Защо у нас не се роди Ангела Меркел? А Ясинда Ардерн?

Остава съвсем малко време до изборите. Би трябвало всеки да е взел своето решение, за кого ще даде гласа си. Би трябвало и всеки да е преценил дали въобще ще последва призивите да гласува на всяка цена, независимо, че нито един кандидат не си заслужава напълно: ако искаме да има демокрация, трябва да изпълним гражданския си дълг на гласоподаватели. Малко като с ваксините: колкото и да не ни харесват, трябва да се ваксинираме всички, за да придобие населението ни стаден имунитет. Признавам, че при втория казус ми е далеч по-лесно – гледам да не се поддавам много на страховете от тази или онази ваксина, просто си чакам реда за инжекцията. Времето го изисква: то се променя и ние с него.

Гласуването обаче е друго нещо. Усещането ми за неизбежен компромис тегне като присъда, само че за бъдещо престъпление. Както повечето пъти, когато ми се е налагало да гласувам. Но в предишните случаи поне имах опората на една идеология срещу друга. Дори на един цвят срещу друг. Сега, в това пост-пост-комунистическо време, всичко ми се струва далеч по-сложно. Вероятно не само на мен, но ще видим в неделя. Дотогава има време да обърнем взора си назад, за да си помогнем да погледнем напред.

В началото на младостта ми мислех, че никога повече няма да се сблъскам с българските възрожденци и будители – някак нито ги обикнах, нито ги почетох достатъчно. Затова, когато в края на младостта ми ги преоткрих, благодарение на заразяващата възхита на научната ми ръководителка към тях, едва ли съм очаквала да изпитам по-голяма изненада. Но една от тези личности от миналото, за която бях най-сигурна, че няма какво да ми даде, най-силно се открои във втория ми, вече зрял, поглед назад: Софроний Врачански. В миналото „скъсах” с него, защото въобще не ми беше интересен с неговия „Неделник”, в който нямаше и помен от страстта ми към класическите езици, която още тогава ме тресеше; две десетилетия по-късно същата тази страст ме накара да преразгледам младежкото си високомерие и да преоткрия този невероятен представител на просвещенското минало на България. Поводът бе преводът му на произведението на Амброзий Марлиан „Theatrum Politicum” или на български, „Гражданское позорище”. Една от основните разлики между него и „Неделник” е, че то така и не е отпечатано и не успява да достигне до множеството читатели, които заслужава.

Коя е пресечната точка между темата за изборите и един възрожденски превод?

На пръв поглед нямат нищо общо. А ако завинаги гледаш на наследството на 19 век както аз, когато бях на 19, връзката завинаги ще остане скрита. Но вторият шанс си е втори шанс: благодарение на него и на няколко години докторантски труд, освен всички изследвания, коментари и анализи, които трябваше да направя, намерих отговора на един жизненоважен въпрос, който би трябвало да тормози всеки гражданин на демократична страна. Лично аз си го зададох в изчистен вид малко след встъпването в длъжност на Байдън, когато еуфорията ми бе полята със студена вода, след като осъзнах, че той е дошъл, но Меркел си тръгва. Когато казах на близка приятелка с двойно гражданство: „Байдън идва, но Меркел си тръгва. Това по-добре ли е, отколкото, ако Тръмп беше останал, но и Меркел също?!”, тя категорично отговори: „Всичко е по-добре от оставащ Тръмп. Имай вяра в германците, ще намерят достоен заместник на Меркел”. Права ли е или не, ще видим, но думите й ме накараха да формулирам простото питане:

„Как се става политик от мащаба на Меркел?

като въобще не зачитам популистките и крайнодесни упреци срещу нея, че била напълнила Германия с бежанци. Кризата в Сирия бе и още е толкова огромно и недопустимо престъпление срещу един народ, че няма как то да беше останало регионално явление. Земята не е толкова голяма, че да скрие подобно милионно страдание във въображаеми геополитически граници.

И така – как може да се помогне на човечеството и в частност на българските граждани да отглеждат и да гласуват за политици като Ангела Меркел и Ясинда Ардерн, като това, че и двете са жени, е най-малкото общо помежду им, което ме впечатлява. Тъй като изборите са вдругиден и отговорът на този въпрос е закъснял за тях, то той може да се модифицира за случая на „Как да преценя кой български политик има най-голям шанс поне малко да напомня с нещо на германския гигант, та да гласувам за него?” Отговорът е: с подходящите критерии, на които да отговаря, като не включвам политическата му програма и предизборните обещания, които щедро е раздавал. Имам предвид личностни качества, защото, ако една политическа фигура е калпава личност, то и луната да ми обещава, не ме интересува. Но следва логичното питане къде да се намерят подходящите и общовалидни критерии за добър политик?

Софроний Врачански би отговорил: в книги като „Гражданское позорище”, представител на жанра „огледало на управляващия”. Това е небуквален превод на латинското „speculum principis”, където „princeps” може да се преведе по различни начини, но винаги с идеята, че се отнася до онзи, у когото е съсредоточена властта.

Историята на Софрониевия превод е следната. През 1809 г. той завършва втората версия на гръцкия превод на книгата на Амброзий Марлиан “Theatrum politicum” и го озаглавява с най-близкото до оригинала „Гражданское позорище“. Първата версия на произведението от 1806 г. Софроний нарича „Философские мудрости“[1] и я помества във Втория Видински сборник. Изследователят А. Елениус пише, че първото издание на “Theatrum Politicum“ излиза през 1631 г., като Софроний вероятно е направил превода си от третото румънско издание на произведението на гръцки от 1802 г.[2] Важно е, че със своя „Theatrum Politicum” Марлиан продължава традицията на огледалата на принцове/на немски Fürstenspiegel, популярна през Средновековието, но водеща началото си от панегириците на императорите, като сред най-прочутите сред тях е този на Плиний Млади, посветен на Траян.

Но какво представлява тази книга и защо Софроний решава да се труди толкова време над нея, като накрая дори не я издава, са също въпроси, на които си струва да се посветим предизборно. Краткият отговор на първия е, че този тип книги представя по най-концентриран и ясен начин етичната програма за добър управник или властник[3]. В тях се препоръчва на управленеца да бъде жив пример за своите поданици, да добавя милост към справедливостта, да бъде постоянно бдителен, да се въздържа от морална поквара, да се обгражда със способни и доблестни служители, да подчинява политическите закони на божествените, както и да почита философите. Синтезираният отговор на втория въпрос е, че поради спецификата си “Theatrum politicum” е било произведение, което през определен период активно се е изучавало в гръцките училища и се предполага, че просвещенецът Софроний е гледал на него като на своеобразен учебник по управление, който може да бъде предложен за изучаване и в българските училища. С това може да се обясни и вторият, по-точен и подготвян в независимо книжно тяло превод на произведението, след по-свободния първи, включен като част от Втория Видински сборник.

И така, цели 70 години преди България да получи някаква форма на национална независимост, Софроний Врачански посвещава усилията си на един крайно тежък текст, в който се преплитат латински и гръцки изрази, както и реалии от Античността и Библията, за да положи началото на отглеждането на българска политическа класа. Още тогава той ясно осъзнава, че умението да си политик се придобива чрез обучение. Може да се родиш такъв по наследство, но това не те прави истински човек на властта. Възможно е да бъдеш избран за такъв от народа, но това отново не ти гарантира необходимите способности. За да станеш добър и смислен политик, трябва да покриеш нужните изисквания за това със съответните думи и дела. Изучавайки „Гражданское позорище”, написано през 17 век, няма как да не стигнем до античните му първоизточници. Именно те, от Платон, Аристотел и Изократ, до Цицерон и Плиний Млади, извеждат основните качества, които трябва да има човека на власт. Сред тях са: мъдрост, умереност, смелост, справедливост, благочестивост, благородство и великодушие; също образованост, начетеност, културност, но и човечност; мекост, кротост; умереност, снизходителност, търпение и милост.

Сигурна съм, че докато четете тези понятия си мислите, че доста от тях са наивни. Но защо това е така? Ами защото, тъй като твърде малко хора на власт са ги притежавали някога, те изглеждат утопични и недостижими. Но все пак тези малцина, сред които на първо място Траян, единият от петимата добри императори, са съществували и биографиите им не са тайна. Те могат да бъдат четени както от бъдещите управници, така и от техните избиратели, за да могат едните да знаят какво да предлагат, а другите, какво да търсят.

За да се върна към началото на тази статия или по-скоро предизборно терзание, направих теста за добър управник на Ангела Меркел, за да видя ще покрие ли тя изброените критерии. Да, покрива ги. Май на сто процента. Какъв ще е резултатът, ако подложа българските глави на партии на този тест? Вероятно много лош. Но знаете ли? Лично аз се уморих вече трийсет години българският народ и политиците му да се приемат за две отделни същества, едното от които винаги жертва и по подразбиране добро, а другото – звяр и по подразбиране лошо. Това вечно разпределение на ролите в стил „Том и Джери” или на заека и вълка от „Ну, погоди!” всъщност е твърде удобно. То води до вечното изкуствено разделяне на избиратели и политици на два отделни субекта, единият от които винаги ще може да обвинява, размахвайки гневно пръст, а другият все ще е в позиция да се отбранява или да не му пука, като на тъпия вълк, който си пушеше фаса, независимо от всички гадории, които бе изтърпял от хитрия заек.

Един от румънските последователи на жанра „Огледало на управника” казва: „Ние не ги пишем (съветите) само за да учим императора да управлява и да урежда своя дворец и царството си, но и за да дадем примери за мъдрост на този, който иска да знае как да се държи и как да живее.” Софроний допълва тези думи с изречението, че книга като „Гражданское позорище” е потребна и полезна не само на господарите, но и на обикновения човек. Още повече, когато този обикновен човек живее в демократична страна и не е управляван от император, цар, султан, или някой друг тиранин, а от редовно избрана от народа глава на държавата!

Затова отново се връщам при отговора на приятелката ми: „Имай вяра в германците, ще намерят достоен заместник на Меркел”. Давам си сметка, че Меркел е част от едно неразривно цяло – тя или Ардерн са станали възможни, защото са били избрани от електорати, които са видели себе си в двете; чувствали са се част от поддръжниците им; споделяли са ценностите им. Но най-вече, знаели са, че Меркел е част от тях самите, а те, от нея. С всичките й добри и лоши решения, защото никой не е безгрешен. Следователно няма как политик от нейния ранг да се появи изневиделица, като неочакван подарък на народ, чието най-велико постижение е, че го има. Такива хора на властта се отглеждат в общество, което следва устойчив етичен кодекс на поведение и живеене. Негови задължителни съставки са разкаянието и търсенето на прошка, смиреността и чувството за отговорност към човешкия живот. Съставки и модели, които ми се струват крайно дефицитни сред голяма част от българите.

[1] Аретов 2017: 4.

[2] Таринска 1980: 197.

[3] Duţu 1971: 129.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.