За шведската писателка Пернила Сталфелт проблемът за смъртта няма окончателно решение, всеки може да търси своите собствени неизвестни в задачата

Споделете статията:

 

Поканихме на разговор поета Марин Бодаков и Зорница Христова да представят новото заглавие на едно от малкото издателства за детска литература “Точица”, създадено през 2012 г.  Темата е от най-сложните – смъртта.  Как да разказваме на децата за нея? Шведската писателка Пернила Сталфелт в “Книга за смъртта” сякаш е намерила адекватен начин за това. “За разлика от южните писатели, тя, казва Марин Бодаков, очовечава бедствието, придава му разумна домашност, опитомява го”. Зорница Христова добавя:”Смъртта не е до такава степен част от живота на семейството, каквато е била и за нашите баби и дядовци, които съвсем не замитаха темата под килима”.

Юлиана Методиева:. Искам да започна с въпроса си към двамата – наистина ли смятате, че децата могат да четат „Книга за смъртта“ и да възприемат нейната трудна за сърцата им информация?

Зорница Христова: Аз първоначално изпитах шок, когато Марин ми я донесе преди 14 години от Москва. Стреснах се отзаглавието. След това я прочетох и страшно ми хареса, създаде ми усещане за равновесие. И четиригодишното ми тогава дете нямаше проблеми с текста – съвсем жизнерадостно я прие, децата на тази възраст се усещат безсмъртни. Смисълът на книгата е да разшири знанието, да отговори на важни въпроси – а децата задават въпроси във всички посоки. След като я издадохме, получихме обратна връзка от деца, които я намират за весела, дори смешна на места, въпреки предварителното си очакване за страшна тема… Казват, че е съвсем лесна за разбиране.

Марин Бодаков:

На последната Алея на книгата в София ми направи впечатление е, че децата са далеч по-предприемчиви читатели и на тази книга, отколкото техните родители. Децата първи посягат към нея, дори я изчитат цялата още докато са на щанда и не искат да си ходят, докато много родители реагират като попарени. За тях смъртта продължава да бъде тема-табу – стряска ги и всъщност показва колко са неподготвени за такъв разговор.

Марин Бодаков не само пише страхотна поезия, но и преподава в СУ “Св. Климент Охридски”на бъдещи журналисти.  Снимка: Веселин Боришев

Юлиана Методиева: Още в самото начало шведската писателка цитира Националната им енциклопедия: “Смъртта в биологичен смисъл означава необратимо спиране на всички жизнени процес на растението, животно или човека”. Има много шеговити отпратки към смъртта на рибите, които “стоят ококорени цял живот, дори и след като умрат”, или към цветята, които стават сухи и кафяви, а листата им окапват когато умрат. Реализмът на разказаното от Пернила Сталфелт не натъжава, обратно. Тествах реакции на близки деца около мен – 10-13-годишни. Мога да кажа със сигурност, е че им харесва но споделят, че са непрекъснато тревожни от това, че някой около тях вкъщи може да умре. На въпроса ми книгата дали не им дава някакво по-спокойно отношение към този неизбежен факт, те подчертаха, че ако загубят майка си и баща си много ще им бъде тъжно и страшно. Тоест страхът от въобразената смърт е много силен, а книгата като че ли им дава една информация, която не влиза буквално в опитът им – тя е информация на абстрактно ниво.

Зорница Христова: Да. Аз специално се колебаех доста дали да бъде това заглавие или някое от другите по темата. Другите бяха повече, като че ли, за деца, които са преживели вече…

Зорница Христова е филолог, журналист, преводач и писател, майка  на две деца. Създава “Точица”с много любов към писането за деца. Снимка: личен архив

Юлиана Методиева: Разкажете, моля ви, за това!

Зорница Христова: Например имаме тази, която е “Death, Duck and the Tulip*”, мисля че е шведска книга, която по-скоро притчово се опитва да дава някаква утеха, на български излезе “Плоският заек”.

Марин Бодаков: От Фарьорските острови.

Зорница Христова: Аз другото, което исках да кажа е, че виждам разлики в зависимост от годините на децата и от това доколко са успели да попият страховете на възрастните. Например, малката дъщеря на Бояна Петкова…

Юлиана Методиева: Да, чела съм книгата “Сестра ми Мая на небето***”.

Зорница Христова: Нейната фондация за палиативни грижи, „Ида”, е съиздател на книгата. Та нейната малка дъщеря, която сега започва първи клас, беше реагирала много интересно. Дядо й беше починал наскоро и тя беше попитала “А какво, ако не мога да се разплача?” Тази реакция много рязко ме върна в моето детство, когато моят дядо почина. Аз бях на девет. И на мен това ми беше голямо притеснение – че възрастните очакват от мен да плача, а аз може и да не успея.

Юлиана Методиева: Това е… Типично.

Зорница Христова: Което означава, че по някакъв начин ние очакваме този страх. Предаваме своя страх дори когато избягваме темата – по този начин всъщност предаваме своя ужас.

 Юлиана Методиева: Аз имам въпрос към Марин Бодаков, който за мен е един от водещите литературни критици. Би ли ми казал темата за смъртта в българската литература от най-ново време как стои?

Юлиана Методиева е журналист. Снимка: Александра Владимирова

 Марин Бодаков: У нас като че ли литературата говори за смъртта само ако тя е зрелищна и юнашка, ако умира мъж… Другата смърт сякаш не съществува. Спокойният, осъзнат и приет човешки залез отсъства. Всичко трябва да бъде свръхдраматично. Проф. Младен Енчев от Шуменския университет публикува неотдавна превъзходната монография „Балада за Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература“, благодарение на която осъзнах, че първата естетически решителна поява на смъртта в творчеството за деца е при Дора Габе в “Някога”. Тази книга е на ръба между традицията и модернизма – изглежда, тя е по-популярна извън България, отколкото тук. Скоро след публикацията й Витезлав Незвал я превежда на чешки, после Янис Рицос – на гръцки…

Юлиана Методиева: Можем ли да дадем някакво обяснение, някаква интерпретация? Това лишава литературата ни от много дъна и височини.

Марин Бодаков:  Струва ми, че литературата ни е лишена и от едно спокойно възприемане на всекидневието. От усещането, че човешкото всекидневие може да е достойно и значимо само по себе си, извън героичните пристъпи на нацията, класата и пр.

Зорница Христова: Аз тук бих допълнила само, че според мен не липсват и други страници, у Далчев например – с “Не ме оставяй да загина, Господи, преди да съм живял”, да речем. Макар и в случая да е само стена, която да се удря топката на мисълта, за да отскочи обратно към живота – това е една много важна стена, която дава обратното спокойно осъзнаване.

Юлиана Методиева: Mитам се, изредихте няколко имена, но към днешния момент с 10-20 години назад, Пернила Сталфелт няма свой аналог в България. Няма и Астрид Линдгрен. Дали е някаква северна култура, някаква  особена естетика и чувствителност представляват тези две дами на голямата литература за деца?

Марин Бодаков:

Аз веднага бих добавил и Туве Янсон.Той е много чувствителна и същевременно практично- сдържана. Тя очовечава бедствието, придава му разумна домашност, опитомява го. Виж, цитираме все северни авторки, които са наясно с оцеляването. Докато разгулният юг, в който има храна и слънце, не ни прави толкова чувствителни към смъртта. Ние приемаме и живота за даденост, и табуираме смъртта и предпочитаме да не говорим за нея, особено ако е естествена.

Юлиана Методиева: Това ме подсеща да ви кажа една особена реакция между две майки – и двете българки, загубили децата си – едната казва, че това за нея е края на смисъла на живота ти, а другата казва “Защо не погледнеш африканските майки? Те никога не превъзнасят смъртта като трагичното последно събитие.”. Нещо липсва или на африканските жени, или на българските, казахме двете. Дали има пък, говорехме досега за северната чувствителност – дали можем да направим някаква типова разлика между африканските жени? Може би европейското, като цяло, е по-фиксирано върху смъртта.

Марин Бодаков: Много труден въпрос. Хващаш ме по бели гащи. Имам интуицията, все по-често говорим само за своята собствена смърт. И то самосъжалително.

Юлиана Методиева: Смисъл как, не те разбирам? Самосъжалително за своята смърт – някак си не можем да говорим.

Марин Бодаков: Едно такова хленчещо… “Ето, аз си отивам…”, макар да няма признаци за това. Това изглежда е част от страхотната нарцистична тенденция в културата ни изобщо.

Зорница Христова: Аз бих казала, че това не е типично българско явление, а по-скоро явление на модерния свят, в който все по-често принципно смъртта настъпва извън дома, в медицинска среда. Тоест тя не е до такава степен част от живота на семейството, каквато е била и за нашите баби и дядовци, които съвсем не замитаха темата под килима.

 

Марин Бодаков: Това е американизация на смъртта, където погребението вече е светско събитие с речи като за Оскар. Труп няма. Помниш описанията на Бодрияр в книгата “Америка”.

Докато при нас не е точно така. Ти знаеш ли коя е моята голяма драма през последните години? От десетилетие „шантажирам“ всички приятели, свързани с една или друга партия, в кампаниите за общинските избори да въведат темата за гробищата. И тук директният ми пример е Търново, чиито гробища са, меко казано, кошмарни. Всеки град е едновременно град на живите и град на мъртвите. Не мога да си представя как човек може да уважава живота, след като не уважава смъртта. Но всеки кандидат за общински съветник, от когото искам да поеме ангажимент за благоустройството на гробищата, се дърпа като опарен. Темата не е секси.

Юлиана Методиева: Това ме подсеща и за друго. Ходя редовно на гробища, виждам много малко деца. Сякаш е неприлично децата да виждат гроб! Значи може би смъртта е такова събитие, което не бива да влиза в живота ни по никакъв начин.

Зорница Христова: Но това също е нещо, което ми се струва ново, защото аз имам ясен спомен колко често са ме водили като малка.

 Юлиана Методиева: Значи нещо се е случило…

 Зорница Христова: Нещо се е променило, да. Освен това бабите ни държаха големи снимки на починалите си съпрузи на най-централното място в къщата. Говореха за тях, това беше много важна част от тяхното ежедневие.

 Юлиана Методиева:

Марин правилно каза, че и гробищата ни вече на нищо не приличат.. Нека се върнем отново към книгата, за която все пак аз съм много възхитена, че вашето издателство “Точица”е избрало това заглавие. Зорница – имате ли представа дали комиксът в тази книга е умишлено търсен? За мен той действително улеснява комуникацията на детето с книгата. Или е съпътстваща информация на тях?

 Зорница Христова: Според мен половината от смисъла на книгата минава през рисунките. Преди всичко емоционалният тон минава през рисунките, чрез тяхната стилистика, простота и нагледност. На мен една от любимите ми е там, където се обяснява, че човек може да плаче външно или да мълчи, а сълзите да са в корема му, и тази, която е как да разпознаеш истински призрак от фалшивата чаршафена версия. Освен това рисунките позволяват на окото да се движи свободно по страницата, вместо да следва послушно текста. А усещането за избор е важен пункт в тази книга.

Текстът също ти казва, че едни хора смятат че хората стават ангели, други вярват, че всичко става черно. И авторката пита: „Защо пък черно – защо не синьо, лилаво?” А ти в какво искаш да вярваш? Свободен си да избираш. Примерът с различните култури също говори за избор. Струва ми се много спасително в тема, която плаши с усещането за неизбежност, за край на изборите.

Мартин Бодаков:  Изобщо, хуморът се явява амортисьор на темата.

Юлиана Методиева: Рисуваният хумор…

Марин Бодаков: Някак през хумора аз отработвам напрежението, неловкостта по темата. Смъртта не е смъртоносно сериозна тема в книгата на Пернила Сталфелт. В нея проблемът за смъртта няма окончателно решение, всеки може да търси своите собствени неизвестни в задачата.

Юлиана Методиева: Това е доста постмодерно.

Марин Бодаков:  Аз изобщо не се чувствам постмодернист. В най-добрия случай – късен модернист. Вече не знам и какъв съм. Та тази книга ми е особено свидна и заради две човешки смърти. Преди много години с Яна Левиева бяхме в Москва на фестивал в подкрепа на детското четене и детската литература изобщо. И докато обикаляхме Манежа, на шведския национален щанд попаднахме на руския превод на „Книга за смъртта“. Тя ме смушка и каза: “Ако ти не я купиш веднага, я вземам аз. Купувай я.” И понеже съм изпълнителен, я купих тутакси. Зорница щеше да ме убие, като я донесох

Зорница Христова: Ами и аз съм била свикнала с всички табута – че деца, примерно, не се обличат в тъмни дрехи и прочие.

Марин Бодаков: Като започнахме да правим “Точица”, разбира се, “Книга за смъртта” беше една от първите ми идеи. Моя, не на Зорница. Аз говорих с Вера Ганчева като скандинавист и тя, Бог да я прости, каза: “Вие сте абсолютно луди. Родителите „ще ви вземат на ура“, тук още никой не е подготвен за тази тема” и пр. В началото на тази година, докато по домашному обсъждахме нейните и нашите издателски планове, й казвам: “Абе ние ще я направим тази книга”… И Вера отвърна: “Да, време е.”

 Юлиана Методиева: Какво ли е искала да каже с това…

 Марин Бодоков: Последното й писмо до мен, часове преди внезапната й смърт, завършваше с “Камионът идва”… Та вътре в себе си усещам, че издадохме книгата и в памет на Яна и Вера, две велики за мен жени в българската култура.

 Юлиана Методиева: Светла им памет!..Ще ви върна пак към книгата, обаче от един нейн аспект, който стои дори на корицата. На корицата има изрисуван ангел . Разбира се – ангелите от корицата са закачка,  улесняват  детското възприятие. Защото по-добре наистина да се майтапим с ангелите. Но въпросът е следният – едно от децата, с които аз разговарях, е много религиозно, в смисъл – то си казва вечер молитвата и ходи с майка си и баща си в църква, когато трябва или когато то пожелае, и казва, че е напълно сигурно, че от небето го гледат неговите баби. Това нещо ме интересува – дали възприятието на едно дете, което има убеждението, че теорията на Дарвин е важната и не мисли за небето, тъй като това е една фикция, и другото дете, което е сигурно, че има небе и че там баба му и дядо му го гледат – тези два типа възприятие бихте ли ги проблематизирали?

 

Зорница Христова: Аз не съм сигурна до колко мога да преценя възприятието на децата. Да, беше ми притеснение доколко родителите, които са с някакви конкретни религиозни убеждения, не биха се почувствали засегнати от неканоничния тон – но тогава може би просто не е за тях. Струва ми се, че за децата не би било проблем да знаят, че други хора мислят различно.

Юлиана Методиева: От гледна точка на детската душа – коя перспектива е по-добра за тях? Дали – да знаятq че след смъртта има “живот”, тоест, някъде горе на небето, или че това наистина е края? Както като погребеш котето, няма друго – котето е завинаги заровено в пръстта.

Зорница Христова: Струва ми се, че книгата не казва „няма повече”, а “не знаем – би могло да е така, би могло да е иначе. Не сме сигурни.”. Не дава категоричен отговор. Категоричните отговори не са честни в случая – и това ги прави бомба със закъснител.

 Юлиана Методиева:

Само едно нещо ще добавя – имаше един филм с Упи Голдбърг, която помагаше на един баща, загубил съпругата си много неочаквано, и тя говореше с детето на този баща и той ѝ каза, доста строго, “Не му пълни главата с глупости. Смъртта е окончателна.” и тя каза “Добре, няма да казвам на детето, че майка му е на небето, ще му казвам, че е в банята.”. Това е типичен американски суров реализъм и хумор. Този филм  ми подсказва, че ние наистина няма много сигурен начин как да говорим с детето за смъртта, особено когато то е загубило най-скъпия си човек. Но и ние самите, като че ли, нямаме много сигурни знания по въпроса, не мислите ли?

 

Марин Бодаков: Не. Преди 5 години издадохме българския превод на книгата на Ясен Григоров “Ангелите пазители”. В половината разказва какви са те, а другата половина – какви не са. И Ясен пише, че ангелите-пазители не са циркаджии, не са побойници, не са призраци, нито вампири. Не са само златокоси и синеоки. Те живеят в усмивките на хората. Обичат музиката. Казват само истината и са внимателни и неуловими, но винаги остават следи.” Още през 2012 г. книгата влиза в препоръчителната литература в Мексико и Колумбия. В нея няма нито един ангел, какъвто го знаем в православните традиции. По смешен и страшен начин показва, че ангели са хората.

Зорница Христова: Забележете, че ангелите-пазители казват само истината. Не съм сигурна доколко можеш да пазиш някого, като го лъжеш. Може ли цял живот да криеш истината. И това според мен може да се чете и като наръчник за родителство – по какъв начин може да пазиш някого, и по какъв не бива. Ангелите-пазители не са побойници, не можеш просто да се намесваш със сила в конфликтите на детето. Не си циркаджия, не си длъжен да се правиш на маймуна, за да забавляваш, това също не е точно грижа. Не си фокусник, тоест не трябва да очакваме свръхестествени неща. И това наистина ми се струва една добра посока, в която човек да премери грижите и за детето – по какъв начин помагаш и по какъв начин прекаляваш с това, което номинално е помощ, но всъщност може и да е вреда.

Юлиана Методиева: Четат ли децата книги според вас, Зорница? Ще търсят ли тази книга? Ще стане и тя  част от тяхната библиотека? Моето мнение е много предпазливо – аз не мисля, че те много четат. Но може би вие имате по-широк и по-точен поглед и затова вие с издателството “Точица” упорито продължавате да съблазнявате децата да четат книги, за което ви поздравявам.

Зорница Христова: Аз мисля че  принципно книгата е подходяща и за деца, които не са много упорити читатели, които не биха се справили с много дълъг, неразбит текст, точно заради почти-комиксовия си формат и заради хумора в нея. Много често проблемът е със съсредоточаването при четене – интернет създава други навици.Струва ми се, че зависи от съдържанието и конкретното дете. Не, че няма никаква универсална рецепта – на един са му интересни бръмбарите, на друг са му интересни съвсем други теми, примерно философски, на трети са му интересни коли. Не мисля, че е толкова важно дали е книжен форматът – важно е дали конкретното нещо ще те интересува.

Мартин Бодаков: Нашият фокус са предприемчивите родители, които биха искали да опитат нови подходи към децата. Непозната за нас тогава читателка на “Точица” ни изпрати книжка за бедността: „Тази книжка е като за вас. Защо не я издадете?” изпрати ни мостра. Защото обичайно издаваните у нас книгите са в духа как да спечелим още повече. А в „Бедността. Пътеводител за деца“ директно говори, че в клас има и богати и бедни деца. Едната от двете авторки всъщност заедно с Валенса основава „Солидарност“.

Зорница Христова: Всъщност тя беше избор на голямата ми дъщеря. Тя каза “Всички мислят за това и никой не говори.”

Юлиана Методиева: Знам,че правите срещи с читателите, постигае интерактивни контакти. Разкажете!

Мартин Бодаков: Зорница много я бива в това. Аз съм повече чичко и дядка.

Юлиана Методиева: Добре, Зорница, а ходили ли сте, тъй като стана дума за “Книгата за бедността”, на среща с ромски малки читатели?

Зорница Христова: С ромски малки читатели миналата година правихме игра по “Направи си сам приказка” – първото ни издание, което е записано на приказки в един комплект карти с функциите на Проп, по идея от “Граматика на фантазията” на Джани Родари. В две училища в Столипиново писахме приказките. Бяхме поканени от Магдалина Ръжева, която е двигател на “Детска архитектурна работилница”. Децата трябваше сами да напишат истории, които после да поставят като куклени пиеси. Беше много интересно, защото приказките се оказаха много различни от всички досега, а ние сме правили над 50 такива работилници. И само тези две приказки бяха любовни.

Марин Бодаков: При другите деца темата за любовта не се появява. При ромските деца тя изскочи веднага. На мен ми се стори, че това са щастливи деца, да говорят за любов.

Зорница Христова: Не знам точно как да го интерпретирам, просто ми направи впечатление. Може, нали, но може би повече родителите им гледат или коментират такива неща. Но и двете приказки бяха свързани с млада двойка, която се обича, и зла мащеха или сестра, която ги разделя, не за дълго, разбира се.

Марин Бодаков: Работили сме с ромски деца в „Прегърни ме“, ателието на Милена Нейова и Роза Радичкова. Но ние ги третираме просто като деца за гушкане и за приказване.

Юлиана Методиева: Не ми отговорихте докрай на въпроса. Аз ще го формулирам по друг начин. Когато от ранна възраст чете човек книги, това му личи. Когато детето гледа предимно Интернет, също му личи. Как може да стане мисията на “Точица” по-реализирана? Тъй като аз съм изключителен фен на вашата мисия, Зорница.

Зорница Христова: Благодаря.

Марин Бодаков: Много трудни въпроси… Ние си представяме родители, които четат заедно с децата си и в хода на четенето обсъждат това, което четат. Понеже Зорница много повече я бива в общуването с децата, за мен фокусът ми е по-скоро към родителите. Как се променят родителските нагласи. Защото в началото ми се струваше, че “Точица” за някои стои страшно снобски на терена, докато сега сме точно в обратната страна – все повече ни интересуват  книги със силна социална насоченост, общо взето върху табуирани теми. И тук за мен родителите са интересни.

Юлиана Методиева: Но и ти заобикаляш въпроса за нашия общ враг. Казвам го с цялата отговорност на думата. Нашият враг е Интернет. Колкото повече Интернет, толкова по-малко книги.

Зорница Христова: Аз не съм съгласна, защото в Интернет човек също може да чете.

Юлиана Методиева: Възрастният онлайн читател не е детето онлайн читател…

 Зорница Христова: Детето също! Включително може да си издирва информация за животни. Примерно малката ми дъщеря си търси информация за котки, подробно. Така, както енциклопедиите бяха едно време – да събереш еди-си колко тома енциклопедии и в тях може да намериш някаква информация – по същия начин можеш да развиваш темите, които те интересуват, независимо от училище и можеш да задълбаеш за собствените си интереси. Те нормално се допълват с нещата, които четеш като художествена литература.

 Юлиана Методиева: Марине, и ти ли си съгласен с това?

 Марин Бодаков: Аз не съм съвсем съгласен, защото съм момче от 20-ти век. Имам нужда да виждам очите на студентите си и по тях да разбирам дали ме разбират. Спрях да чета книги на екран. Изобщо не мога да се концентрирам.

Юлиана Методиева: Говоря за книжното тяло, корицата, хартията… Книгата трябва да бъде разлиствана, а не скролвана. Това предпоставя друга култура на комуникацията. И затова съм сигурна, че вие ще продължавате с новите заглавия и няма да се дадете на онлайн конкуренцията!

 Марин Бодаков: Хартиените книги са за по-бавна рецепция. Ти разгръщаш, да – може да отвориш наслуки, но всичко се случва по-внимателно. Скролването води до препускане. Забелязваш ключови думи, правиш произволни връзки между тези думи. Аз ужасявам последните две седмици дипломантите си, защото категорично отказвам да чета черновите на дипломните им работи на екран. Не мога. Вече не мога. Смятам, че е безотговорно да ги чета на екран.

Зорница Христова: Дигиталните формати и детските книги са различни неща, както книгата и филма. Книгата не е само текстът и илюстрациите – тя може да включва и смяната на разтворите, примерно – изненадата, когато отгърнеш страницата и видиш декора за новата сцена от сюжета. Като театър. Не можеш да гледаш театър на екран.

Юлиана Методиева: Не, не можеш. Слава Богу.

 Зорница Христова: По същия начин книгите са мислени как ще изглежда на разтвор, как се връзва дори тежеста на хартията с рисунъка, кое на коя страница трябва да бъде. Това пространствено преживяване не може да се предаде на екран. Не сме правили електронни книги, защото не виждам как може да бъде същото. Книги за възрастни – може би.

 Юлиана Методиева: Добре, това са бъдещи проекти, за които много ви стискам палци да ги реализирате. Благодаря ви и на двамата, че отделихте време.

*Пернила Сталфелт, “Книга за смъртта”,изд. Точица, 2020

**Бояна Петкова, “Сестра ми Мая от небето”

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).