Защо войната срещу “джендър идеологията” има значение, и то не само за феминистките

Днес Маргиналия предлага на вниманието на своите читатели един критичен ляв прочит на дълбоките причини довели до появата на масова мобилизация срещу “джендър идеологията”. Какво кара хората да се обединяват и заставата зад наратива за измисления враг “джендър” на консервативното дясно и какво пропускат левите изследователи и активисти, насочвайки критиката си към симптома вместо към причината, която го поражда. 

 

 

 

Според доклада за индекса за равенство между половете на Еврoпейския институт за равенство между половете (EIGE), жените в Европа са постигнали само наполовина равенство с мъжете и цялостното им положение не се е подобрило през последното десетилетие. Картината е дори още по-мрачна в страните от Вишградската четворка, които значително изостават от по-старите страни членки по отношение на положението на жената, нареждайки се с 10% под средните за ЕС 52.9 %. Но напредъкът по отношение на равенството между половете не е просто неравномерен и буксуващ, а и много по-несигурен и по-лесно обратим отколкото сме си представяли, както показа консервативната мобилизация из цяла Европа през последните години.

В страни като Хърватия, Германия, Италия, Франция, Литва, Полша, Русия, Словакия и Словения следвоенният консенсус по отношение на правата на човека в момента е под заплаха, след като въпроси като политиките за равенство на половете, сексуалното образование, правата на ЛГБТИ хората и репродуктивните права станаха обект на координирана атака от страна на църквата, религиозни и светски консервативни неправителствени организации, десни политици и дори гражданска мобилизация.

Откак транснационалните антиджендър кампании започнаха да се разгръщат през 2012 г., гореспоменатите играчи постигнаха значителни победи: успяха да мобилизират хиляди хора да участват в демонстрации и граждaнски инициативи из цяла Европа за спиране приемането на прогресивно законодателство или ратификацията на международни договори за защита на прaвата на човека, да спрат държавното финансиране на политиките за равенство на половете и в някои страни – дори да променят конституцията.

Във Франция движението La Manif pour tous (Протест за всички) набра сила през 2012 г. с кампанията срещу еднополoвите бракове, по време на която 150 хиляди души протестираха само в Париж през 2013 г., а скоро след това се превърна в протест срещу по-общата заплаха “джендър теория” да бъде преподавана в училище.

По подобен начин в Италия и Германия демонстрациите срещу учебните програми бяха провеждани под надслова “да защитим децата” от мизерията, налагана им от “джендър идеологията”.

В Хърватия и Словакия натискът от страна на консервативните граждански движения доведе до въвеждането на конституционни поправки, забраняващи еднополoвите бракове.

В същото време в Русия през 2013 г. бе приет закон за защита на непълнолетните от “хомосексуална пропаганда”, който скоро бе последван от подобни опити в други пост-съветски страни като Латвия, Литва, Беларус, Молдова, Казахстан, Киргизстан и Украйна.

В Полша кампанията първоначално се фокусира върху протeстите срещу Истанбулската конвенция като носител на “джендър идеология”, отлагайки нейната ратификация с три години. Но скоро след това се разпростря и върху други въпроси и набра значителна скорост след като популистката дясна партия “Право и справедливост” дойде на власт. Впоследствие новоизбрaният полски президент наложи вето на основен законопроeкт за правата на трансхората, а коалиция от организации против аборта внесе петиция в Парламента с искане за забрана на спешната контрацепция от аптеките и болниците, правителствотo отмени финансираната от бюджета програма за ин витро и намали бюджета на омбудсмана вследствие на обвинения, че офисът на обмудсмана разпространява “джендър идеология”, а след това обяви плановете си да премахне всякакви елементи на сексуално и джендър образование в училищата.

Гореспоменатите национални кампании имат нещо много общо. Обща фигура на врага – “джендър идеологията” или “джендър теорията”, основана на една и съща философия – социалното учение на Католическата църква, което се позовава на идентични, хиперболизирани и провокиращи страх дискурсивни фигури, и което функционира посредством подобни похвати (т.е. граждански инициативи и мобилизация отдолу). Но макар концепцията за “джендъра”да присъства във всички тези кампании, би било напълно погрешно да си направим извода, че те просто се противопоставят на равенството на половете и на правата на малцинствата.

Антиджендъризмът – както твърдим в една публикация[i] – по-скоро е “символично лепило”, което свързва различни прогресивни теми под термин шапка и обединява различни консервативни играчи в по-обхватен стремеж да се подменят ценностите в основата на европейската либерална демокрация. Така антиджендъризмът е не “просто” проблем на феминизма, а по-скоро заплаха за либералната демокрация – троянски кон, който се опитва да осъществи много по-обхватни и по-дълбоки промени в политическата ни система.

В същото време и прогресивните европейски политически лидери, и членовете на Европейския парламент бяха прекaлено колебливи да реагират на тези мобилизации, а когато реагираха, те просто посочваха тези консервативни кампании като проблем сами по себе си. Те намериха начин да разкрият техните финансови и идеологически обвързаности с Католическата църква, да дискредитират техните лидери чрез осмиване или злепоставяне, да образоват своите съмишленици по въпросите на пола или просто да защитят политиките си от атаките на консерваторите.

И макар някои от тези тактики да бяха ефективни в краткосрочен план, все повече се убеждавам, че те в крайна сметка ще се окажат недостатъчни. По простата причина, че обявяването на война на надигащия се полтически екстремизъм и религиозен фундаментализъм може само да ни доведе дотам да облекчим симптoмите на болестта вместо да премахнем причините за нея.

Тогава какви са причините и защо широките маси се радикализират срещу либералната демокрация в сегашната й форма? Разбира се това е сложен, многоизмерен въпрос. Но благодарение на увеличаващия се брой публикации, които се занимават с въпроса  за социалните последици от настоящата икономическа система, ние знаем със сигурност, че голяма част от отговора на този въпрос е свързан с факта, че неолибералната, движена от пазара демокрация, която наблюдаваме понастоящем в Европа, структурно изключва голям брой хора от възможността за социално участие, изтласквайки ги в положение на несигурност, ако не и в крайна бедност.

В този контекст консервативните протестни движения създават пространство за тези хора да излеят своите страхове и несигурности, да изразят своя гняв и неудовлетворение от политиката и да възвърнат усещането си за собствена воля и овластеност, обещано им някога от европейските либерали и социалдемократи –претърпели провал в изпълнението на това обещание.

Интересно е да се отбележи, че градът, в който се изковават европейските политики, може да служи като минилаборатория, в която да се разгледат тези въпроси. Брюксел е една от основните дестинации за полските мигранти – неквалифицирани работници от селските райони.

В източните части на страната има градове, в които 25% от населението се състои от граждани емигрирали от други части на Европа, и повечето от тях са жени, които са особено уязвими по отношение на свиването на държавата, приватизирането на здравеопазването и увеличаващата се несигурност по отношение на заетостта като цяло. И докато тези смели жени са направили тежкия избор да оставят децата си, за да могат да осигурят прехраната им, по родните им места тяхното заминаване е довело до масова морална паника по отношение на емотивната фигура на “евросирака”, както отбелязва полската социоложка Силвия Урбанска. В медиите жените мигранти са обвинявани, че са девианти и егоисти, а техните семейства са остракизирани като разрушени и патологични. Не отнема много време на десните политици да започнат да призовават за връщане към нуклеарното семейство и традиционните семейни ценности като решение на тези нововъзникнали проблеми на транснационалните семейства.

Случаят на патриархална морална паника около жените мигранти е просто един от множеството примери за връзката между настоящите десни антиджендър мобилизации и предизвикателствата създадени от глобализираната, неолиберална икономика. Друг пример е социалната кампания “Не отлагай майчинството докато не стане твърде късно” проведена от консервативната фондация “Мама и татко” (Fundacja Mamy i Taty), превърнала се в ключов представител на гражданското общество във войната срещу “джендър идеологията” в Полша. Видеото на кампанията показва заможна жена на средна възраст, която съжалява за това, че няма деца. “Успях да направя специализация и кариера; Успях да видя Токио и Париж; Успях да си купя апaртамент и да ремонтирам къщата. Но не успях да стана майка. Съжалявам за това” – казва тя и една сълза се стича по бузата й.

Макар несъмнено да има демографска криза не само в Полша, но и из целия континент, онова, което предизвиква недоумение е решението на фондацията да хвърли вината изцяло върху приписвания на жените егоизъм и последвалите усилия този въпрос да се обсъжда в рамките на дискурс насочен срещу равнеството на половете и свободния избор на жените. В действителнсот, повечето полски жени едва ли биха разпознали собствената си мотивация да отложат родителството в това видео, тъй като тя се дължи много повече на финансовата несигурност, недостатъчните грижи за отглеждане на деца, предоставяни от държавата, и липсата на политики, които да стимулират равнопоставеното родителство между двата пола, отколкото на индивидуалната привързаност към комфорта и консуматорството. Но както в случая с моралната паника, създадена около “евросираците”, и тук дясното успява бързо да идентифицира съвсем реални социални проблеми и несигурност, и да предложи силно проблематични решения за тях.

Във всички случаи членовете на европейските феминистки и ЛГБТИ движения, както и прогресивните политици са прави да се противопостаявт на антиджендър мобилизацията и да критикуват предлаганите от нея решения като застрашаващи човешките права и разрушителни за демократичното общество. Но докато изтъкват необходимостта да се защитят правата на жените и на малцинствата и останалите либерални ценности от атаките от дясно, те често забравят факта, че системата на либерална демокрация в настоящата си форма се е превърнала в празен лозунг за широките народни маси, на които няма какво да предложи – след тях са и майките от селските райони, принудени да мигрират, за да издържат семействата си, и жените от средната класа, които не могат да си позволят дете.

Макар това да не означава, че тези хора автоматично ще се радикализират, сигурно е, че онези, които се чувстват предадени от системата на либералната демокрация, няма с готовност да се включат в борбата срещу дясната мобилизация, защото няма да разпознаят европейските демократични ценности като нещо, за което си струва да се борят. Данните са вече налице – докато протестите срещу “джендър теорията” или сексуалното образование изкарват стотици хиляди европейци на улицата, контрапротестите са значително по-малобройни и предимно сведени до представители на академичните среди и неправителствения сектор.

Ето защо задачата пред европейските политически лидери и управляващи е да припознаят връзката между антиджендъризма и останалите форми на дясна радикализация от една страна, и по-общата криза на демокрацията, произхождаща от провала на настоящия глобализиран, капиталистически ред от друга.

Това не означава, че борбата за равенство на половете трябва да бъде изоставена като легитимна социална цел или да бъде подчинена на план за преразпределение на благата. По-скоро предизвикателството се състои в това тези две измерения на социалната справедливост да се свържат по нов начин.

Един начин да се постигне това е да тръгнем от напълно материалните преживявания в живота на обикновените хора, когато разработваме политиките си, да идентифицираме трудностите, които те срещат и да ги артикулираме в прогресивни рамки. Именно тук младите феминистки или социалистически движения предлагат уникална перспектива, която би могла да помогне на прогресивните политически партии да излязат от настоящата политическа патова ситуация.

Работейки с жените, които са диспропорционално засегнати от свиването на държавата, крайните мерки на остеритет, нарастващата несигурност по отношение на заетостта и приватизацията на социалните грижи, феминистките активисти по света ни напомнят, че жените се сблъскват с пресичащи се форми на неравенство и че обещанието за равенство на половете не може да бъде изпълнено без да се реформира настоящата социо-икономическа система. Единствено по този начин можем да възобновим вярата на хората в демократичния проект.

Текстът е публикуван във

 

[i] http://library.fes.de/pdf-files/bueros/budapest/11382.pdf

Има хиперлинк: http://visegradinsight.eu/why-the-war-on-gender-ideology-matters-and-not-just-to-feminists/

Avatar

Вероника Гжебалска

Вероника Гжебалскa е социоложка и феминистка, работеща над своята докторска дисертация във Висшето училище за социални изследвания към Полската академия на науките във Варшава. Нейните изследователски интереси са насочени към полския национализъм, милитаризъм и дясното от перспективата на изследванията за пола. Тя е автор на “Płeć powstania warszawskiego” [Полът на варшавското въстание, IBL PAN 2013] и съавтор на “Gender as symbolic glue. The position and role of conservative and far right parties in the anti-gender mobilisations in Europe” (Джендърът като символично лепило. Позицията и ролята на консервативните и крайнодесни партии в антиджендър мобилизациите в Европа, FEPS и FES 2015). Член е на мрежата за млади изследователи към Фондацията за европейски прогресивни изследвания (FEPS Young Academics Network) и на екипа за джендър изследвания към Полската академия на науките.