За сексуалния тормоз в България от първо лице

Споделете статията:

 

Не чухме за МеТоо в България до преди няколко дни, когато дизайнерката Миглена Каканашева (Мегз) се превърна в първата публична личност дръзнала да проговори за проблема и сексуалния тормоз, както и ‘’Български фонд за жените’’. Ще проявя същото достойнство, като един от вероятно първите мъже в България, който говори за сексуален тормоз към себе си.

П.В.

 

 

Сексуалното насилие или социалния тумор на 21ви век. Предизвикано от чувство на превъзходство, желание за унижение, или световнопризнато оръжие на войната? Причините и условията варират, но едно е сигурно- Тарана Бурке е основополагащата фигура на движението и своеобразна икона в борбата срещу насилието.

Движението MeToo (‘’Аз също’’) се създава през 2006 година в платформата MySpace, но достига кулминацията на популярността си след като актрисата Алиса Милано го използва за да сподели кошмара през който е преминала. Вълната породена от МеТоо помита Холивуд и високите ешелони на американското общество, като почти не остава незасегната държава. Аналогични движения се сформират в над 85 държави- от Северна Америка до Австралия и Нова Зеландия. Знаменитости, политически фигури и представители на всяка възможна група заговарят за проблема. Проблем, който разкъсва България, но не получава гласност с изключение на спорадични коментари в публичното пространство. А за нея, като една от страните с най-шокиращи проявления на домашно и сексуално насилие в Европа, сякаш проблем не съществува. Това е така, защото преживелите сексуално насилие, било то психическо или физическо, са омърсени и маргинализирани от и според обществото. Субпродукт на патриархалното общество, според което Covid-19 също е конспирация, е и следното- мъжете не могат да бъдат жертва. По-достойно е мъжът да е насилник, така запазва превъзходството си. Наташа Линдщедт, която е един от най-изявените политически анализатори и моя близка, говори за психологията на изнасилването като оръжие на войната. Мотивите варират- от средство за унижение до физическо принизяване и поробване.

 

 

Не на фронта някъде в Ирак или Афганистан, нито пък в либерланите столици на света- Лондон или Ню Йорк,а непосредствено след преместването ми в богатата на традиционни семейни ценности България преди около година. На работното място.

 

Първоначалните намеци и закачки, които бяха меко казано безобидни, започнаха да прерастват в по-вулгарни намигания и жестове, които се съмнявах, че сам интерпретирам грешно. Държа да отбележа, че това не беше мой колега, а много по-високопоставен във фирмената йерархия. Потърсих вината в себе си, което оказва се е най-често срещаното явление. Разбира се споделих с колеги, които бяха забелязали случващото се. Започнах да избягвам всякакъв възможен контакт, в който няма други присъстващи. Това не попречи на много по-директни покани за групови забавления. Откровено казано отивах на работа с отвращение и си тръгвах с нетърпение. Не се чувствах добре дори насаме. Дори у дома изпитвах едно постоянно чувство на несигурност, сякаш някой беше прекрачил сакралната граница на личното ми пространство или по-скоро на достойнството ми.

Осъзнах, че това е сексуален тормоз. Реших да споделя за проблема, когато границите на вербалното бяха преминати. Беше ми обещана емоционална подкрепа, от която имах нужда, особено предвид, че нямам почти никакви близки в България. Подкрепата която получих беше своеобразен другарски съд, в който ‘’присъди’’ раздаваха равнопоставените МУ. Равнопоставени, които бяха взаимозависими и еднакво ниски в капацитета и действията си. Обещаната помощ в действителност беше маргинализация (victim blamingобвиняване на жертвата), в която разбрах, че лъжа за да извлека дивиденти, за да злепоставя незнайно кого. ‘’Не ми говори глупости, как мъж ще го тормози друг мъж’’ констатира през смях една от участничките в порицаването ми. Нейната началничка се ограничи до обвиненията в българомразщина, лъжа и неласкателна квалификация към произхода ми, който никога не съм криел.

Получих документи за разделяне по взаимно съгласие, които подписвайки, чух през усмивка, че няма нужда да се страхувам-’’вие имате пари и си помагате’’ бе констатацията на български специалист в човешки ресурси, който чрез функциите си и в държавна институция ми обеща пагубни последици при официална жалба. Изпълнителният директор призна по стар своднически маниер, че това не е нито първият нито последният случай. Именно тези ‘’ритуали’’ проявяващи се в колективен/групов секс оправдавали високото заплащане, а не квалификациите ми. Аз съм бил прецедент в нахалството си, което коствало работата ми. Идеята е ясна- сексулно тормозените или лъжем, или си го просим. Разбира се, по логистични причини, моите официални жалби не са тук, а в Лондон. Подкрепата, която получих от представители на еврейския конгрес беше безценна.

 

Държа да отбележа, че не съм получил, още по-малко търсил финансови облаги, както гласят предположенията на въпросния професионален колектив. Имах възможността да си позволя отеглянето си, докато други-не. Това е причината да говоря от името на тези, които не са имали моят ‘’късмет’’. Научих от първо лице за момичета от малки градчета и села, на които им се е налагало да търпят с месеци жестове, отърквания и пощипвания на работното си място, защото те просто не могат да си позволят прекъсване на работа. Миглена Каканашева също бива манипулирана с работата си в телевизионни проекти, като ултиматумът е един и същ*.

В омагьосания кръг на финансовото заробване, тези млади хора търпят, защото нямат помощ и алтернативни варианти. Няма и национална/ социална стратегия или ресурси за справяне с проблема, а много от НПО-тата страдат от липса на финансов капацитет, за които държавата не предлага алтернатива. Хората жертва на сексуален тормоз и насилие не съществуваме, а сме една рядка статистика.

Искам да направя паралел и с държавата, в която съм прекарал най-градивните години от развитието си и в която все още прекарвам част от годината- Великобритания.

Без съмнение, това беше една от първите държави след САЩ, чиито държавен и правен капацитет се прицелиха в проявите на сексуален тормоз, като правителствената стратегия бе меко казано успешна. В допълненията към Закона за равенство (Equality Act), според който сексуалното насилие е фундаментално накърняване на достойнството и създаване на неблагоприятна и деградираща среда, бяха добавени и следните точки:

 

  • Нежелани провокативни или сексуални съобщения/имейли
  • Коментари по отношение на анатомията/ телесни части
  • Предложения за участие в сексуални дейности
  • Настойчиво склоняване към срещи
  • Предложения за повишение или работа в замяна сексуални услуги
  • Заплахи с наказание или уволнение при отказ на сексуални услуги
  • Нежелан физически контакт като ‘’случаен’’ допир’’ или прегръдки

 

 

Великобритания има институции изцяло фокусирани върху проблема. Освен това, има горещ телефон по въпроса за сексуален тормоз на работното място (Sexual harassment at work helpline). Степента на сериозност от страна на институциите се доказва ежедневно, като днешния ден не беше изключение. Полицията на Есекс е започнала обучение сред студентите в университета, от който идвам относно превенция срещу сексуалното насилие. Детективи от подразделението фокусирано върху сексуални престъпления е започнало безвъзмездното обучение сред студенти, преподаватели и други служители на кампуса към едноименния университет. Създадено е и крило към службата за студенти, което се фокусира изцяло върху оказване на емоционална, медицинска и административна помощ на пострадали.

 

 

Представител на местните власти, инспектор детектив Йони Адлер заявява, че чрез подготовката на служителите на институцията, евентуалният правен процес ще бъде улеснен от предварително образование на служителите. Наскоро университетът в Есекс започна и обучение в борбата срещу проявите на антисемитизма след публичен скандал, който придоби безпрецедентна гласност във Великобритания и който единствено Маргиналия отрази(виж тук). Целите на двете паралелни кампании е да създадат една равноправна среда на институционално ниво, която да е отражение на по-широката общественост.

 

При вчерашният ни разговор с Питър Суонзън (настоящият президент на Организацията на евреите в Есекс), анализирахме основните характеристики на сексуалния тормоз. Като член на Британския еврейски конгрес, той помоли да се отбележи нашето абсолютно противопоставяне на явлението сексуален тормоз, както всички негови прояви. Често пъти, нашата позиция и ценности като малка група в много европейски общества спомага за своеобразна фратернизация и проява на още по-дълбоко дълбоко разбиране към други маргинализирани хора или общности. Проявяваме не просто разбиране, което е първата стъпка, но и помощ, като някои от мащабните кампании, в които сме участвали са обединили стотици различни групи и неправителствени организации.

 

Преди малко повече от година, британската общественост проведе мащабна кампания срещу сексуалното насилие, която беше инициирана от етно-религиозните общности и техните представителства. Британският еврейски конгрес (Board of Deputies of British Jews) отдели огромна финансова, логистична и интелектуална помощ във връзка с кампанията, първоначално инициирана като идея от Британската фондация за жени и момичета (The UK Fund for Women and Girls). Това само по себе си бе от огромно значение, тъй като знаем, че в някои религиозни общности насилието над жени и момичета се е превърнало в екзистенциален проблем. Идеята за повеждане на кампания срещу проблема от религиозни лидери на общности, които не биха говорили за проблема, придава съвършено различно послание към именно тези хора. Виждайки водачи от своите общности, техните проблеми придобиват много по-голяма легитимност, както и смелостта да застанат една идея по-смело срещу насилника си. И тук искам да отбележа следното- общото между случващото се във въпросните затворени общности и България е едно- т.нар. традиционни семейни ценности преведени като “патриархат”.

 

Същевременно, аз продължавам специализацията си по дисертацията чиято тема вече избрах и работя с пълна сила в съвсем нова за мен позиция. Въпреки че съм изключително зает, не възнамерявам да спирам да говоря и пиша по въпроса. Това е мой морален дълг.

 

* Мегз и Карбовски ще се съдят”

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: