Етично-ценностната рамка в социалната работа и нейните ярки авторитети

За социалната работа и ползата от осмислянето й. Гледната точка на Галина Маркова[1]

Има ли нещо, заради което да искаме да работим в т.нар. социална сфера?

Знаем от всякакъв опит – и професионален и личен, че социалната „сфера“ е професионална и социално-политическа практика, която се занимава с живота на, по-скоро „неудачните“, отколкото на „удачните“ сред нас. Знаем също така, че обстоятелствата, които съпътстват живота на „неудачните“, са много сложна смес от индивидуални избори в система от възможности и ограничения, дадени и наложени от нашите семейства, училища, квартали, местоработи, полиция, съд и прокуратура, работодатели, лекари и всички други социални, близки и далечни, връзки, които изграждат нашите биографии и идентичности. Знаем също, че обществото, от което сме част, не се стреми постоянно и устойчиво да поддържа и отстоява справедливото и уважаващо всеки свой член съвместно живеене. Накратко – социалната „сфера“ (сферата на социалната работа като система от знания, умения, нагласи и институции, закони, практики, дискурси на тяхното поддържане и развитие) е много конфликтна територия – и като етика, и като практика, и като изследователска и обучителна програма. Знаем, че има власт.

Силна традиция в академичното мислене и писане за и от името на социалната сфера е тази на „обективното“ (емоционално отстранено, социално безпристрастно, „количествено“, основано на процесни индикатори, като отчетени вложения, но без отчетени резултати, в смисъл на качество на живот) писане и мислене за практиката на социалната работа. Знаем вече, че това не е просто въпрос на стил, а на епистемиология, на познавателни операции – начин на разпознаване (на едно) и на непознаване (на друго) в областта, по въпросите на която с произнасяме с валидност, основана на опита ни с нея. Този опит, разбира се, също е епистемиологично и морално избирателен. Друга черта на академичното писане в областта на социалната работа е претенцията за деполитизирането й до степен на отчужден и отчуждаващ, студен етатистки институционализъм („лица в услуги“). Друга (нова) форма на ненужна академична продукция в областта на социалната работа, социалната справедливост и социалната психология е академичният кич – специфичен стил на българския превод на чужда литература, при който тя се представя за авторски прочит. Този прочит, макар и коректно рефериращ към оригиналите, не се контекстуализира по никакъв начин – нито с приложение към тукашна реалност, нито с лично отношение на разказвача. Става въпрос за мимикрия на обичайния етатистки (т.е. с монополно силна държавна власт и контрол над публичните услуги) институционализъм в социалната работа. Авторът, с други думи, остава същият безличен агент на социалната несправедливост, утвърдена и утвърждаваща се чрез социалната работа и социалните политики.

Галина Маркова избягва тези капани още с професионалната си биография. Избягва ги и в текста, като още в началото на своя труд поставя етично-ценностната рамка, която й служи за ориентир в често безразличната „сфера“ на, иначе натоварената с много несправедливости, територия на социалната работа:

Тази монография е за това как, защо и докъде може да се използва  „позитивното“ в т.нар. социална сфера – професионалната област, в която, с демократичните промени от 1989 г., започват да  работят специалисти от различни професии и опит, обединени от голямата тема за правата на човека.“

Както тя отбелязва, промяната е парадигмална. Старата парадигма на социална работа разглежда обектите (индивиди, семейства, групи и общности) като такива с дефицит, с липса, (не непременно със страдание). Това е своеобразна епистемиология, рефлекс на системата, филтър и ключ за вход, но и сериозно ограничение, което води до социално конструиран и самовъзпроизвеждащ се модел на отношения с много сериозни, дори фатални изкривявания. От една страна, този модел поддържа вместо да преодолява разликите в социалната и политическата власт между (по-)„имащи“ и (по-)„нямащи“. От друга – социалната работа започва да гледа на себе си изключително като на регулатор, пазител на „богатството“ на „имащите“, в процеса на споделяне с „нямащите“. От трета страна „имащите“, водени от лоялността си към своята социална група (за която могат и да не си дават сметка, докато не са упражнили рефлексия –   мислене за стила на своето мислене), могат да проектират върху „нямащите“ социално- контролиращите си нагласи към бедността и така да се осъществи социално- дистантиращият (засрамващ) натиск върху социално „неприемливото“ поведение на клиентите на социалното подпомагане, което ги е довело до ролята на клиенти. В крайна сметка социалната грижа се превръща в система на социален контрол чрез срам[2], с проекции във всички пространства за мислене-и-действие – в академията, в практиката, в политическите и публично администратвни институции. Така статуквото се възпроизвежда, недоволството и недоверието, взаимните обвинения и отчуждението, аномията (както припомня Галина Маркова) – също.

В изследователката си и теренна работа Галина Маркова се опира на психодинамичните теории. Фокусирана е върху онези от тях, които възникват сред големите промени в областта на социалното подпомагане в началото на втората половина на 20-ти век (теорията на привързаността) и подкрепата, която социалната природа на човешкия ум получава в края на 20-ти век в лицето на невронауките (теория на ментализацията, емоциите, еволюционната теория и генетиката). Позволявам си да припомня, че самата психоанализа, същата, която днес смята Бетелхайм, Боулби, Уиникът, Фонеги и Стърн за свои „звезди“, се отклонява от социално-емпатичния и емоционално-интелигентния път, който поема в лицето на Шандор Ференци и неговата теория за травмата още в самото свое начало, за да се върне към него десетилетия по-късно, след социалните катастрофи на Втората световна война.

В книгата  основните теми са три:

Първата може да се разгледа като запознаване със социално-историческия и социално-политическия контекст на политиката на деинституционализация (ДИ) в България. („История и контекст на процеса и политиките на ДИ, на грижите за деца и семейства в България“). Изведени си принципните различия („от контрол върху групи към права на индивида“). Присъства полезен исторически поглед („Социалната сфера в България по време на социализма. Институциите за деца“). Припомнена е важността на историята на деинституционализацията по света („Институциите и вредата от тях“) и у нас („Създаване на системата за закрила на детето, Реформата за ДИ в България“) Много полезен е анализът на социалната работа в България („на кръстопътя на международните стандарти и социалистическите традиции“, „Парадигми и теории в социалната работа и конфликтите между тях“). Анализът на българските посттоталитарни политики е обещаващ и отваря широко поле за нови и задълбочени изследвания на хуманитаристи от различни дисциплини. Връзката с другите институционализации, например – психиатричната, е загатната и отваря незабравими спомени у всеки, който се е формирал като активист, изследовател или практик в тези материи. Основното внимание е насочено към  социалната работа с деца и нейната реформа след Втората световна война. Анализът е био-психо-социален, съгласно съвременните тенденции в литературата по социална работа. Методологичните и организационни въпроси (работата по случай, организационната култура) са на място и, макар и кратки и канонични, показват сериозен практически опит и канят следващите задълбочени текстове като този на Галина Маркова.

Така контекстуализирана, втората тема – същността и био-психо-социалните основания на позитивната рефлексия – идва на място. Водещото тук е ученето от опита, опознаването на несъзнаваните нагласи (много важна област в изначално конфликтната област на социалната работа). Позитивната рефлексия идва на място и се разбира лесно. Основните понятия (рефлективност, „рефлексия върху действието” и „рефлексия в хода на действие”, критична рефлексия) са илюстрирани удачно, въведени са с оригинални дефиниции на класиците в жанра, представени са с примери, в които авторът изглежда участник, или поне убедителността им подсказва това. Позитивната рефлексия е представена задълбочено (отново био-психо-социално), а примерите за приложение на метода, макар и от изследователска ситуация[3], са много силни текстове – професионално убедителни и емоционално завладяващи.

В третата част на труда си Галина Маркова разглежда приложението на позитивната рефлексия в практическата социална работа (с индивидуален случай, със семейства и с общности). Тук Маркова ни запознава много компетентно с понятието резилианс. За неговото въвеждане в изследователската (и практическа) социална работа в България, тя има специални заслуги[4].  Практическата полза на глава 16 („Как изглежда интервюто за оценка на силните страни на родител с „нисък капацитет“) е несъмнена и я смятам за задължителен текст за всеки, който иска да (се) образова в материята. Дидактичната ѝ стойност е висока и очаквам редовното ѝ присъствие във всяка христоматия по социална работа, писана от българи и за българи. Затова и формулата „Динамично интервю с позитивна рефлексия като източник на „резилианс“ е обещаваща и понятна като етика, психология и методология на неиституционалната (включваща или възстановяваща социалната връзка) социалната работа.

В същата парадигма (на позитивната рефлексия) може да бъде поставена и социалната работа със семейства. За целта, от богатия си опит, Маркова предлага друг, подробно и систематично представен, случай-метод[5], който завършва с още един изключителен пример на интервю-интервенция с млада жена, майка на две деца. Всичките – в риск.

Резултат на отделен, мащабен изследователско-приложен проект[6] представлява третата илюстрация на позитивната рефлексия[7] – в сложната система на сегрегирана общност. В тази част Галина Маркова въвежда систематично, все още нови за нашата социална работа, понятия (развитие на общности/community development) с подходящата за целта социология и социална психология (аномията на Дюркем), критическа социална теория (Паоло Фрейре, Сюзан Фар и др.) и изследователска методология (Appreciative Inquiry). Проектът е голям, сложен и успешно завършен. Резултатите му са убедително доказателство, че позитивната рефлексия е приложима и в работата с общности, както и че тя не е техника, а принцип и етика.

Смятам, че целта на авторката – да покаже, че е етично, възможно и потребно „да пренасочвам[e] вниманието си от травмите на участниците … към способностите им да се развиват, независимо от вредите, които тези травми бяха нанесли върху психиката и здравето им“ е постигната много успешно и чрез настоящата монография позитивната парадигма в социалната работа у нас има своята напълно заслужена, обоснована, теоретично и методологично издържана апология. Като специални успехи и приноси отбелязвам представянето на позитивната психология, на позитивната рефлексия, на понятието „резилианс“, на метода на appreciative inquiry и на participatory and appreciative action research (Изследване в хода на действието, основано на участие и признателност).

Двата възгледа за клиентите в социалната работа „като човек с проблеми и като човек с качества“ (Маркова) – стават кристално ясни и това прави настоящия труд задължителен за съвременните академични програми по социална работа. Завършвам с полезното предупреждение на авторката:

Предлагам на професионалистите да използват „позитивната рефлексия“ с напомнянето, че също както и при работа с травмата, тя изисква фино използване на усвоени терапевтични  умения. Тогава пред нас и клиентите наистина може да се открие колко богати, сложни и вълнуващи са разказите за живота им, в които ролята и мястото на професионалистите се разбират по-добре.“

Позитивната социална работа е възможна в България. Д-р Галина Маркова убедително показва това в сферата на социалната работа с деца и нейната постепенна

деинституционализация.

На нас – читателите и колегите на Галина, ни предстои да видим докъде и как ще успеем да направим позитивната парадигма равнопоставена алтернатива на дефицитната (основана на срама) парадигма в системата на социалната работа у нас – в преподаването, планирането, провеждането, управлението, изучаването и финансирането на социалните грижи.

 

 

[1] Маркова-Дерелиева, Г. Позитивната рефлексия в социалната сфера – защо, как и докъде?  Изд. НБУ, София 2020 г.

 

[2]Петров, Р. Объркани в болката, Социална травма и социална отговорност. София, изд. Парадокс, 2018.

[3]Глава 12. Как изглежда прилагането на позитивната рефлексия в интервю с „дете в риск“?

[4]Става въпрос за проекта „Бамбуу“ на фондация ОУК.

[5] Фондация „За нашите деца“ чрез проект „Защитени деца в сигурни семейства“, изпробва подход, наречен Насоки за сигурна семейна среда.

[6]„Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца“, НБУ и фондация „Велукс” –  проект „Спиране на процеса на маргинализация на ромите в Кюстендил чрез модел за развитие на общност”.

[7]Глава 17. Позитивната рефлексия и развитието на общности.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.