Защо Кристо и Жан-Клод са гениални творци?

Christo and Jeanne-Claude, L’ARC DE TRIOMPHE, WRAPPED. Paris, 1961-2021

 

„[Опаковката на Триумфалната арка] е като

живо същество, което се движи от вятъра

и отразява светлината. Със своите подвижни плисета, повърхността на

паметника ще излъчва чувственост. Хората ще искат да я пипнат.

Платът става нещо като втора кожа. Дори когато прикривам

нормалния изглед на нещата, аз създавам феномен,

който приканва да бъде гледан. Използването на плат

не е същото като да зидаш от тухли, което е нещо потискащо и

арогантно по начало. Платът е чувствен посредник,

който ни призовава да погледнем отвъд него.“

Кристо

 

“Artists don’t retire. Artists die.”

Jeanne-Claude

 

Неслучайно Париж и Ню Йорк са световни столици на културата. Париж – заради огромната културна история на Франция. Ню Йорк – заради парите, които осигуряват артистичната свобода. Неслучайно един млад човек, роден в Габрово, тласкан от енергията на своя талант, извървява пътя от провинциална комунистическа София през бохемска Прага до европейската мека на живописта Париж. И оттук, влюбен и придобил самочувствие, се установява в Ню Йорк през 1964 г. заедно с френската си съпруга и техния четири-годишен син. Само първото му преместване е бягство. Другите две са естествената траектория на един световен художник.

До края на живота им, Кристо и Жан-Клод се идентифицират като американски граждани. Жан-Клод умира през 2009, Кристо – през май 2020, когато проектът за опаковане на Триумфалната арка е на път да се осъществи. Синът им Сирил понастоящем живее в щата Ню Мексико и прави документални филми.

Вярно е, че изкуството принадлежи на всички. Но също така е вярно, че то се ражда в самота. На личния сайт на Кристо и Жан-Клод всеки може да гледа филмовия монтаж, направен от испанеца Антонио Ферера, и озаглавен Nomads of Art (Номади на изкуство, но смисълът е Изкуство на номади). Две неща прорязаха душата ми като слънчев лъч, докато го гледах: самотата на двамата влюбени, които се борят за своята уникалност, и енергията, с която Жан-Клод постига разрешения за и управлява монтирането на техните проекти. Преди да бъдат скицирани, финансирани, организирани и инсталирани в пространството, за да бъдат видяни от всички, които искат и могат, проектите са Любов. Любовта между една французойка от богато потекло, която се влюбва в българския художник, посетил къщата на семейството й, за да нарисува портрет на леля й, и младия гений, който неистово иска да намери своя уникален път в изкуството. Жан-Клод избягва от привилегиите на семейството си (баща й е бил личен приятел на генерал дьо Гол), за да се отдаде на номадския живот, който Кристо й предлага. Тази любов ги обединява и през целия им живот стои в сърцевината на всичко каквото са сътворили.

В Париж Кристо претърпява две трансформации. Първата е, че  изоставя името Явашев и започва да се подписва само с артистичното си име Christo. Втората е, че намира своя материал: плата! От художник се превръща в моделиер на платове, но по уникален и все още неимитиран начин. Благодарение на плата възниква и се развива идеята за опаковане на всякакви предмети с тъкан – отначало стари и захвърлени неща,  впоследствие хора, автомобили, дървета, сгради, паметници. Тук, съвместно с Жан-Клод, възниква и бизнес идеята Кристо да финансира този тип проекти като продава рисунките си – по-голямата част от тях правени в класически реалистичен маниер.

Но най-важното, концептуалното ядро на творчеството им е, по думите на самия Кристо, „да разкриват, скривайки“. През парижкия им период някои критици са ги обвинявали, че създават изкуство за изкуството. Най-голямото опровержение на този етикет е осъщественото желание на Кристо – уникално в историята на изкуството – да показва своите опаковки безплатно на всички и те да бъдат временни, т. е., да изчезват от света така както ние хората изчезваме без следа. Цял живот той последователно и безкомпромисно следва тези две условия. Никой друг, никаква институция или държава, не са дали дори един долар за техните проекти, финансирани само със собствени средства. Що се отнася до второто условие, аз виждам една ирония. Обличането на големите сгради, създаването на кейове на езерото Изео, на чадърите в Япония, на променадата в Сентрал Парк в Ню Йорк действително са съществували в точно определен времеви интервал. Скиците и рисунките, обаче, плановете, най-вече огромният брой фотографии на обектите са следата от любовта на тези двама гении, която човечеството ще съхранява завинаги и по този начин няма да ги забрави, въпреки тяхното схващане за преходността на изкуството и особено на неговите творци. Както е казал един френски изкуствовед, тяхното творчество е „един от най-странните визуални спектакли на нашата епоха“.

Всяка опаковка привлича милионна публика и оставя следа в снимките, филмите и подготвителните скици. Всяка опаковка променя естетическото съзнание и емоционалната култура на милиони хора, т. е., възпитава хората в красота. И Кристо и Жан-Клод са свободни – като начин на живеене и като съзнание. Този модел на творчество зависи от една-единствена човешка страст – страстта да се притежават творбите на гениалните творци. Ако я нямаше тази страст, той не би могъл да просъществува. И ако Кристо и Жан-Клод не вярваха в своя гений, ако нямаха самочувствието, че ще създадат своите творби, те не биха могли да се възползват от тази страст и да стигнат дотук.

 

„Всичките ни проекти имат едно силно номадско качество:

те са като колибите на първобитните племена, които са

били направени от нетрайни материали, и нетърпението

да бъдат видяни е голямо, сякаш утре ще бъдат свалени                                                                            

и всичко това ще изчезне. Никой не може да ги купи, никой

не може да ги притежава, никой не може да ги комерсиализира,

никой не може да продава входни билети, за да бъдат видяни.

Ние самите не ги притежаваме. Цялата наша работа е свобода.

Свободата е враг на притежанието, защото който

мисли за притежание, всъщност мисли за нещо трайно.“

Кристо

 

Красотата вълнува и тревожи всяка човешка душа. Красотата създадена от хора е сърцевината на високата култура. Тя е най-съществената съставка (неделим атрибут) на изкуствата и литературата. Но създадената от човека красота е скъпа. И оттук започват различията: а) хората с много пари могат да притежават картини, архитектурни шедьоври и т. н. – хората с малко пари им се наслаждават спорадично в галерии, музеи, изложби … или отказват да се интересуват от тях; б) хората, които са възпитани/научени да ценят красотата, са готови да дадат пари, за да я преживяват – онези, които не са възпитани/ научени да разбират красотата, недоумяват защо трябва да ценят онова, за което се дават пари. Съществува права корелация между потребността от красота и средствата за задоволяване на тази потребност. Животът на художниците и тяхната творческа репутация и съдба зависи от това задоволяване, т. е., от хората, които са готови да платят за красотата.

 

Кристо е гениален художник. Това личи още от картините, които е рисувал като млад. Жан-Клод е гениална бизнес жена, отдадена на изкуството. Тяхната потребност да бъдат освободени от зависимостта от колекционерите с много средства и да творят както те искат им е подсказала, че могат да употребят горепосочената корелация като създават изкуство, което да бъде едновременно заплащано от частни колекционери и безплатно за публиката. Техниката на опаковане, сътворена от Кристо, е гениална като естетика и уникална като осъществяване: техният бизнес модел разчита колекционерите и ценителите да заплащат за картините на Кристо, както и за скиците и рисунките, с които той подготвя опаковките, и с тези средства двамата да осъществяват всеки свой проект. Печалбата не е цел. Цел е красотата. Същевременно всеки техен проект се появява временно в света така както всеки човек се ражда в любов, живее с любов и умира в любов.

Най-оспорваната част от тяхното творчество е, че те не създават оригинални скулптури или инсталации, а се възползват от вече съществуващи артефакти като ги прикриват. Скулптурата е специфична естетическа организация на пространството, която е лишена от функционалност за разлика от архитектурата. По традиция скулпторите валидират уникалността на своите произведения с начина, по който избират и отделят онези аспекти от реалността, които ги вълнуват, и с таланта си да подберат най-подходящия материал за това. Кристо и Жан-Клод, през целия си творчески живот, са подлагали тази концепция на съмнение като са възприемали реалността каквато е и са я модифицирали минимално.

Триумфалната арка е замислена като прослава на Наполеон и строежът й започва на 15 август, 1806, рождения ден на императора. Завършена е през 1839 по времето на крал Луи-Филип. Прахът на Наполеон е погребан под нея през 1840. Арката е дело на поредица от архитекти, т. е., не е произведение на изкуството, а паметник на военни победи. Прочутият градостроител Осман, който е реконструирал Париж в периода 1852-68 прокарва дванайсет улици, които като лъчи се събират в центъра, където е Арката. От 6 юли 1880 до днес, Триумфалната арка е символ на националния празник на Франция, 14 юли. Забележително е, че на 30 и 31 май, 1885 два милиона французи са последвали процесията със саркофага на Виктор Юго от Триумфалната арка до Пантеона. От покрива на Арката тогава е спусната траурна драперия, нещо като предшественик на сегашното й облекло. Каква почест на човек на литературата! През 1920, две години след края на Първата световна война, тук са пренесени костите на Незнайния войн, а през 1923 е запален Вечния огън.

Един век по-късно човек стои под облечената в синкаво-сребриста драперия Триумфална арка и преживява най-неочакваната трансформация на едно историческо пространство в пространство на изкуството. Мнозинството не пречи на гледката, напротив превръща се в част от нея. През деня облечената арка е огряна от слънце и сякаш трепти. Нощем, под светлините на постоянните прожектори, е като изящна ваза, която пропъжда мрака с крехкостта си. Когато повява вятър, плисетата под арката се люлеят и шумят. На фотографии, както каза една българска писателка, арката е по женски нежна. Отблизо нежността й е по мъжки властна, без да е агресивна. Отвсякъде – от улица Фош, от Елисейските полета, от улица Виктор Юго облечената арка изпъква с обема си така както каменната арка никога не е могла да се наложи над околното пространство. Приближаваме се към нея и възторгът ни избухва в едно-единствено възклицание: колко е красиво! Не колко е красивА, а колко е красивО! Защото цялото пространство, в което се намираме, е облагородено, възвишено и увековечено от красотата, родена от въображението на един човек.

Не може да има съмнение, че творчеството на Кристо и Жан-Клод превръща архитектурни обекти или паметници в произведения на изкуството, т. е. придава на избраните от тях шедьоври на публичното пространство или символи на национално величие едно ново измерение. И в същото време не ги лишава от техния символичен или естетически смисъл, защото те са произведение на изкуството само за малък период от време.

Преживяването е сюблимно и несравнимо с нищо. Чувствителните хора, дори и когато това преживяване не е точно по вкуса им, харесват произведенията на Кристо и Жан-Клод независимо от националната им идентичност, която и у двамата е смесена. Тъжно е, че, според признанието на Кристо, въпреки че техните работи са били подпомагани с покупките на колекционери от цял свят, нито един българин не е платил нито стотинка за картина или скица. В това има поетична справедливост. Понятието невъзвращенец съществува само в българския език. Ала където и да са били родени, Кристо и Жан-Клод живяха като свободни граждани на света и техните произведения принадлежат на света. Франция призна това като позволи първият им проект да бъде осъществен на мястото на и фактически върху най-славния френски символ 60 години по-късно.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
zlatkoan@gmail.com'

Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).