Защо борбата с паранауката е важна за „Македонския въпрос”?

Споделете статията:

 

 

Периодично в българското и в македонското общество се поставя въпросът за българо-македонските отношения и за изясняване на „общата история”. В повечето случаи, особено когато е политическо обосновано, отварянето на българо-македонската Кутия на Пандора е свързано с различни националистически кръгове и от двете страни на границата, целейки да легитимират своята настояща политика чрез призоваването на духа на миналото. Големите научни дискусии, водени с аргументи[1], не достигат до масовия потребител заради сложността им на изказване и възприемане. Той не изпитва и нужда да ги разбира. Неговите рамки на мислене вече са изградени: „нашето” е велико и геройско („като Термопили славно, безгранично”[2]), а „чуждото” поставя под заплаха собствената „ни” идентичност.

 

Средностатистическият българин се смята за компетентен по всички въпроси. За него не съществуват различни интерпретации, не са нужни аргументи, защото той по наследство е носител на знанието. Практиката показва, че имената на утвърдени в историческата наука учени не говорят особено много на обикновените хора (най-много да са ги чули някъде или пък да са засичали част от тях в предаванията по телевизията). За познаване на техните тези обаче не може да става и дума. Обикновените хора приемат миналото за даденост, не защото субектът Х, който е посветил живота си на този въпрос, е извел дадена работна хипотеза на основа на конкретен извор, а защото „така е било”.

А „така е било” е придружено от „винаги”. Дори твърдението на Димитър Ангелов, че 681 г. е „рождената дата на съвместен държавен живот на двата етноса – славяни и прабългари”[3], може да подлежи на оспорване и не защото е написано в някакъв „национал-комунистически” патос[4], а защото „ние” винаги сме съществували – от Сътворението на света. А пък защо да не сме го и създали, приписвайки някаква имагинерна национална (българска или македонска) принадлежност на Самия Творец?!

Паранаучното говорене се превръща в новия официален и при това устойчив наратив, започващ дори масово да се употребява и сред хора с висше образование и практикуващи учители. Тази обезпокоителна тенденция се наблюдава и в Скопие, и в София. Нека разгледаме няколко примера. От няколко години се разпространява твърдението, че Христос е бил македонец и истинската Голгота е била в Охрид, където е разпънат[5]. Едно от разпространените и любими паранаучни твърдения е това за древността и уникалността на нацията – както в македонския, така и в българския контекст. Тази придобиваща популярност реторика категорично отхвърля научната теза за „Плодородния полумесец” в Близкия Изток и изковава образа на България/Македония като „люлка на световната цивилизация”. Нейната „изключителна древност” обаче трябва да бъде доказана с изворов материал. Липсата на такъв провокира авторите на твърдението да се обърнат към напасването на отделни части от миналото съгласно „нашето разбиране”. За целта е нужна писменост, която трябва да се изтегли само с няколко хиляди години преди ІХ в. Почти до 13 000 г. пр. Хр. Като доказателство за това се извеждат открити в пещерата Магура „27 букви от нашата азбука”[6]. Разбира се, авторите не са съумели да дадат нужните доказателства, нито пък снимков материал (силно се надяваме популярното туристическо драскане от типа „Гошо+Галя” да не ги е подвело). За сметка на това харесванията и споделянията на такива недоказуеми и дори налудничеви „хипотези” са стотици, може би хиляди. Следващото „доказателство” за „древността” на кирилицата идва от Сирия, където потребителите на социалните мрежи са забелязали надписа „Септември”, написан на кирилица и то три века преди да се родят св. св. Кирил и Методий. Става въпрос за църквата Qasr Ibn Wardan в Сирия, която е издигната от император Юстиниан. Това дава допълнително основание да се изведе, че и великият Юстиниан е от „нашите” и тъй като някак си е лесно атакуваема „тезата” за неговата българска национална принадлежност, то той е обявен за тракиец. Следват позовавания на „древни”, „тракийски” – и при това „кирилско-тракийски” – надписи, които Църквата постфактум преизползва като „олтарни маси”[7]. След всичко това последват и въпроси от типа: Защо историците „преразказват” изворите и по този начин „подменят” „славното българско минало” и „прикриват” действителността, че всъщност „българите са траки”?[8]

Заигравайки се с емоционалното и изказани на разбираем език, тези изглеждащи на пръв поглед фрапантни и несериозни твърдения са важни за идеята за древността на нацията. И те са симптоматични, но не заради безумното им и недоказуемо съдържание, а защото се появяват в конкретен контекст и с точно определена функция.

Мълчанието на историческата гилдия увеличава заблудата и позволява тя да се самовъзпроизвежда. Заяждащото се подмятане „Ха сега да видим къде са нашите „истински” историци” всъщност е напълно коректно. Представителите на историческата наука и в Скопие, и в София гледат с насмешка на подобни твърдения, но някак си остават апатични към случващото се, мислейки и подсмихвайки се само четейки съдържанието, но привидно отказвайки да изведат симптомите на „лудостта” и да се опитат да я излекуват. Изникват множество въпроси. Първо, каква е функцията на историка? Да забавлява тълпата с исторически вицове, да преповтаря до болка познатия наратив или да предлага задълбочени научни знания, на основа на които тълпата да започне да си задава въпроси за своето битие и за своето място в света? Дали пък разпространението на този тип ненаучно говорене идва, за да запълни „хиатоса” от научното мълчание? Кого обслужва това мълчание?  Има ли смисъл да се говори? „Луди” е имало и пак ще има, но тук говорим за тенденции, отнасящи се преди всичко към формирането на мисленето за собственото си Аз и за неговото ситуиране в универсума. Обвързвайки паранаучния проблем с въпроса за българо-македонските отношения, прави впечатление, че „мерим с двоен аршин”: ако ние възприемаме „говорителите” на паранаучните твърдения у нас като „луди” и „психично болни”, на които не трябва да се обръща никакво внимание, то когато чуем за сходни изказвания в Македония (например за македонеца Христос) мигновено последва колективното обвинение в изфабрикуване на миналото, но вече съзнателно без пояснението, че вероятно тук също говорим за няколко „луди глави”.

Също така прави впечатление, че при сходни ситуации други гилдии реагират светкавично. Да вземем например медиците, които ясно изразиха своята позиция, че COVID-19 не е лъжа с цел налагане на световен диктат, а ваксините – начин за чипиране на народонаселението. Същото наблюдаваме и с духовниците – появата на еретически движения сплотява общността и тя изразява категоричен отпор на лъжеученията. Сайтът на Беатрис Владимирова blick-bg наскоро започна инициатива, давайки гласност на професионални историци в борбата срещу все по-често разпространяващите се чрез медиите псевдонаучни твърдения[9]. Преди известно време стартира и проекта „Медийно око” на Красимир Гаджоков, поставил си за цел „да информира и предупреждава при проблеми със собствеността и обективността на българските интернет-медии, публикуващи новини за обществени събития и личности”[10]. По-късно от Uspelite.bg публикуваха списък на медиите, разпространяващи съдържание с непроверен характер и нямащи посочен собственик или редактор[11]. Някои дори вече говорят в публичното пространство за вредите от разпространяващата се паранаука. Например през 2017 г. Мирослав Гръчев на страниците на „Слободен печат” иронично се обърна към своите сънародници: „Дали старецот што jа преживеал jукатанската катастрофа пред 65 милиони години – од кого потекнуваат сите цицачи на планетата – е од македонски национален происход?”[12]. Показателен пример от българска страна е предаването „Време е за Македония” от 5 юни 2020 г. с участието на Лиляна Симеонова, в което тя определи злоупотребата с историята като много по-страшна пандемия от тази с COVID-19. В предаването тя отправи апел към медиите внимателно да подбират гостите си, поканени да коментират събития и процеси от миналото. Тя акцентира и върху порочните практики по търсенето на сензации и изразяването на национални комплекси, давайки и конкретни примери с широко разпространени във форумите и дори в някои от медиите „мнения” (които обаче се възприемат лесно от гледащия/четящия ги) за българите като създатели на световната цивилизация и за изречените от Иисус Христос последни думи на прабългарски език[13].

Гласовете на малцина срещу все по-разпространяващата се паранаучна реторика изглеждат обаче като гласове в пустиня, които никой не чува и всеки атакува, защото поставят на съмнение „вечното познание”, на което Бог е „отредил” да сме пазители. Тази публична пасивност благоприятства създаването и развитието на усещането в обществото, че щом по телевизията нещо е казано или е прочетено в социалните мрежи значи е неоспорим факт. Това е Истината – с главно И! В този случай няма никакво значение името, което го казва/пише, щом той легитимира „нашата” истина. По този начин историята се оформя в общественото съзнание не като хуманитарна наука с възможности за различни интерпретации на изворите, а като „точна наука”, където математически е изчислено, че 2+2=4 и не може в никакъв случай да бъде три или пет. Тази нова „точна наука” с вече изградени аксиоми не се нуждае от доказателства щом сме го чули/прочели. Това дава трайно отражение на по-сетнешното говорене за миналото и за създаване на чувство на недоверие към представители на историческата гилдия, осмелили се в даден момент в публичното пространство да оспорят дадено твърдение или просто да изложат различна хипотеза. Последните, ако го направят, рискуват да бъдат обвинени като „фалшификатори на миналото”, „соросоиди” или „родоотстъпници”.

От една страна тези паранаучни твърдения се разпространяват от част от медиите. Медиите имат важно място в съвременното битие и формират мирогледи. Още през 2014 г. прозорливо заместник-председателят на парламентарната група на ГЕРБ Красимир Велчев отбеляза, че медиите всъщност не са четвъртата власт, както се мисли, а първата: „Всички се съобразяват с вас”[14]. В предишен материал за „Маргиналия” вече разгледахме въпроса за конструирането на медийните сензации[15]. Те се зараждат от големите импулсивни, емоционални и недостатъчно добре обмислени изказвания, които „грабват” аудиторията с „лъскавите си одежди” и за които дори не е нужно доказателствен материал. Така медиите изоставят идеята за конструирането на миналото „точно както всъщност се е случило” – „без гняв и пристрастие”, за сметка на задоволяването на „апетита” на своите зрители/слушатели/читатели и за издигане на собствения си рейтинг. Те задават актуалното във всекидневието, за което да говорим навсякъде (у дома, на работа, в кафето), но в същото време разполагат с нужния инструментариум и да внушават идеи. И като че ли онези комични и сатирични думи на Татяна Лолова звучат наистина реално оправдани: „Иначе животът тук е хубав. По телевизията го казаха. Всеки ден го казват”[16]. Медиите се превръщат в неоспорим авторитет, който спуска на масите готова, селектирана информация без да я подлага на съмнение, без да се изисква някаква сложна мисловна и логистична дейност.

Особено притеснително е, че в „таргет групата” на паранауката влизат и практикуващи учители. Димитър Атанасов вече анализира ситуацията, в която някои учители преподават на своите ученици, че кацането на Аполо-11 на Луната не се е състояло никога, а популярните кадри всъщност са били заснети в холивудско студио[17]. Разбира се, образователната система трябва да формира нагласи у учениците за приемане и уважаване на алтернативния разказ. Но тук е важно да се изясни границата между алтернативността (множествеността на интерпретациите, например) с паранаучното, отричащо всички научни постижения, от които иначе индивидът се възползва в своето всекидневие. Тази политкоректност към толерирането и разпространяването на паранаучното има огромни последствия особено в средното образование, където учителят все още е пример за подражание, а учениците възприемат преповтарянето на тезите на своите учители като някакви елементарни форми на интелигентност или най-малкото на „прецакване” на системата. Густав Льобон се оказва прав, когато твърди, че от първоначалното училище до преподавателската или дори докторската степен субектът не си поставя за цел да провери своята инициативност или своята мисловност, а стриктно, мълчаливо и лоялно рецитира и изпълнява: „…да повтаряш и подражаваш точно (…) ето ви забавно образование, в което всяко усилие е духовен устрем пред безпогрешността на учителя и не води до нищо друго, освен до това да ни ограничи и направи безпомощни”[18].

Докато се опитваме съзнателно да подминаваме въпроса с паранауката, мислейки го за незначителен и продукт на лудостта на някои хора, този нов официализиращ се от колектива разказ вече е пуснал своите корени и се впива все по-устойчиво в масовото съзнание, утвърждавайки чувството за уникалност на собствената си нация в света. И ако в момента водим дискусии как трябва да тълкуваме „българин родом” в Битолския надпис (като етноним или политоним), съвсем скоро македонските историци ще трябва да обясняват на своите съграждани, че Христос не е македонец, а техните български колеги – на сънародниците си, че всъщност не са създатели на света. Поставянето на знак за равенство между собствения ни народ/етнос/нация и света, в който пребиваваме, е до болка познат или вече игран сценарий в Средновековието с тамошните „богоизбрани народи” и множество варвари, живеещи отвъд „нашето” и имащи чудовищни черти. Дали пък не влизаме в едно ново Средновековие?!

[1] Дечев, Ст. След-Илинденски размисли 2019. <https://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/stefan-dechev-sled-ilindenski-razmisli-2019/> (08.08.2019); Дечев, Ст. За изборите в Македония, миналото и бъдещето. <https://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/stefan-dechev-za-izborite-v-makedoniya-minaloto-i-badeshteto/> (06.05.2019); Дечев, Ст. За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния „оригинален език” <https://www.marginalia.bg/fokus/stefan-dechev-za-balgarskite-i-makedonskite-uchebnitsi-za-udobniya-i-neudobniya-originalen-ezik/> (31.12.2018); Голев, К. Quo Vadis, Homo Liberalis? <https://move.bg/quo-vadis-homo-liberalis> (25.11.2020).

[2] Вазов, Ив. Опълченците на Шипка. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=920&Level=2> (последно видяно на 01.02.2021 г.).

[3] Ангелов, Д. Образуване на българската народност. София. 1971, с. 200.

[4] Срв. у Атанасов, Д. В плен на миналото: Езикът като социален и политически капитал. <https://www.marginalia.bg/aktsent/v-plen-na-minaloto-ezikat-kato-sotsialen-i-politicheski-kapital/> (19.12.2019).

[5] Тахов, Р. Исус Христос бил македонец. <https://trud.bg/%D0%B8%D1%81%D1%83%D1%81-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%81-%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%86/> (23.12.2020); Македонски писател със „сензация”: Исус е разпънат край Охрид, там е истинският Йерусалим <https://faktor.bg/bg/articles/makedonski-pisatel-sas-senzatsiya-isus-e-razpanat-kray-ohrid-tam-e-i-istinskiyat-erusalim> (06.10.2018).

[6] Виж дискусията под видеоклипа. Време е за Македония, <https://www.youtube.com/watch?v=qeDhIEl2ubw&fbclid=IwAR3c1FSOMjCXtit9Mm8rdLTuafpy-HPPIFuYlTtz3D__jlWNiO1ZjywfUQU>, (05.06.2020).

[7] Българските учени признаха съществуването на загадъчните плочи! Ново откритие потвърждава тяхната древност. <http://prarodinata.blog.bg/history/2013/12/10/bylgarskite-ucheni-priznaha-syshtestvuvaneto-na-zagadychnite.1217176?reply=4735082> (10.12.2013).

[8] Виж дискусията под видеоклипа. Време е за Македония, <https://www.youtube.com/watch?v=qeDhIEl2ubw&fbclid=IwAR3c1FSOMjCXtit9Mm8rdLTuafpy-HPPIFuYlTtz3D__jlWNiO1ZjywfUQU>, (05.06.2020).

[9] Димитър Атанасов: Историята е разговор за миналото. <http://blick-bg.com/articles/10> (26.06.2020); Виктор Стефанов: Подходът към доближаване с тракийското е катастрофален <http://blick-bg.com/articles/12> (13.07.2020).

[10] Медийно око. <https://mediascan.gadjokov.com/about> (последно видяно на 01.02.2021)

[11] Вълчева, Дж. Списък на анонимните новинарски сайтове, с които да внимаваме. <https://uspelite.bg/spisak-na-anonimnite-novinarski-saitove-s-koito-da-vnimavame–1?fbclid=IwAR1Z33EtxcoSYoHqT-n47pL8PN_cf-IokoBC2P8BAmbqyws7sSxsIEO-NcA> (21.01.2017).

[12] Грчев, М. Сите држави и нации се измислени, па и македонската! // Слободен печат, 1211/5 (11-12.11.2017), с. 7.

[13] Време е за Македония. <https://www.youtube.com/watch?v=qeDhIEl2ubw&fbclid=IwAR0DPAFFKyb7s-cVjUJu3XAsWX6U-avqKDxQskbkLSfJ7B0V8wQ2etC-RF8> (06.06.2020).

[14] Пелитева, Н. Медиите сте първата власт. <https://www.banker.bg/pozicii/read/mediite-ste-purvata-vlast> (13.11.2014).

[15] Ковачев, Кр. Защо голяма част от обществото не изпита „емпатия” от сцените на убийството на афроамериканеца Джордж Флойд? <https://www.marginalia.bg/aktsent/razgovorat-za-minaloto-v-mediite/> (17.06.2020)

[16] Татяна Лолова – Българска действителност. <https://www.vbox7.com/play:5bd54378> (31.12.2007).

[17] Атанасов, Д. Ако учители отхвърлят науката, какво да очакваме от учениците? <https://www.svobodnaevropa.bg/a/31052108.html?fbclid=IwAR0u8YTmSoysUStH2ZMGiNZQOqcXtoRX2VolXDfou5u9BTdZKJehxJ6txDA> (19.01.2021).

[18] Льобон, Г. Психология на тълпите. <https://chitanka.info/text/12595-psihologija-na-tylpite/7> (последно видяно на 01.02.2021 г.).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Кристиян Ковачев

Кристиян Ковачев е завършил спец. „История” в Югозападен университет „Неофит Рилски” с дипломна работа „Духовно-канонични и културно-обществени аспекти в историята на Тросковския манастир „Свети Архангел Михаил”. Продължава висшето си образование в магистърската програма „Българско средновековие: държава, общество, култура” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитива магистърска теза на тема „Манастирите като средища на книжовността в средновековна България (ІХ-ХІV в.)”. Научни интереси: духовната култура в Средновековна България. "