Защо не обичаме старите хора?

Споделете статията:

Те са чужди, както понякога големите са чужди за малките.

Казват: „Аз не знам, малко съм изморен, не ми е добре днес, уморих се. Най-добре да тръгвам“. Или само мълчат и дразнят с това мълчание.

Често искат да си отидат. Без да знаят или да се интересуват защо са дошли. Чувстват ли се неуместно? Така изглежда, но това никак не е сигурно. Те си имат тайна, но я крият, защото знаят, че за нас тя не е интересна. Каква тайна? Какво интересно има в човек, който няма дълги дни пред себе си. Това закрива всичко останало.

Закрит хоризонт, който ни отблъсква. Няма дълги дни. Има, обаче, дълги нощи. За тях не се говори. Те са част от онази тайна какво става в дългите нощи. От тях може и да остават само една или две, но те са по-дълги от много дълъг живот.

Те не падат, а ходят бавно. За да не паднат. Или изобщо не ходят. Изправяли са се безброй пъти и сега вече не са останали свободни падания. Затова не падат. Седят. Могат да бъдат намерени там, където са оставени.

Изобщо, те са обратното на всичко, с което населяваме живота си. Бързане, бързи думи, бързи усмивки, бързи гневове, бързи дни.

И все пак са внезапни. Когато внезапно умрат, или когато внезапно паднат, както уж не падат, защото уж не стават. Тогава объркват нашето бързане. Бързаме, докато те са паднали, и това е разминаване. А те бързат да станат, а ние не им даваме, искаме да останат легнали. Защо ли? Защото така знаем, че ако те са паднали, трябва да останат така.

Всичко у тях е не на място. И костите, и кожата, и стомахът, и погледът. Гледат ни, но извръщат очи и ние извръщаме очи. За да не видим, че не ни казват нищо, или за да не видим, че ни казват всичко. За дългия път, за краткия миг, в който ни гледат и все още сме с тях. Всичко е разместено, разминаваме се, непрекъснато се разминаваме. Искаме от тях нещо, но знаем, че няма защо да го искаме, защото то не е никак онова нещо, което си мислим, че искаме от тях. А искаме да поискаме да са добре и да не мислим повече за тях. Да не мислим повече, че тялото им е на едно място, а умът – на друго, а душата, душата е в очите, които блуждаят. Душа, която блуждае приживе в опит да се приближи към непознатото.

Не можем да спрем това блуждаене, защото нямаме сила, нито смелост за това. Не искаме да мислим за тази душа, която търси място, от което да обича, да е с нас. И не може да го намери, защото тялото е пусто, въздухът е пуст, умът е пуст. Всичко е пустинята на деня и пустинята на нощта. Всичко е много уморително, дори дъхът е уморителен.

И те се оставят в пясъците на тази пустиня, която се рони в ръцете ни. Колкото и да издигаме с шепи дюни в нея, те потичат обратно. Всичко е обратно, всичко е наопаки.

Как да обичаме наопаки? Големите са станали малки дотам, че изчезват между пръстите ни, затихват между пръстите ни без следа от миналото си великолепие.

Лишени са от красотата на края си. Смалени са от неизбежното, но още са в този живот. Това е смъртоносно и те си отиват от тази смъртоносност. Изтичат от нея.

И ние изтичаме от нея, тя ни засяга в собственото ни живеене, което после, след нея, не е същото.

Вече не знаем как да обичаме, нито тях, нито себе си, нито другите.

Техният край отлага всяко обичане.

Те са зад стъклото, виждаме ги, уж ги докосваме, но не можем да ги докоснем. Като безценен пергамент с изписани по него непознати знаци. Дори цветът им е като на пергамент.

Забелязваш незабелязани до тогава подробности: драскотина, обърната наопаки сякаш забравена и безполезна длан, и пак погледа, който се крие, когато го търсиш, и който улавяш втренчен в гърба си, ако се отдалечаваш.

Не знаеш какво виждаш, защото никой друг не го вижда. Криеш от себе си какво виждаш, защото няма нужда да го виждаш. Виждаш повече, отколкото е редно да виждаш, и знаеш, че и те го знаят.

Ние ги виждаме отвън. И те са удивени от себе си. Гледаме старите хора отвън и ги намираме за красиви. Нещо друго се е заело с тази красота, не точно животът. Виждаме как то ги е изпълнило окончателно, намерило е последната си възможна форма. Дори им завиждаме за тази красота, която не виждаме като красота, а като нещо, което няма повече накъде да отиде. Няма повече да стане друго.

А те се гледат отвътре. Отказват да се гледат отвън, защото не се разпознават в своята окончателност. Отвътре се виждат като предишни, в някакви моменти, но винаги не съвпадащи със сега.

Играете шах, но те се разсейват. Играят без да са там. После чувате, че не си струва да си губите времето. Не искат да завършат играта. Ако настоявате, те ви казват да не ги мъчите. Да ги оставите на мира.

И както не искат нищо, те не искат мира. Не могат да бъдат оставени на мира. Затова винаги и постоянно искат нещо, имат някаква нужда. Оттеглят се, но пак се връщат. Призовават ни да се погрижим за тази нужда, не за тях, а за нея, те нямат нищо общо с нея, а после веднага идва следващата. Не е възможно всичко да е наред, нито за миг дори. Винаги има нещо, което да се поправи, да се повтори, да се провери, да се подравни. Но то никога не става както трябва, защото, защото няма как да стане както трябва.

Гузни сме от тържеството на това, че уж можем всичко да направим за тях, а нищо не правим както трябва. Не можем да доставим радост до тях, въпреки че именно те, старите хора, я търсят в ръцете ни. Въртим я из пръстите си като новата дреха, която сме им купили, но не я искат, сърдят се.

Не я искат, усещат я като товар, тегоба, която ще ги унищожи. Как не разбираме, че новата дреха е смъртоносна като наметалото на Нес? В нея те виждат само едно, как няма да я износят, как няма дори за кога да свикват с нея и да я харесат.

Отвръщаме с отчаяна грубост, държим се отчаяно и преситено, държим се като че ли всеки момент ще откъснем крака си, за да се освободим от капана, но същевременно не смеем, защото посмеем ли, посмеем ли … с нас сякаш ще е свършено. Още сега, още докато те са тук.

Искаме да им кажем, че ги обичаме, но те не дават. Махат с ръка, сякаш да пропъдят муха. Не искат да чуват това, че ги обичаме. Какво искат тогава? Думите не стигат. Някога са стигали, но сега не стигат, пътят им е твърде дълъг, няма време да стигнат до тях. Обичта вече няма думи, нещо друго е, но какво?

Неназовимото. Те говорят понякога за смърт, ние не. Къде да се срещнем в обичането на сянката, която търсим назад и не можем да понесем да видим пред себе си? Кой точно стои пред нас в своята разрушена завършеност? Питаме се доколко сме надарени със способността да обикнем смъртта в лицето им? Как да обичаме тях без да обичаме и смъртта в тях? Отчаяно питане без отговор. Мислим си: обичаме идващия живот, залязващото слънце, което ще изгрее отново, изворната вода, която тече до безкрай. Обичаме безкрайните неща, дори когато се повтарят и не ги забелязваме. Как да обикнем онова, което не можем да изговорим? Самия край в лицето им.

Ако само някой ни беше помогнал в това? И пак – в кое? Как да се справим с нещо, което настъпва, но го няма, което не искаме да чакаме, но се мразим, че чакаме, което така или иначе ще дойде? Казваме си, това е схватка, или те, или ние. Не издържаме, ревем в тъмното.

Не е по силите ни да ги изпратим с любов в смъртта. Обичта ни се е преплела с червата, ще умрем от преплитане. Разбираме, че това утробно обичане през сълзи, през стиснати зъби прилича повече на омраза, отколкото на обичането, което косият им поглед дебне.

Съпровождаме ги със скръб, със страх, с отчаяние, вярваме, че ги изпращаме и със смелост. И за какво ни е тази смелост? За да преместваме планини от хитроумни замисли как да се справим, да преглъщаме солта на скръбта си тайно и да не можем да изживеем с тях единственото, от което имат нужда.

Само че те не могат да ни го кажат. Не могат дори и да си го помислят. В края на живота да има любов като в началото му. Но не тъжната любов на раздялата, а бликащата радостна любов, която щедро пилее силата да се прекрачи границата.

Публикувано в kultura.bg

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Албена Стамболова

Албена Стамболова е българска писателка, преводач, преподавател и психоаналитик. Завършва докторантура при Юлия Кръстева във Франция. Член е на Международната Фройдистка асоциация.