Защо темата за сексуалния тормоз продължава да бъде табу в България

 

 

Сравнително малко от европейските държави сексуалният тормоз е подробно уреден в националното законодателството

На международноправно и европейско ниво сексуалният тормоз има много богата уредба в множество международни договори, както и във вторичното право на Европейския съюз

Често жертвите се страхуват да не загубят работата си, не са достатъчно информирани за правата си и не знаят как да ги защитят

 

 

 

Сексуалният тормоз е тема, която както в България, така и в Европа, е слабо регламентирана, слабо коментирана и още по – слабо разбирана.  Сравнителноправният анализ на правната уредба по въпроса показва, че в по – малко от европейските държави сексуалният тормоз е подробно уреден в законодателството. Така, например, в съседна Румъния сексуалният тормоз на работното място, първо, се смята за форма на дискриминация и затова се урежда в Закона за защита от дискриминация. Второ, съгласно Закона за равнопоставеност на мъжете и жените, сексуалният тормоз се счита за базиран на пола акт. И трето, съгласно Наказателния кодекс, тормозът, който се извършва чрез отправяне на заплахи или поставяне на ограничения с цел получаване на сексуално удовлетворение от лице, което злоупотребява с властта или влиянието си на работното място, представлява сексуален тормоз и се наказва с лишаване от свобода от три месеца до две години или с глоба.

В Литва, сексуалният тормоз е уреден в Кодекса на труда, в Закона за равните възможности на мъжете и жените и в Наказателния кодекс, като съобразно последния „лице, което търсейки сексуален контакт или сексуално удовлетворение, тормози друго лице, което му е подчинено в длъжност или по друг начин чрез обидни или други сравними действия или чрез отправяне на предложения или намеци, следва да се счита за извършител на престъпление и се наказва с глоба или лишаване от свобода“.

В Полша, сексуалният тормоз е уреден в Кодекса на труда, като форма на дискриминация на работното място по признак „пол“. Наказателният кодекс не го урежда изрично, но според теорията и практиката в определени случаи може да се преследва на основание чл. 198 и 199.

В Германия, сексуалният тормоз също не е изрично наказателноправно определен, но в практиката може да се преследва като обида или клевета. От друга страна, германският Закон за защита от дискриминация го дефинира като форма на дискриминация на работното място.

В Холандия, сексуалният тормоз също е дефиниран като форма на дискриминация на работното място, а извън него липсва наказателноправна уредба и се преследва само, ако осъществява състава на някое от предвидените в холандския Наказателен кодекс сексуални престъпления.

За сметка на националните законодателства, на международноправно и европейско ниво сексуалният тормоз има много богата уредба в множество международни договори, както и във вторичното право на Европейския съюз. В тях не съществува единно определение на понятието „сексуален тормоз“, но според дефиницията, дадена от Европейския институт за равенство между половете, сексуалният тормоз е форма на полово базирано насилие, включващо актове на нежелано физическо, словесно или невербално поведение от сексуално естество, което има за цел да накърни достойнството на пострадалия и което създава застрашителна, враждебна, унизителна, принизяваща или обидна среда. От друга страна, антидискриминационните директиви на Европейския парламент и на Съвета дават сходни определения. Всъщност, именно в преамбюла на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, се изяснява защо сексуалният тормоз се счита за полово („джендър“) базирано насилие. Съгласно него, „насилие, което е насочено срещу дадено лице, поради неговия пол, полова идентичност или полово изразяване, или което засяга непропорционално лица от определен пол, се разглежда като насилие, основано на пола. То може да причини физическо, икономически, сексуално, емоционално или психическо страдание или икономическа вреда на жертвата. Насилието, основано на пола, се разглежда като форма на дискриминация и нарушение на основните свободи на жертвата и включва насилие при близки взаимоотношения, сексуално насилие (включително изнасилване, сексуално посегателство и сексуален тормоз)“. Макар някои европейски държави, като например Обединеното кралство, да разграничават в законодателството си полово („джендър“) базирания тормоз от сексуалния, съобразно преамбюла на Директива 2012/29/ЕС сексуалният тормоз се явява именно полово („джендър“) базирано насилие, поради това, че засяга непропорционално лицата от женски пол. Това, обаче, не означава, че сексуалният тормоз не може да засегне и лица от мъжки пол.

По отношение на правната регламентация на темата на международноправно ниво трябва да се отбележат и двата най – важни акта на Съвета на Европа, които я засягат. Това са Европейската социална харта и Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулска конвенция).

Къде е България?

Европейската социална харта, по която Република България е страна, предоставя гаранции за упражняването на редица основни човешки права, сред които е и правото на защита срещу сексуален тормоз на работното място. От друга страна, т.нар. Истанбулска конвенция е първият правно обвързващ инструмент в Европа, който включва дефиниция на понятието „насилие над жени“, както и е първият всеобхватен акт в световен мащаб, уреждащ проблема. Така даденото определение, всъщност, много се доближава до цитираното по – горе съдържание на преамбюла на Директива 2012/29/ЕС и в неговия обхват се включва сексуалния тормоз като форма на дискриминация, основана пола. Тази дефиниция в голяма степен повтаря много от принципите на Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените. Самата Истанбулска конвенция съдържа в себе си изчерпателен списък на действия и поведения, определени като форми на насилие над жени, като регламентира и включването в националните законодателства на т.нар. „нови“ престъпления, сред които е и сексуалният тормоз осъществен не само на работното място.

Всъщност, международните съдилища разглеждат много малък брой случаи на сексуален тормоз за сметка на делата за домашно насилие. Така например, Европейският съд по правата на човека до момента не се е произнасял по дела за сексуален тормоз на работното място. По същия начин, жалбите за осъществен сексуален тормоз пред националните съдилища също са незначителен брой. Смята се, че подобна липса на оплаквания за сексуален тормоз не се дължат на факта, че действия представляващи сексуален тормоз не се извършват, а поради това, че често жертвите се страхуват да не загубят работата си, не са достатъчно информирани за правата си и не знаят как да ги защитят, не могат да разпознаят сексуалния тормоз, поради липса на ясна и безпротиворечива правна уредба или пък считат сексуалните намеци за „нормална“ част от работната среда.

За по- добро разбиране на проблема за сексуалния тормоз, нека разгледаме един пример от практиката на Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени. Става дума за случая Ана Белоусова срещу Казахстан. Жалбоподателката е работник в начално училище на едногодишен договор. Когато наближава времето за подновяване на договора ѝ, директорът на училището ѝ отправя намеци, че за да продължи нейната трудова заетост, тя трябва или да осъществи сексуален контакт с него, или да му заплати голяма сума пари. Белоусова отказва и съответно договорът ѝ не бива продължен. В този момент, жалбоподателката подава официален сигнал до общинската служба по образование, а по – късно и до Министерството на образованието. Твърденията ѝ са определени като неоснователни. Тогава тя опитва да защити правата си по съдебен ред като подава жалба до прокуратурата за изнасилване и изнудване, но разследващите и прокурорите така и не образуват досъдебно производство. При преценката на основателността на оплакването, Комитетът отбелязва, че Казахстан не разполага с правна рамка, която да забранява сексуалния тормоз на работното място. От друга страна, Комитетът напомня също, че съгласно Обща препоръка № 19, равенството на работното място е нарушено, когато жените са обект на полово („джендър“) базирано насилие, което включва и сексуален тормоз на работното място. В случая на Белоусова, Комитетът намира, че е налице нарушение на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени, обосновавайки се с това, че съдилищата в Казахстан „не са разгледали надлежно нито жалбата за сексуален тормоз на работното място, нито доказателствата в подкрепа на това оплакване и поради това са допуснали нарушение на задължението си да прилагат принципа за чувствителност към пола при разглеждането на жалбите. Нещо повече, те не са взели под достатъчно внимание очевидните индикации за наличие на нарушение на принципа на равното третиране в сферата на трудовата заетост“. С други думи, Комитетът счита, че държавата не е успяла да проведе надлежно разследване, което да доведе до наказване на виновното лице, като обръща особено внимание на мотивите на градския съд за неоснователност на жалбата, поради това, че оплакването е дошло едва след прекратяване на трудовото правоотношение. В конкретния случай се счита, че е налице липса на преценка от страна на съда към уязвимата позиция на жалбоподателката, докато се е намирала в йерархично подчинение спрямо директора на училището и че подновяването на трудовия ѝ договор зависи изцяло от неговата преценка.

Изследванията на темата за сексуалния тормоз показват, че той е пряко свързан с липсата на яснота относно трудовите и социалните роли на пола. Както вече отбелязахме, много малко лица, които са станали жертва на сексуален тормоз се обръщат към правораздавателните органи за помощ, поради редица фактори, сред които са както непознаването на закона, така и на социално – икономическите и културните стереотипи. Не по – малко значение в подобни случаи имат предизвиканите от преживения сексуален тормоз чувства на срам или страх от преследване в случай на подаване на жалба, особено ако в съответното общество действията на жертвата – жена или мъж се разглеждат като „противоречащи на нормата“.

Още един интересен случай от практиката е делото Хьонес срещу Норвегия, в което Европейският съд по правата на човека разглежда жалба за нарушение на правото на личен и семеен живот, в която се съдържа оплакване за осъществен сексуален тормоз онлайн. Накратко, казусът се отнася до няколко публикации в норвежката преса, касаещи връзката между жалбоподателката (човек, известен в обществото) и богата възрастна вдовица, направила завещание в нейна полза. Статиите съдържат както преки, така и непреки намеци, че жалбоподателката се е възползвала от вдовицата емоционално и финансово. След смъртта на последната, нейните роднини започват съдебни дела срещу жалбоподателката, оспорвайки валидността на завещанието. Делото, спечелено на първа и на втора инстанция от г-жа Хьонес, е широко отразено в споменатите публикации. Медията („Капитал“), публикувала информацията поддържа форум, в който коментарите са изцяло потребителски, като е била налице възможност те да се публикуват анонимно, тъй като не е имало задължение за регистрация. Така, на 5 ноември 2010 във форума е публикувана „тема на деня“ със заглавие „Делото на Мона Хьонес напредва, според информация на „Капитал“, където авторът е написал само „Какво е движението (на делото)?“. Следващият коментар гласи „Секси мадама! За какво става въпрос в делото?“, на което друг потребител отговорил „Пари“. На следващия ден се появил друг коментар, в който потребителят твърди, че познава някой, който познава някой друг, който е имал късмета да е имал интимни отношения с г-жа Хьонес. Следващите коментари са съответно „когато става дума за 100 млн. очевидно е, че леко е заобиколила етичните правила“, „бременна ли е или просто е напълняла“, както и „ако трябваше да си легна с нея, трябва да съм с превръзка на очите – изглежда като к****.“. Всички тези коментари са публикувани анонимно и поради оплакването е насочено към собственика на медията, поддържаща форума, за това, че е допуснал потребителите да упражнят сериозен и унизителен сексуален тормоз по отношение на жалбоподателката. Всъщност, в писмото си до медията, защитата на жалбоподателката твърди, че коментари от 1 до 3 представляват сексуален тормоз, който публично известна личност е трябвало да претърпи и че е законово установено, че подобни коментари, които представляват дискриминация към жените, не са защитени от основното право на свобода на изразяване, уредено в чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека. В крайна сметка, националните съдилища отхвърлят оплакванията на жалбоподателката, която на база на това подава жалбата си до Европейския съд по правата на човека за нарушение на чл. 8 от Конвенцията – право на личен и семеен живот. Последният от своя страна, при анализа на приложимото норвежко право, обръща внимание, че съгласно Закона за електронната търговия в действащата му редакция към момента на решаване на случая, полово („джендър“) базирания тормоз и сексуалният тормоз са диференцирани, като сексуалният тормоз представлява „нежелано внимание от сексуален характер, което е обезпокоително за лицето, получаващо вниманието“. При постановяване на решението си Европейският съд по правата на човека обръща внимание, че в обхвата на правото на личен и семеен живот се включва психологическата неприкосновеност на личността (което право, съобразно дефиницията на понятието сексуален тормоз, може да бъде засегната от него), както и правото на защита на репутацията на лицето в обществото. За да се приложи, обаче, чл. 8 от Конвенцията, засягането на личното достойнство и на репутацията трябва да достига определено ниво на сериозност и да бъде извършено по начин, по който се накърнява правото на зачитане на личния живот – право, което в коментирания случай, според жалбата, не е било обект на адекватна защита от страна на националните правораздавателни органи. В крайна сметка, Европейският съд по правата на човека отсъжда, че не е налице нарушение на правото на личен и семеен живот, поради това, че националните съдилища са постановили решенията си при отчитане на баланса между правото на личен и семеен живот и свободата на изразяване. Следва да се има предвид, обаче, че наличието или липсата на такъв баланс се преценява за всеки конкретен случай.

В българското законодателство, регламентацията на темата за сексуалния тормоз е изключително бедна. Тя се съдържа за Закона за защита от дискриминация, който урежда сексуалния тормоз на работното място и при осъществяване на стопанска дейност. Регламентация, която да предвижда възможности за защита от сексуален тормоз извън посочените, липсва. Такава може да се търси евентуално в светлината именно на правото на зачитане на личния и семейния живот по смисъла на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека, която се прилага пряко в българския правен ред. Друг международен договор, в който се предвиждат задължения за въвеждане на средства за защита, вкл. и наказателноправни, срещу всички форми на сексуален тормоз е Истанбулската конвенция, чиито разпоредби, обаче, не могат да се прилагат преди ратифицирането ѝ.

Съгласно определението на понятието „сексуален тормоз“, дадено в Закона за защита от дискриминация, това е всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словесно или по друг начин, с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, принизяваща, обидна, унизителна или застрашителна среда и, в частност, когато отказът да се приеме подобно поведение или принудата към него може да повлияе на вземането на решения, засягащи лицето. Примерите за такова поведение най – често се доближават до случая Белоусова срещу Казахстан, който беше разгледан по – горе. Впрочем, българската практика е също толкова оскъдна, колкото е и законовата уредба, като за 2018 г. Комисията за защита от дискриминация се е произнесла само по две жалби за осъществяване на сексуален тормоз. И предвид факта, че Комисията, като държавен орган, има задължение да се произнесе по всяка депозирана пред нея жалба, това означава и че оплакванията срещу действия, съставляващи сексуален тормоз за 2018 г. също са едва две.

По отношение на предвидените в българското законодателство средства за защита следва да се отбележи, че те са три.

На първо място, когато сексуалният тормоз е извършен в рамките на работното място, пострадалият може да подаде сигнал до своя работодател. Последният, от своя страна, е длъжен да проведе всеобхватна и всестранна проверка и в случай че установи действително наличие на сексуален тормоз – да накаже виновния служител. За неизпълнение на това задължение работодателят – юридическо лице подлежи на имуществена санкция.

Втората възможност за защита е чрез подаване на жалба до Комисията за защита от дискриминация. Срокът е тригодишен от извършване на нарушението, но колкото по – скоро се подаде, толкова по – големи са възможностите за събиране на годни доказателства. Предвид, че сексуалният тормоз се счита за дискриминация, то тежестта на доказване е обърната, т.е. достатъчно е пострадалият да твърди, че по отношение на него са извършени действия, представляващи сексуален тормоз, а лицето, посочено за извършител трябва да докаже, че такъв не е налице. Следва да се има предвид, че Комисията за защита от дискриминация има правомощия единствено да установи нарушението, да разпореди неговото прекратяване и да наложи административноправна санкция.

Третото средство за защита е чрез подаване на жалба пред съответния районен съд. В съдебните производства важи казаното относно производството пред Комисията за защита от дискриминация, с тази разлика, че освен посочените нейни правомощия, съдът е овластен да присъди и обезщетение на пострадалия за претърпените от него вреди.

В крайна сметка, макар и темата за сексуалния тормоз да продължава да бъде табу в България, все пак съществува възможност за нейното осветляване, а оттам и за увеличаване на възможностите за превенция и защита от такива актове. На първо място, това става чрез запознаване на обществото с правата на индивида за лична физическа и психологическа неприкосновеност и възпитаване на уважението към нея. На второ място, необходимо е премахването на господстващи стереотипи, свързани с това, че претърпяното сексуално насилие е предизвикано от пострадалата жена, както и да се елиминира обществения навик за използване на обидни и унизителни определения по отношение на пострадалите от сексуално насилие мъже. Само по този начин може да се гарантира както адекватната степен на информираност, така и на ефективна правна закрила.

 

Източници:

Европейски институт за равенство между половете

Антидискриминационни директиви на Европейския парламент и Съвета

Сборник практика на Комисията за защита от дискриминация

Ръководство за съдии и прокурори за осигуряване на жените на достъп до правосъдие

Съдебна практика на Европейския съд по правата на човека

Практика на Комитета на ООН за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика