномен. Той се състои в това, Красимир Каракачанов, който беше кандидат за президент на т.нар. „обединени патриоти“ получи втория по величина положителен медиен рейтинг след този на Цецка Цачева и преди генерал Радев. Той е вторият най-харесван от медиите, които ние наблюдавахме, и видяхме, че дори в либерални медии към него и към неговата организация няма негативно говорене, преобладава неутралното възприемане и коментиране на това, което сега представлява патриотичният или неопатриотичният дискурс, който се старият национализъм, само че маскиран. Всичко това рефлектира в много голяма степен върху начина, по който в хода на кампанията кандидат президентите говореха за бежанците. Само двама измежду тях – Трайчо Трайков и Ивайло Калфин – се изказваха с известна симпатия към тези хора, към мигрантите, докато всички останали бяха подчертано негативно несторени към тях. Така че това също е израз на лесната пропускливост на медийната среда дискурса на омраза.

Тук се доближаваме също и до тази връзка между езика на омразата и пост-истината, защото веднага можем да видим как тези две се сближават на терена на говоренето за бежанците и мигрантите. Напълно липсва прецизност по отношение на разграничаването между бежанец и мигрант и всеки говорител, който не прокарва коректно тази разлика, веднага директно бива запратен в полето на пост-истината. Когато кажеш съчетанието „незаконни бежанци“, ти си на терена на пост-истината. Защото такова нещо – незаконен бежанец – просто няма. Всички бежанци са „законни“ – те имат право да търсят убежище и това не може да им бъде отказано. Но като не правиш тази разлика, преминаваш от фактите към емоциите, а това е основната дефиниция, която Оксфордският речник дава на понятието „пост-истина“. Тя е, че това е ситуация, в която медиите насърчават говорене, при което не толкова фактите са важни за формирането на общественото мнение, колкото емоциите и личното отношение. Това е почти дословен превод. Така чрез замъгляването на важни разлики много често политици и журналисти извършват едно прескачане от територията на фактите в това на емоциите, което е и същността на пост-истината.

Маргиналия: Доц. Спасов, преди малко вие казахте, че дори либералните медии не са характеризирали изказванията на Каракачанов негативно. Ако това е белег за нещо, то за какво е?

Орлин Спасов: Това е белег за размиването на границата, която дълго време съществуваше между по-периферните и по-централните и влиятелни медии. Ако преди години езикът на омразата и неговите говорители се употребяваше, така да се каже, „от кюшетата на публичността“, сега дори там, където по-рано медиите оказваха известна съпротива на това говорене, вече отпорът го няма или е съвсем слаб, и тези медии, ако не изцяло положително, то поне неутрално, отразяват изказванията на Каракачанов.

Георги Лозанов: Според нашите наблюдения дори в медии като „Дневник“ и „Медиапул“ положителното или неутралното отношение към този човек взима превес над отрицателното. Разбира се, в други медии позитивното отношение е далеч по-силно изразено и в далеч по-големи количества. Та това значи, че вече няма „медиен остров“, който да не е част от този тип отношение дори към хора като Каракачанов. И това се отразяваше и на вота: колкото по-либерални в общополитически смисъл бяха говорителите, в случая Трайков и Калфин, толкова по-малък беше вотът за тях! Либералното говорене те бута надолу! Вече май никой не може да спечели с либерално говорене!

Орлин Спасов: Освен тази невъзможност на либералния дискурс да печели гласове, виждаме и криза на възможността медиите да печелят гласове: това се вижда особено добре при Цачева, която в тази кампания имаше най-висок медиен рейтинг, беше най-споменаваното лице, получи най-позитивното отразяване и въпреки това загуби.

Георги Лозанов: Това е така с традиционните медии, те все пак се свързват с една журналистика на истината, а не на пост-истината. Това е, така да се каже, битката между медиите на истината и тези на пост-истината. Това, което минава за обща настройка на традиционните медии, т.е. придържането към истината, не само не им доставя успехи, но и ги тегли надолу. Докато ако като Тръмп изцяло заложиш на новите медии, това ти носи успех. Ако заложиш на пряката атака срещу традиционната журналистика (нали знаете известната шега: дадени са дърво, въже и журналист и трябва да ги разположите правилно!), то това ти носи успех.

Орлин Спасов: И всъщност тук излиза на преден план ролята на социалните медии, най-вече на Фейсбук, защото ако в традиционните медии има възпитан, позитивен образ все пак на основните претенденти, то в социалните медии видяхме феномена на окарикатуряване на тези хора, на осмиването им и т.н. Там самите потребители взеха думата и изразиха един много по-негативен вот. Но има и нещо друго – все повече хора започват да не се информират от традиционните медии и дори това не е толкова въпрос на самата нагласа на тези медии да говорят по един или друг начин, а на отказ на хората да имат доверие в този дискурс. Наскоро излязоха данни за САЩ и от тях се вижда, че повече от 45% от американците се информират само и единствено чрез Фейсбук, предполагам, че и в България положението е същото. Това са хората, които вече обръщат гръб на традиционните медии.

Маргиналия: Зависи какво се разбира под информиране чрез Фейсбук и Туитър. Защото на твърде много хора Фейсбук служи не като заместител на новините от традиционните медии, а като филтър, като каталог – те четат новините на медиите, които приятелите им са споделили. Защото не можеш да прочетеш всички сайтове и вестници, нали? И се доверяваш на избора на приятелите си.

Георги Лозанов: Това означава, че личното мнение започва да служи като филтър какво да четете и какво не, че то има по-голяма тежест, отколкото професионалните качества на медията. Това не е пряк контакт с текста, а е контакт с приятел на тема този текст. Според мен тук става дума за друг тип комуникация, много различен от прекия досег на читатели или зрителя с традиционната медия.

Маргиналия: Другият начин на ползване на социалната мрежа като източник на информация е: лицето Х съобщава някаква новина – от свое име, и тя се възприема на доверие от аудиторията му. Аз това не го наблюдавал в моя опит като ползвател на Фейсбук. Така че може да се спори дали Фейсбук е заместител на медиите или не, според мен е по-скоро така да се каже, „предавателен механизъм“. Идва ми на ум, че като нямаше Фейсбук едно време, с вас се срещахме в кафенето и вие ми казвахте: „А ти видя ли новата статия на Х.И. във вестник еди-кой си?“ И аз, ако не съм я видял, отивах да си купя вестника поради вашата препоръка.

Георги Лозанов: Особено в Туитър, с неговите съобщения от 140 знака най-много, не може да има друго, освен споделени емоции. Така че тези медии сами пораждат такъв тип комуникация.

Орлин Спасов: Фейсбук доведе до една много голяма политическа поляризация (това е идеалният терен за фалшивите новини и за пост-истината), до много голяма фрагментация на публиката. Защото човек се заобикаля с хора със сходни на своите възгледи. Фейсбук усилва вече съществуващите мнения и обикновено диалог между противоположни нагласи там не се случва. Така ти втвърдяваш позицията си, защото получаваш все повече потвърждения от хора, мислещи по същия начин. Тази политическа поляризация доведе до това, че различни медии у нас започнаха до формират свои много устойчиви публики. Това се вижда от едно малко изследване, което направихме на анкетите, които много медии направиха преди изборите, с въпрос за кого смятат запитаните да гласуват. Установихме с изненада, че например публиката на „Дойче веле“ отговаря на този въпрос с почти 90% отговори, че ще гласува за Трайчо Трайков, което означава, че тази медия е втвърдила много силно читателската си аудитория в определена посока. Това и за други медии го виждаме.

Маргиналия: А какво е у нас положението с плурализма в медийното и в информационното пространство?

Георги Лозанов: Той у нас е защитен със закон само за обществените медии, т.е. за БНР и за БНТ. Но трайна тенденция е, че големите национални медии, разбирай телевизиите, също поддържаха един плурализъм, особено политически. Покрай референдума на Слави се видя нещо, което, поне според мен, беше качествено ново и съвсем не окуражително в поведението на бТВ. Тази телевизия твърдо застана на позицията на Слави Трифонов за този референдум. Първо, допускайки той всяка вечер да облъчва аудиторията, и аз не съм сигурен, че това от гледна точка на етичния кодекс, към който би трябвало да се придържат телевизиите, е позволено.

Маргиналия: Питам ви като дългогодишен председател на СЕМ, вие доскоро бяхте такъв, доц. Лозанов. Това с пропагандата само на една гледна точка от бТВ не е ли нарушение на медийния закон?

Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.
Георги Лозанов. Снимка: Светла Енчева.

Георги Лозанов: Не, не представлява. Но в една изборна ситуация, когато референдумът е част от изборния процес, там има застъпници на различните позиции към въпросите, те се регистрират. Но Слави не е застъпник, не се е регистрирал като такъв. А медията в другите си предавания не даваше почти никаква трибуна на противните на Слави гледни точки. Това, според мен, беше отказ от плурализъм, какъвто аз, поне в своята практика на медиен наблюдател, за пръв път виждам. Но основният мотив на огромно число от гласувалите на този референдум е идентификацията със Слави като телевизионен водещ. Шоуто влияе, влияе екранното присъствие на водещия. Но това харизмата на един телевизионен водещ да е решаващия мотив дали да имаме една или друга избирателна система, е пост-истина. Харизмата не може да е заместител на рационалния дебат, а такъв нямаше. В пост-истината има фаза, която не е описана в дефиницията на Оксфордския речник, това е, така да се каже, фазата на „махмурлук“. Пост-истината те подвежда и ти гласуваш. После чак, понеже не си гласувал на базата на рационално обмисляне, си даваш сметка какво си направил и до къде води то, и разбираш, че става нещо, което всъщност никак не си искал. Този ефект го виждаме във Великобритания у много от тези, които гласуваха за Брекзит-а.

Маргиналия: Ако резюмираме, можем ли да кажем, че наблюдаваме силно стесняване на терена на плурализма, нали?

Георги Лозанов: Да, така е. Но има нещо важно. Докато извън обществените медии е много трудно да се спазва ценността на плурализма, защото няма много възможности за регулаторна намеса, то допускането на враждебна реч, макар и неописана пряко в Закона за радио и телевизия, е нарушение на този закон. Винаги в изборни кампании СЕМ е констатирал такива нарушения на медийния закон, това става най-често от т.нар. „патриотични медии“. Но сега ситуацията е променена и тя, враждебната реч, е практически навсякъде, а аз не съм видял СЕМ да реагира. Той, разбира се, не е съд и няма компетентност да доказва кое е истинно и кое – не. Но когато става дума за враждебна реч, то в закона има ясни разпоредби и СЕМ е длъжен да реагира, но реакция няма. За съжаление, все повече се шири страхът от това да се застане на либерална позиция.

Орлин Спасов: Няколко допълнителни думи за плурализма искам да добавя. Нашата фондация „Медийна демокрация“ през тази година направи едно много интересно изследване на медийния плурализъм в рамките на проект, изследващ тази тема във всички страни от ЕС. Установихме, че проблемите пред медийния плурализъм у нас са най-сериозни в три сфери – първо, концентрацията на собствеността (данните са направо драстични – напр. четирите водещи телевизионни канала в България си разпределят 92% от приходите от реклама, за всички други десетки канали са останалите 8%, при пресата положението е горе-долу същото; водещите четири телевизии имат 82% от аудиторията). Това означава, че огромна част от медиите са притежание на едни и същи хора и че ние чуваме от различни места по същество еднакви гласове. Вторият сериозен проблем, или риск пред плурализма в медиите у нас, е в силното ниво на външна намеса в работата на медиите. А третият важен риск пред плурализма в медиите у нас е свързан с начина, по който се разпределя държавната реклама, защото и тук ние не можахме да видим изчистване на критериите, по които се дават тези пари, и си остава съмнението, че те се разпределят по един непрозрачен и субективен начин. Така че рисковете пред плурализма далеч не са свързани само със съдържанието, а са на още по-дълбоко ниво.

Маргиналия: А как стои въпросът с медиакритиката у нас? Има ли такова нещо тук?

Георги Лозанов: Не, у нас няма никаква медийна критика. По отношение на критиката на съдържанието, то, с изключение на в-к „Култура“, у нас такова нещо няма. Това е от една страна, а от друга – важно е да се каже, че в медиите много неща нямат видимост и поради това не могат да станат обект на реален дебат. Има ПР стратегии за популяризиране на определени например, телевизионни формати, но това в никакъв случай не е медийна критика.

Орлин Спасов: Това е така и защото няма никакво търсене на такъв продукт – медийна критика. Много често критическото говорене към дадено медийно съдържание се възприема буквално като враждебно говорене. Ние това сме го изпитали на собствения си гръб в нашата фондация „Медийна демокрация“. Освен това драстично намалява интересът например към нашите пресконференции, на които ние изнасяме много интересни данни, които включват и критичен анализ на медии. Все по-малко журналисти биват пращани да отразяват нашите прояви, все по-малко се появява информация в медиите за тях.

Георги Лозанов: Но причината за това пак е по-обща, защото медиакритиката по правило се прави от либерални позиции, от позициите на либералните ценности. Затова общият упадък на либералната среда и дух се отразява и на медийната критика, тя става все по-ненужна. Доскоро интересът към тези публични прояви, за които говори Орлин Спасов, беше в пъти по-голям.

Маргиналия: Последната тема, която накратко искам да обсъдим, е какво може да направи гражданското общество за преодоляване на това нерадостно състояние, за което говорихте досега? Къде са ни дефицитите в борбата срещу речта на омразата и пост-истината?

Георги Лозанов: Според мен то, гражданското общество, започна да се оттегля от интереса към медийната сфера приблизително от 2007 година. След приемането ни ни в ЕС се прие, че той ще поддържа организациите, занимаващи се критични рефлексии към медиите, които всъщност си били изпълнили задачите, защото са създали модерно законодателство. А вече сме влезли в ЕС и подкрепата, която идваше от други източници, към тях, спря. А медиите трябва да са под непрестанен граждански натиск. Ние правим нещо в посока на гражданския натиск, но са ни много малки възможностите.

Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.
Орлин Спасов. Снимка: Светла Енчева.

Орлин Спасов: Има и нещо друго. Ние вече сме отишли в зоната на символните действия, защото практически нашата организация например, вече няма никакво финансиране, но се опитваме да правим продукт, т.е медийни анализи, и без финансиране, от чувство за дълг. Освен това, гражданското общество се оказа една от най-сериозните мишени на говорители на речта на омразата това принуди много НПО ако не да се оттеглят от медийните анализи и свързания с тях граждански натиск, то поне много сериозно да редуцират дейността си. А за съжаление, много НПО дадоха храна на критиката към тях, защото се интересуваха само от приходите си, а не от резултата на дейността си. Това е свързано с проблеми на донорството – много от големите донори се оттеглиха. Тези, които останаха, често са силно политически ангажирани и за някои НПО стана непрестижно да получават пори от такива източници. Но това си има и добра страна – така има връщане към първоначалната идея, че неправителствените организации трябва да са съвършено независими в дейността си. Но дали тази тенденция ще надделее, предстои да видим.

Георги Лозанов: Сериозен проблем се оказа и че като граждански организации се регистрираха и функционират обединения на собственици на медии. Те са силни, в тях са парите и те създадоха отчетлива асиметрия в нашия сектор. Те защитават интересите на притежателите на медии, но техните интереси по правило не съвпадат с тези на аудиториите им.

В заключение искам още нещо да кажа за езика на омразата. Свикнали сме, че той е насочен срещу малцинствата. Но при последните инциденти в село Гърмен видяхме, че и малцинството ползва такъв език. Това е нещо ново у нас, по света го има, но го нямаше доскоро у нас. И така се получава спирала на омразата – единия омразен език провокира другия и няма спиране тази ужасна спирала. Това е много опасно. Медиите трябва да отразяват всичко това, но трябва и да го коментират.

Орлин Спасов: Има вече много изказвания и коментари, които обсъждат как да се противодейства на езика на омразата и на постистината. Предлагат се много драстични средства. Появява се отново опасността от цензура. И тя днес е по-голяма от всякога. Предлагат се софтуерни филтри, които да спрат и изтриват фалшивите новини и езика на омразата, иска се да се засили медийната регулация. Ако се осъществят тези неща, те могат да доведат до още по-голям консерватизъм, до ограничаване на свободата на изразяване – под претекста да се справим с постистината и с езика на омразата.

 

Разговора води Емил Коен.