Защо българските турци се завръщат в началото на 90-те години на ХХ в.

Споделете статията:

Публикуваме статията „Завръщащи се: истории и житейски траектории на турците от България”на Надежда Жечева, поместена в юбилейния сборник в чест на проф. Евгения Калинова “ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО: СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ”. Текстът е част от работата по проект за млади учени и постдокторанти. 

 

Надежда Жечкова

Завръщащи се – мотиви за обратна миграция на българските турци в началото на 90-те години на ХХ в.[2]

Последното десетилетие на социалистическото управление в България започва в утежнена вътрешнополитическа и международна обстановка, за да завърши с краха на една система, срутена под напора на собствените си грешки с помощта „на вятъра на промяната“, който идва отвън. Осемдесетте години на ХХ в. поставят България в много неблагоприятно положение – силно изостреният конфликт Изток–Запад в контекста на Студената война носи редица икономически затруднения. Като най-голяма етническа, религиозна и езикова малцинствена общност в страната българските турци са обект на специална политика от страна на социалистическата държава – от стремеж към интеграция до изселнически кампании и желанието за асимилация. Кулминация на тази политика е опитът на БКП за подмяна на „турско-арабските имена“ и на етническата им идентичност през периода на т.нар. възродителен процес – политика, чийто неуспех проличава само няколко години по-късно. През лятото на 1989 г. около 360 хил. български турци напускат България и се отправят към Република Турция по време на цинично наречената „Голямата екскурзия“ – недвусмислено доказателство за провала на асимилаторската политика на БКП към това население.

След като на 22 август 1989 г. Турция едностранно затваря границата, едни остават на границата, без да успеят да я преминат, а други никога не тръгват. Така за тоталитарния режим проблемът остава нерешен, но донася редица негативни последици върху обществото и икономиката на страната. Масовата миграция показва несъстоятелността на водената от БКП политика за промяна на идентичността чрез грубо потъпкване на правото на самоопределение, на основните човешките права и свободи на българските турци. Демократичните промени в България ще доведат както до отричане и осъждане на „възродителния процес“, така и до възстановяване на човешките права и свободи на българските турци. Разрешаването на актуалните към онзи момент проблеми, свързани с избора на име, свободата на вероизповедание, правото на запазване и развиване на културната идентичност, е необходима предпоставка за включването на цялата общност на българските турци като пълноправни граждани в обществения и политическия живот в страната. Следват „бурните времена“ на прехода, когато един друг процес – обратната миграция на изселници от лятото на 1989 г., остава сякаш в сянката на други по-значими социални процеси в българското общество. Моята цел е да представя мотивите за завръщане и „образа“ на възвръщенците и така да дам един възможен ракурс на „голямото завръщане“. В изложението ще маркирам и образа на двете родини, който има своята роля в социалната реализация и адаптация на българските турци и „там“, и „тук“ и чиято роля при миграционните движения през българо-турската граница е, струва ми се, несъмнена. Трябва да подчертая, че завръщащите се не са еднородна група – някои от тях се връщат скоро след първоначалната миграция; други – след своето пенсиониране в Турция; за трети животът е и там, и тук, а за една малобройна група завръщането е свързано с начало на собствен бизнес. Това води до отлики в мотивацията на обратната миграция, а и в процеса на адаптация на различните групи. Не на последно място миграцията на завръщане не би могла да се разбира еднозначно като „прибиране у дома“, а като етап от миграционните движения, в който трябва да бъдат предоговорени мястото и общността в буквален и абстрактен смисъл. Проблематичното поле е разнородно, което налага в настоящия текст да бъдат разгледани само завърналите се в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., тъй като по-късната обратна миграция е реализирана на основата на други мотиви, а новото начало в България – съпроводено от различен процес на адаптация. За да онагледя последното, ще маркирам спецификите на спокойствието като мотив за две от групите, участващи в обратната миграция. Този мотив се посочва масово от респондентите, без оглед на момента на завръщане, но съдържателните му измерения са твърде различни. Според информаторите то липсва в Република Турция – твърдение, което може да се възприеме буквално, но може да се интерпретира и посредством разликите в социалните, политическите и икономически реалности в Турция както в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., така и в началото на XXI в. Така противопоставянето България – Турция, „спокойно – неспокойно“ при по-детайлно анализиране би изглеждало най-общо като „лесен – труден“ живот, работа – безработица, позната – непозната социална среда, село/малък град – голям град/мегаполис, планова икономика – капиталистическо развитие и т.н. За завърналите се скоро след първоначалната миграция основен мотив е трудното намиране на работа или намирането на нископлатена работа, което не им позволява всекидневното съществуване: „Няма работа, видяхме какво е. Много трудности“. Пенсионерите, поели по обратния път най-често в настоящото столетие, са мотивирани от усещане за спокойствието. Дошлите в Турция през 1989 г. често са от малки населени места в България. Тяхната представа за „спокойни старини“ е свързана с ежедневно спокойствие, възможността да отглеждат зеленчуци или дори селскостопански животни за лична употреба, ежедневния ритъм на малкото градче или село. И макар „на повърхността“ спокойствието за завърналите се пенсионери днес да носи това съдържание, в ретроспективен план в рамките на активната им възраст Турция е осигурила за тях друг тип спокойствие – чрез добра реализация на пазара на труда, нужното възнаграждение за покриване на потребностите, възможността за относително ранно пенсиониране. Разликата в съдържанието на мотивите, дори на пръв поглед те да са съвсем сходни, е предвидима, поради което по нататък текстът ще акцентира върху завърналите се скоро след първоначалния миграционен поток и техните стимули и оценки за завръщането. Изселническата еуфория и масовата емиграция по време на „Голямата екскурзия“ е последвана от трудности в адаптацията и „голямото завръщане“ на немалка част от мигрантите. Процесът на обратна миграция на изселилите се български турци започва още преди падането на режима на Тодор Живков. За разлика от изселилите се [3], които губят българското си гражданство, преминаването на границата през лятото на 1989 г.става с международни паспорти и при запазване на българското гражданство. Така при последната вълна на изселване турците от България остават двойни граждани и до днес. Изследователите дават различни данни за завърналите се. Михаил Груев и Алексей Кальонски посочват, че до 10 ноември 1989 г. в България се завръщат около 40 000 души6. Според Донка Димитрова, която се позовава на информация от в. „Хюриет“ от 7 октомври 1989 г., броят на завърналите се до началото на октомври с.г. е 35 000 души[4]“. Прецизното посочване на броя завърнали се не е от голяма важност за изложението, но наличието на обратна миграция в рамките на толкова кратък времеви отрязък е показателно за трудната адаптация на част от изселниците. Според емпиричните данни мотивите на завърналите се са свързани с невъзможността за трудова реализация в конкурентна среда, трудната адаптация към ежедневието и езиковите различия. Бих допуснала, че намирането и запазването на работно място в контекста на съвсем различна, капиталистическа система действително не е лесно за хора, които са живели в социалистическа система. В България към онзи момент безработицата като социален феномен не съществува – на всеки трудоспособен е осигурено работно място и доходи, които гарантират осигуряване на необходимото. Освен това турското общество се развива в контекста на различни културни практики и по-високо ниво на религиозност, което се посочва експлицитно. Жените от общността и до днес не посещават джамия или го правят изключително рядко, а за по-възрастните мъже, според наблюденията ми, това се случва в петък или на празник. Тези културни разлики, които в една или друга степен присъстват във всеки разговор с респондент, са изненадващи за заминаващите, тъй като представата им за Турция като етническа родина и липсата на достатъчно информация за турското общество след 9 септември 1944 г. създава у тях усещане, че[5]адаптацията и интеграцията им ще бъде безпроблемна именно поради общия език и традиции. Масовият „обратен поток“ се осъществява след началото на демократичните промени в България от края на 1989 г. и продължава да края на 1990 г. За целия период от година и половина след началото на „Голямата екскурзия“ в България се завръщат около 150 000 души или около 40 % от изселилите се български турци9. След 1990 г. процесът на масово завръщане затихва и влиза в обсега на обществено внимание след повече от две десетилетия, когато е поставено началото на друга вълна – завръщащите се пенсионери. Връщайки се към първоначалния миграционен поток, с оглед на темата на статията, е важно да се отбележи, че основната цел, която си поставят „екскурзиантите“, е постоянно заселване в Република Турция и започване на нов живот. Алтернативата на завръщане в момента на миграцията по-скоро несъществува. Смятам за важен и фактът, че миграцията не е индивидуална, в смисъл, че „екскурзиантите“ преминават границата в повечето случаи заедно със семействата си, което още веднъж доказва, че първоначално заминаващите целят постоянно заселване в Турция, макар както е видно от посочения мащаб на обратна миграция в кратък времеви отрязък, не всички да реализират тези свои намерения. Това не превръща непременно „възвръщенците“ в устойчиво завърнали се, тъй като някои от тях по-късно емигрират по икономически причини отново в Турция или в Западна Европа. От гледна точка на нагласата и очакванията при първоначалната миграция не бива да се пренебрегва и предпоставката, че българските турци напускат родните си места, но на практика те емигрират в държава, с която се чувстват свързани и приемат като своя етническа родина.Родени в една държава, но свързани чрез историческия си произход с друга, у турците от България представата за Турция е въобразена, но според разказите им относително плътна към онези години. „Въобразена“, защото те не само не са имали възможност да посетят Турция, но и поради блоковото разделение на Европа към онзи момент липсва и достатъчна информация, която да позволи изграждането на реален образ. В същото време голяма част от респондентите си спомнят, че са имали убеждението, че в Турция те ще се почувстват сред свои, а страната е високо развита икономика.[6]По повод на „гьочмените“ С. Каракушева твърди, че тяхната „patch-work“ идентичност е породена от трудностите им в категоризирането „свое“ – „чуждо“, когато това се съотнася до собствената им идентичност и задаващата я конструкция – родината.

Но да се върнем на изселването през 1989 г. и да допуснем реконструкция на нагласите на турското население в България към онзи момент. След началото на кампанията за асимилация от зимата на 1984/85 г., рестрикциите, на които е подложено това население от страна на тоталитарната власт и без да се пренебрегва работата сред българските турци на турските служби, бихме могли с увереност да допуснем, че към момента на „изселническа еуфория“ заминаващите приемат Турция като своя етническа родина. В контекста на опита от страна на българската социалистическа държава да ги „възроди“ в българи не е невероятно образът на южната ни съседка да се оцени към онзи момент като единствен релевантен символ и усещане за родина. При всички условности на това допускане, тъй като ретроспективният поглед на емпиричната информация, събрана повече от две десетилетия по-късно, не позволява категоричност в твърденията, бих допуснала, че това население тръгва към южната граница с определени, вероятно завишени и идеалистични представи за „прибиране у дома“ и с очакване за лесна адаптация и интеграция в общество „от свои“. Според житейските разкази на изселниците, в т.ч. и на успешно реализиралите стратегиите си за адаптация и интеграция в Турция и завърнали се вече като пенсионери, спомените им за началния етап на имиграция отвъд границата на България са свързани с трудности в социален, културен и икономически план. Социалната и културна адаптация на българските турци, изправени пред необходимостта да се интегрират в турското общество и държава през 1989 г., включва няколко основни фактора – реализация на пазара на труда, интеграция в локалната общност, осигуряване на жилище, културна адаптация в турското общество – колкото и многостранно да може да бъде разгледана последната. Този текст не претендира за изчерпателност, а представя гледната точка на завърнали се български турци в края на социалистическото управление и в зората на българската демокрация и техните мотиви и оценки,довели ги до решението за завръщане, изложени от респондентите в рамките на полу-структурирани интервюта. Най-често разказът за изселването и първия досег с турската действителност за изселниците води началото си от получаването на паспорт, решенията, които засягат имуществото в България и[7] пътят към границата – с купен набързо автомобил, с наети товарни автомобили, които да ги откарат до браздата (а от другата страна ще ги очакват други, турски превозвачи), с влак. Следват опашките и временните пунктове преди границата – и те вече са в Турция. Оттук пътищата, които изследователят може да проследи в разказите, са наглед различни, но сходни по същност. Повечето изселници имат близки или далечни роднини, установили се в Турция при изселванията от 50-те години или в рамките на Спогодбата за събиране на разделени семейства. Най-често това са хората, които подават ръка на новодошлите, като им осигуряват покрив и подкрепа, докато се установят и намерят дом и работа и това улеснява първоначалния етап на усядане. Тези „екскурзианти“, които нямат роднини или по различни причини не биха могли да се опрат на подобна подкрепа, са подпомогнати от турската държава – някои са настанени в държавни жилища, други в палаткови лагери или в училища, които през лятото са празни и позволяват преустройване с цел временно настаняване на изселниците. Първоначалният етап на адаптация изисква усвояване на новото пространство и осигуряването на жилище. По-голямата част от изселниците, предимно селско население и/или население от малки градски центрове, дошли с нагласата за постоянно заселване в Турция, избират да се заселят в градовете. Независимо от проблемите при адаптацията от село или малък град към голям градски център, по-големите възможности за осигуряване на работа ги превръщат в желаното място за усядане. Изборът им не пренебрегва и ролята на наличието на изселнически квартал в избраното населено място – заселени сред „свои“, българските турци се приспособяват по-лесно. След избора на населено място идва ред на жилището. Първоначално, след периода на грижа от страна на държавата или роднини, на голяма част от изселниците се налага да живеят под наем. Идващите от България трудно привикват към живот под наем и се стремят да построят или закупят собствен дом. Наличието на собствено жилище е от първостепенно значение и създава у изселника чувството за свързаност с „новата земя“. Това улеснява адаптацията. В периода 1950–1951 г. над 150 хил. български турци емигрират в Турция, а след подписването на спогодба между България и Турция за събиране на разделените семейства в периода 1968–1978 г. около 130 хил. души заминават за Турция. Изселилите се при тези две вълни губят българското си гражданство, а години по-късно много от тях правят постъпки, за да го възстановят. Причините са най-вече безпроблемно пътуване при близки и роднини в България и преимуществото на гражданство от страна-членка на Европейския съюз. Последното е важно не само за реално участващите в миграционния поток, но и за техните наследници[8]както в материална, така и от психологическа гледна точка, тъй като домът е възприет като носител на сигурност. За да осигури свой дом или да наеме такъв, изселникът трябва да има доходи и да намери своята трудова реализация. Изискванията на работодателите в Турция се оценяват като високи или непостижими от завърналите се: „Намерих си работа, обаче не беше по български стандарт – отиваш и почваш. Няма такива работи. Ръст, тегло, години! Сега до двайсет и пет години, от един шейсет и пет нагоре, над шейсе килограма или шейсе. Значи стандарта им е такъв. Такива искат. От един шейсет и пет нагоре можело, надолу – не!“Работата се оценява като тежка, работният ден по-продължителен и не винаги адекватно заплатен, очакванията на работодателите към работниците са високи. Често от членовете на семейството работи само един, което ги обрича на трудно съществуване и лишаване от елементарни битови удобства. Самата поява на безработицата като действителност е проблематична и непозната реалност. Макар повечето изселници да имат роднини, заминали за Турция при предходните изселвания, при неуспех в намирането на работа те са принудени да се върнат в България. Въпреки първоначалната нагласа, че наличието на близки от другата страна на границата им гарантира помощ и по-лесна адаптация, реалността се оказва различна. Повечето отсядат при близките си за кратък период, а след това се справят сами, както с устройването на новия си живот, така и с процеса на адаптация: „От там (от границата, бел. моя) отидохме при роднините. До един месец, даже нямаше и месец. Намерихме си квартира, защото и те бяха пет души. И те бедни хора, не става“14. Част от респондентите посочват като причина за завръщането си невъзможността да се адаптират към културните и социалните особености в Турция, както и конфликта с или отхвърлянето от страна на местното население: „Лошо ни гледаха. Дали защото не ходим като тях на джамия. За какви ни мислеха и аз не знам, но „геури“ ни викаха“. По-високата степен на религиозност, различната позиция на мъжа и жената, необходимостта да се съобразяват с различни норми на поведение, отликите в ценностите са причини за трудната адаптация и за завръщането: „Правеха забележка на майка ми, че по къс ръкав не е прието да се ходи, трябва със забрадка. Самото възпитание е друго. Имаше едно семейство до нас, не ги знам какви бяха. Човекът имаше три жени. И аз веднъж ги попитах тези деца как се държат към чуждата майка. Те отговориха, че всички са майки и не се делят“.

В разказите неизменно присъства наративът, че именно българските турци учат турското общество на равноправно отношение към жената в рамките на трудовата реализация, че техният пример води до промяна и турските жени започват да работят. Не всички „екскурзианти“ успяват да възприемат или да се интегрират в новото общество с неговите норми и ценности. Тук не бива да се подценява и личната мотивация на всеки индивид. Недостатъчно мотивираните мигранти по-трудно биха могли да се адаптират към новите социални условия. Запазването на целостта на семейството е фактор, който също не бива да се подценява. Характерните за българските турци силни родови връзки също са важни при вземането на решението за завръщане. Според Мила Маева, немалко от завърналите са принудени да се върнат в България заради останали тук възрастни родители. Като мотив от първостепенно значение част от респондентите посочват носталгията: „Да сънуваш постоянно България! Всички сънища в България. Аз единствено съм сънувала за там“. Анализирайки носталгията като причина за завръщане, трябва да се вземат под внимание добросъседските и добрите междуетнически отношения в българската действителност и действащата система на съжителство: „Може би защото тук съм родена, самият начин на живот тука много ми липсваше, тая свобода, която я имам тука. Самите хора, просто хората, с които съм израснала може би. Там мина цяла година. Мечтата ми беше да се върна тук“. Толерантността между отделните етнически общности на локално ниво в България спомага за изграждането не просто на междусъседски отношения, а на приятелски връзки, основаващи се на осъзнаването и зачитането на различията. Противопоставено на отхвърлянето от „своите“ в Турция и липсата на пълноценни социални контакти извън общността на изселниците може да обясни носталгията към вече познатата среда с изградени и утвърдени в годините взаимоотношения. Трудно е да се определи в каква степен действително този мотив е повлиял при вземането на решението. Респондентите го поставят на първо място, но при по-задълбочен анализ на теренния материал водещите причини са по-скоро от друго естество. Липсата на работа и собствен дом, отхвърлянето от местните, различното ниво на религиозност и отликите в ценностите на местни и „новодошли“, провокират носталгията  към мястото, където всички тези проблеми не са съществували или не са били повод за „изключване“ от обществото. Като мотив за завръщанетоне бива да се пренебрегва и депресията, която обхваща немалка част от новодошлите в Турция поради липсата на работа и изгледи за по-добра перспектива. Индивидуалните особености на личността и различните природо-географски фактори също не трябва да се изключват като мотив за завръщане. Бихме могли да допуснем, че неясното съдържанение на носталгията, която присъства във всеки разказ, позволява на всеки от респондентите да ѝ придаде различна същност и по този начин да изрази личните си мотиви. За възвръщенците в края на 80-те и началото на 90-те години на миналото столетие Турция не се оказва решение за по-добър живот и в относително кратък отрязък от време те пресичат граничната бразда отново, за да се завърнат в България. Преминалите браздата за кратко и тези, които се устройват за постоянно, ще окажат влияние върху българските турци в пределите на страната чрез пренасянето на ценности и ориентации, културни модели и потребителски стандарти, които в известна степен ще оставят отпечатък върху общността. Ясно отграничима е силната им чувствителност към ежедневната свобода – на избор на облекло, на модел на поведение на публични места, на начин на изразяване. Успешно интегриралите се в турското общество пък ще останат част от българското демократично развитие след 10 ноември, макар най-често тяхната поява да е свързана с разнопосочна употреба от страна на политическия ни елит ипо време на избори, чрез отразяването на така наречения „изборен туризъм“ и представянето на изборните секции в Турция и работата в тях, което често оставя у възприемащия я усещането за манипулиран вот. Именно така останалите там и запазването на техните граждански права в България предизвикват от 10 ноември 1989 г. до днес полюсни реакции от различно естество. От една страна, тяхната роля на гласоподаватели ангажира политическия ни елит, особено в предизборни моменти, от друга страна, и живеещите в страната български турци, а и български граждани не остават равнодушни към този факт. Това предизвиква политическо говорене, особено от страна на националистическите формации, за отмяна на двойното гражданство и за забраняване на избирателните секции в Турция. Именно това доведе и до опита за блокада на българо-турската граница от страна[9] на самоопределящите се за патриотични формации на последните парламентарни избори през март 2017 г.19 За взелите решението за реемиграция, която в повечето случаи е семейна, каквато е първичната миграционна вълна, не малка част от тези хора остават част от транснационална социална мрежа. От една страна, в повечето случаи тези хора многократно по-късно преминават границата, тъй като от другата страна са част от техните роднини и близкият им приятелски кръг. Аналогична е ситуацията и при успешно адаптиралите се и установили се в Турция, които непрекъснато преминават границата в посока България по сходни причини. През 90-те години и вследствие на икономическите кризи, които засягат България, част от тези хора се включват в така наречената „куфарна търговия“ или внасянето на стоки от Турция в България поради по-ниската им цена и по-разнообразния избор. Това поражда непрестанно движение на хора и социален капитал през границата между двете държави. Миграционните движения, чието начало е поставено с масовата изселническа вълна от лятото на 1989 г. на практика оставят последици, които и към момента оказват влияние в районите в България, в които компактно живеят българските турци. Завърналите се донасят със себе си миграционен опит и културни модели, а останалите в Турция сякаш допринасят за живота и „тук“, и „там“ на цялата общност. Турците в България имат роднини и близки от другата страна на границата и това неизменно води до непрестанни контакти, сравнения и изграждане на механизми за справяне с житейски ситуации на общността, без оглед на това от коя страна на браздата е конкретният неин представител.

[1] Статията „Завръщащи се: истории и житейски траектории на турците от България“, финансиран по договор № ДМ 20/2-2017 г. от Фонд „Научни изследвания“ – МОН с ръководител гл.ас. д-р Димитър Божков, Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

[2] Авторката е доктор по социология, антропология и науки за културата (Етнология на прехода) и постдокторант към Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ по Национална програма „Млади учени и постдокторанти“ на МОН.

[3] Жена, 48 г., българска туркиня – „възвръщенка“, основно образование, село, “Завръщащи се – мотиви за обратна миграция …. при предходните вълни”, Н.Жечкова

[4] [4]. Според протокола от заседанието на ЦК на БКП от 25 октомври 1989 г., „повече от 44 хил. наши сънародници, заминали за Турция, се завърнаха

[5]  Изселническата вълна от началото на 50-те години на ХХ в. и в рамките на Спогодбата за събиране на разделените семейства, действала за периода 1968–1978 г. 6 Груев. М., Ал. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008, с. 193. 7 Димитрова, Д. Българските турци преселници в Република Турция през 1989 г. (адаптация и промени в културния модел)

[6] Груев. М., Ал. Кальонски. Възродителният процес…, с. 193; Маева, М. Българските турци – преселници в Република Турция. История и идентичности. С., 2006, с.169; Димитрова, Д. Българските турци преселници…, с. 79. 10 Mesic, M., D. Bagic. Serb Return in Croatia – the Question of Return Sustainability. – In: International migration, 48 (2), 2010, pp. 133–160, цит. по: Кръстева, А. От миграция към мобилност. Пътища и политики. С., 2014, с. 341. 338 Надежда Жечкова. Завръщащи се – мотиви за обратна миграция .

[7]Каракушева, С. Проекции на родината в представите на турците, преселници от България в района на Бурса, Република Турция. – Българска етнология, д. ХХХVIІ, 2011, № 1, с. 47.

[8] 340 Надежда Жечкова. Завръщащи се – мотиви за обратна миграция ….

[9] Димитрова, Д. Българските турци преселници в Република Турция…, 89–90. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО: СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ 34

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.