Защо Ницше харесва Кармен и защо мъжът насилва онази, която обича?

„Два портокала, шепа бонбони и ми позволи да вкуся от виното. Тя запрати мантията си до вратата, която залости с дървено резе…и започна да танцува като луда“

„Върви, върви, пилешко ти е сърцето…“

Из новелата „Кармен“ от Проспер Мериме

Фридрих Ницше е бил съблазнен от чувствената, плътска музика  на „Кармен“.  Двамата либретисти Анри Меляк и Людовик Алеви адаптирали новелата на Проспер Мериме в доста предизвикателен за традиционните постановки ключ. Върху тяхното либрето Жорж Бизе сътворил операта си в италианския стил „веризъм“. След премиерата в Bastille Opera през 1875 година, парижката публика била възмутена от непристойните еротични откровения, както и от пикантни „пролетарски“ жестове на сцената. Интимните навици на женските и мъжки персонажи от цигарената фабрика в Андалусия били неприемливи за буржоазните любители на оперното изкуство. Вестниците определили героинята Кармен като “брутална, цинична блудница”. Избрали думата за нея “кучка”, ясна парола за фалшивия парижки морал да низвергне композитора. След острите реакции станало напълно възможно да бъде спряна „Кармен“ и гениалната Хабанера да отиде в забвение. Било, но…не се получило. Пет месеца след смъртта на Жорж Бизе спектакълът се изнася във Виена. Успехът бил огромен, а впоследствие “Кармен” се превърнала в най-играната опера за всички времена.

 

 

Детайлите от съдбата на композитора Бизе и неговата иновативна опера не са тема на този текст. Интересният момент е в различните интерпретации в съвременното оперно изкуство на „Кармен“.  Ковънт гардън , Ла Скала, Болшой театър, се надпреварват да предлагат на публиката различни версии за трагичния край на “gipsy child who never follows the rules”. Особено любопитен е прочитът на сюжета Мериме-Бизе на Метрополитен опера в началото на  десетилетието на 21 век. Той се превръща в сензация поради осъвременяването без граници на историята за Дон Хосе(дон Хозе) и пламенната циганка Кармен. Американската версия свързва 19 век с еманципираните нови времена. Окаяната участ на войника Хосе, влюбен до полуда в непостоянната в своите чувства Кармен,  e интепретирана напълно в духа на „разсъблечения“ откъм публични регулации интимен живот на двойката. Двамата са облечени в дрехите на  мъж и жена от бедната прослойка. Караниците им са банални, прозаични. Каквито са на средностатистическите male и female. Кармен е с руса коса, красотата й е повяхнала от нескончаемите разпри. Ако Проспер Мериме я е описвал в новелата си като чаровница „затъкнала в лъскаво черните си коси голям стрък ясмин, чиито листенца излъчват опияняващо ухание“, то в американската постановка  от жената лъха на прозаичен креват и душните градски пространства. Облечена е с безвкусна  розова рокля,  обувките й са износени,  токовете им – разкривени. Хосе е по семпла риза с тиранти, има леко коремче. Едва когато я убива, драматизмът на чувствата му го извисяват над простото битово убийство. Но фактът е факт. Извършил е домашно насилие и връщане назад няма. След това съжалява, страда. Мъкне окървавеното тяло на любимата си Кармен по пода, трагически е предопределен да не разбира защо му се случва това.

 

 

Да се върнем към Ницше.

Философът, който ще напише съвсем скоро „Човешко, твърде човешко“ намирал фантазията на Проспер Мериме и Жорж Бизе за Кармен  напълно съвпадаща с неговите концепции и сексуален опит. Тя е въплъщение на вечната женственост.[1]Ницше често е разсъждавал върху парадоксалното възпитание на жените от висшата класа. Намира го за” удивително и чудовищно. Те биват възпитавани в пълно невежество по въпросите на сексуалното. Внушава им се, че „такива неща са греховни и крайно позорни“. “После, пише Ницше в едно от писмата си, като гръм от ясно небе върху тях се стоварва бракът и не друг, а мъжът, когото обичат и уважават най-много, им налага ужаса и задължението да правят секс. Как съумяват да се справят с неочакваната и шокираща близост на бога и звяра? “Философът заключава прозорливо” „Там е вързан мисловен възел, който няма равен“.

Забележете акцентите: бог и звяр. Да видим как са разпределени тези опозиции в казуса  Кармен – Хосе.

Като оставим настрана демонстративното отвращение на Фридрих Ницше от буржоазния морал, можем да поразсъждаваме. Защо той се е възхищавал толкова от онази, чието изпълнено със сексуална съблазън  танцуване (Habanera, страстен контра-танц) е придружен  от думите„ Любовта е немирна птица…Ако не ме обичаш, щом аз те любя, пази се ти!“? Дали е подозирал  гибелните особености на женския ерос, олицетворен от циганката на Кордова? Има ли нещо общо със собствените му еректилни дисфункции, каращи го да мастурбира в самота! Кои са мотивите, довеждащи до трагическо състояние мъжа да убива онази, по която е луд? Или…

Кармен е момиче от простолюдието. Тя е мавританка, циганка(„Може би съм еврейка” шегува се прелъстително тя, когато Хосе загубва ума си по нея). Етническият произход на една сексапилна жена като Карменсита не е за пренебрегване. Циганският любовен живот е в контраст с изтощената от репресивност еротична култура на парижката аристокрация. „Недобродетелната“ Кармен сюблимира сексуалните мечти на огромна част от мъжкия свят. Женската й природа е капризна, необуздана и изменчива. Кармен се радва на своята предприемчивост да притежава мъжете. Отнема им инициативата в любовните отношения, което е тяхната привилегия. И най-вече – тя е върхът на свободолюбието.

Хосе има годеница Михаела. Ще се жени за нея, защото е не само красива, но и кротка, почтителна. След срещата си с Кармен друга жена за него не съществува. Верен в любовта си, Хосе погубва доброто си име. Краде, затъва все повече. Непрестанно подозира, че няма власт над нея. Че ще я изгуби. Започва да изтъква жертвите си. Иска да я накара да го обича още и вечно. В отговор Кармен му казва:“Да не си бил негър, та си се оставял да те водят на верижка! Ти си цяло канарче и по дрехи и по характер. Върви, пилешко ти е сърцето! Не те обичам вече…Кармен ще бъде винаги свободна”[2]. Хосе е от онези  мъже, които жадуват за дълбочина, вярност за цял живот. Такива като него смятат женския пол по дефиниция за пасивен и добродетелен, защото това ги устройва. Дълбинното им противоречието е, че жадуват за друго. То владее  фантазията им.

Така смятал и Ницше. По повод една жена в живота му, която непрестанно му се изплъзва, той написва думите „Тя е капризна и упорита. Често съм я виждал как хапе устни и заресва косата си срещу косъма. Може би е зла и лъжкиня и във всичко е жена; но когато говори лошо за себе си, точно тогава силно съблазнява“. Впрочем, сега е време да споменем общоизвестен факт. Късната философия на Ницше е отмъстително женоненавистническа. Той споделя тезата на римския философ Палад Александрийски: “Всяка жена е зло, но два пъти добра на ложето на любовта и на …смъртното ложе”.

 

Да видим защо Хосе убива Кармен. Пак през погледа на немския философ, написал междувременно „Тъй рече Заратустра“. Там е говорил за предразсъдъците, от които човек не може да се освободи. Ще се освободи от едни, но ще става винаги жертва на други.

В Севиля са побъркани по коридата. Борбата с бикове е метафора за испанската емоционалност. Тя свидетелства за неизследваните дълбини както на мъжкото, така и на женското подсъзнание. Кармен изневерява на бедния Хосе заради лъскавия тореадор Ескамилио/Лукас, според оригинала на Проспер Мериме/. В Севиля имало панаир и бикове, с  които не само аристокрацията, но и бедните мъже и жени се забавлявали, за да не скучаят. Нещо като съвременния entertainment. Каква по-възбуждаща гледка от тази на кръвта от шест бика, които излизат един след друг на арената! След невинните схватки, работата ставала сериозна. Когато „примитивният оркестър“, по думите на Ницше, започвал да свири “Арията на тореадора” от операта,  пулсиращият й ритъм  наелектризирва публиката. Контролирани, несподеляни чувства  изригват и у него – мъжа, интелектуалеца, преподавателя, философа. В едно от писмата си той определя corrida de torros, че със стилизираната си жестокост била „Дионисиево прославяне на  героичната смърт“. Германецът  говори  за либидонозния потенциал и важността на себепреодоляването. Тореадорът, аленият плащ, горящите очи на бика, острият нож, танцът между живота и смъртта, това е пътят! Волята за корида тече както кръвта във вените на един мъж. Отдаде ли й се, той предизвиква и побеждава разума на спокойното ежедневие. Може да умре, но ще умре героично!  Това е воля за власт над страха. Волята за власт е сила, силата да заповядваш. Познавате ли Ницше?

В контекста на демонстрацията на сила и смелост да се отстояват идентичностните императиви няма мъж, няма жена. Този императив е джендър неутрален. Кармен е воля за любов. Любов, която не я превръща в роб. Защото, както вече казахме, тя е влюбена в свободата. Преди Хосе да забие ножа в гъвкавото й тяло, дарявало го с несравними сексуални наслади, Кармен снема от ръката си подарения от него пръстен. Захвърля го в храстите. До нея Хосе хленчи „Ти ме погуби…заради тебе станах крадец и убиец“. Тя обаче желае тореадора, бикобореца. В него е видяла повече от еротика. Привлича я безразличието към смъртта, предизвикателство към дивото, извън лицемерните сексуални норми. Нейният избор е  мъжкарското (мачистко) поведение. Кармен също има неукротими фантазии за мъжете. Без значение какъв е реалният мъж, на когото отдава любовта си, той бива преживяван и мислен като нещо различно от познатото, баналното. Лукас е фукльо, без всякакво съмнение, но Кармен не се интересува от фактите. „Река, която шуми, има или много вода, или много камъни“ казва една циганска поговорка. Жената конструира още от дете какви качества трябва да има Мъжът. Да не прилича на „съпруг“, на домашен инструмент за задоволяване. Да не е като Хосе, сигурния, опитомения, предания, с „пилешкото сърце“. „Ние не сме създадени да отглеждаме зелки…“иронизира Кармен. „Любовта ми е немирна птица…“

Как няма да я убие?

Да оставим Ницше, Проспер Мериме и Жорж Бизе настрана. Всички те са изразявали по различен начин какво мислят за жените. Без значение дали е законната съпруга или от „развратното“ простолюдие /нали парижката публика гнусливо е бърчила нос от оперната постановка „Кармен“ тъкмо заради вулгарните опипвания, пиянството и бруталните обноски на това простолюдие!/. Образът на мавританката извежда на показ комплексите на тримата  забележително гениални мъже. Не е за подценяване хипотезата, че тези комплекси са в основата на нагона към насилие.

В постановката на Метрополитен опера от преди няколко години  има достатъчно аргументи в тази посока.

 

Трудността да превърнеш желаната жена в свое притежание съдържа насилнически потенциал. Дали мъжът е от работническата класа, от квартал Люлин, от баровското гето на София, няма значение. Той следва своя инстинкт на притежател на тялото й. Когато става дума за любов, не става непременно дума за душите на двамата, които се обичат. Има либидо, което припламва, после избухва като вулкан! Надмогва разума, личната ” цивилизованост” дори. За „немирната птица“ Кармен по-важна е душата. Волната душа. Ненавиждаща кухнята или гарантираното брачно ложе. Един такъв копнеж произтича от собствено женското. Идентичността на Кармен е Дионисиевска. Близо до неразумното, произтичащо отвъд практическите интереси, догмите, правилата, регулациите. Вярност?! По-скоро да е мъртва, казват жените като Кармен. Това е антиномията съдържаща се в биологичната й и културна дефиниция. Да ражда, но и да бъде свободна. Сексуалността не е път към нищо друго, освен към самата себе си. Какво става вътре в душата, само Бог знае. Дразнещо е, разбира се. Етическата „тъмнина“ на Кармен  е предпоставена, за добро или лошо. Тя е власт, докато мъжът е роб. Безволев, алкохолизиран, демонстративно корпулентен, ненавиждащ жадуващата различна любов жена. Може ли да я пребива за това? Може, разбира се. Може ли я убие? Може, разбира се. Хосе изважда ножа от тялото на облечената в безвкусна рокля Кармен и плаче. Плачът му е надгробно ридание за онази, която никога не успя да подчини и превърне в послушно-вярна.

[1] Сю Прюдо, „Аз съм динамит“. Животът на Ницшe“, изд.Eра, 2018. Книгата е отличена с една от най-авторитетните британски литературни награди

[2] Проспер Мериме, „Кармен“, 1979 г.  превод Надежда Станева, Огнян Бараков, Ерма Гечева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).