Женска-та литература

Споделете статията:

Елена Феранте, “Гениалната приятелка” (Колибри, София 2016),

“Новото фамилно име” (Колибри, София, 2017),

“Тази, която си отива, тази, която остава” (Колибри, София 2018),

“Историята на изгубеното дете” (Колибри, София 2019)

 

Уговорки: а) този текст, както и самата литература, писана от жени, няма нищо общо с феминизма, който в България, дори от повечето жени, се смята за амбициозно политическо движение на лесбийки насочено срещу мъжете; б) съзнателно използвам женски род за някои генерични понятия, които в българския език се употребяват в мъжки род.

 

Ако приемем, че всяка добре написана книга намира своя издател, съдбата на една книга зависи на пръв поглед от читателите и критиците. Другояче казано – от пазара и литературните награди. Твърдя обаче, че тя истински и органично зависи от онази, която я е написала. Генезисът на всяка книга и процесът на нейното написване са изключително право и отговорност на човека, който слага името си на корицата й. Процесът на писане е уникален за всяка писателка и непознат за читателите. По тази логика най-добро разбиране за стойността и литературното значение на книгата имат онези, които познават този процес от личен опит. Но в исторически план книгата се помни и цени само тогава, когато писателката е била носител на най-важните за своето време ценности и е успяла да ги внуши в историите, които е измислила. Не е случайно, че имената на големите автори светят в съзнанието на милиони по-силно от заглавията на книгите им.

Разбира се, казаното важи само за книги, които отговарят на критериите за добра литература, самоутвърдили се през вековете. Добрата литература се дели най-общо на висока и жанрова. Къде е вододелът, под който стои морето от графомани, се вижда дори от фейсбук групите за четене, където хора без достатъчен литературен вкус все пак различават пошлите и посредствени “сапунени” истории, произведени на калъп в големи тиражи, от стойностната литература. Непонятно е защо в България, за разлика от западните страни, такива еднодневки се пишат от жени.

Съдбата на големите класически романи следва съдбата на обществата, които те описват. Това са общества, доминирани и управлявани от мъже. Наскоро ме питаха кои са авторите, които са ми повлияли. Отворих интервюто и погледнах изброените от мен имена на български, руски, френски, немски, американски писатели. Не се изненадах: между тях няма нито една жена. Познати ми са няколкото гениални писателки от същото минало, от което идват и класиците-мъже, които могат да се изброят на пръсти: Джейн Остин и Шарлот Бронте в Англия, поетесата Емили Дикинсън в Америка, Жорж Санд и Мадам дьо Стал във Франция, Вирджиния Улф в Англия, нито една в Русия, Германия, Испания или България. Но не съм ги чел по начина, по който съм всмуквал словото на канонизираните световни писатели. Причината е, че съм бил образован по този начин и че самият аз съм възприемал безкритично мъжкия социален модел като норма.

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).

Нобелови награди във всички дисциплини са получили 53 жени срещу 866 мъже. От тях за първите 20 години на 21 век с наградата за литература са 6 жени, докато за предишните 100 години са я спечелили 9 жени. Тенденцията е очевидна. Интересният въпрос е защо литературният свят започна да обръща все повече внимание на писателките? Четирилогията на Елена Феранте дава отговор на този въпрос.

Но преди да заговоря за нея искам да обясня по какво стойностното женско писане се различава от мъжкото. В никакъв случай по различната употреба на езика! Нито по качеството на прозата. Не става дума и за онова, което много читателки с презрение към оразличаването на пишещите по пол, отхвърлят като “мен ме интересува книгата да е хубава, без значение дали е писана от мъж или жена”.

Става дума за различната гледна точка. За различното преживяване на света. До средата на 20 век мъжете имаха привилегията да описват и мъжките, и женските характери и да бъдат адмирирани като познавачи на жената. Но постепенно започна осъзнаването (предизвикано от борбите на жените за равноправие), че мъжът вижда жената според своите интереси и въжделения, но не може да я види така както жената вижда себе си. На телесно ниво никой мъж не познава болките на дефлорацията, на менструацията, на бременността, на раждането, на загубата на дете, на изнасилването. На социално ниво мъжете възприемат себе си като водачи, ръководители и визионери, докато жените – като секретарки, грубо казано, но не и като равни (по права и способности) партньорки. Те не познават какво е да си проститука или сексуална робиня или дори съпруга в консервативно мюсюлманско семейство. От рождение момчетата ги готвят за “велики дела”, а момичетата – за семейство. Женското тяло за мъжете е обект на възхищение и обладаване, независимо от женската душа. Всичко това е намерило израз в литературата, писана от мъже. И продължава да бъде гледано от писателите като основния ресурс за човешките конфликти, чрез които те предават състоянието на човека. Но обикновено това е състоянието на мъжа. Жената е жена и по-малко човек. Мъжкият род във всички езици отразява това отношение.

Писателите градят светове, подобни на онези, в които живеем, но синтезирани така, че да показват универсалното в човешките състояния. Светът на жените, погледът на жените, преживяванията на жените са различни от мъжките и тези различия се проявяват във взаимоотношенията с мъжете, които, без преувеличение, са психологическото ядро на всяка висока литература. Онова, което най-много ни интересува в живота, е как градим отношенията си с другите: в любовта, в приятелствата, в семейството, в професията и в творчеството. И когато отличавам мъжко и женско писане, не го правя, за да ги сравнявам или подлагам на конкуренция, а – за да ги съпоставя. И особено важно, да попълня познанията за състоянията и преживяванията на жената.

Всичко това и нещо повече се съдържа в романите на Елена Феранте. Както Милена Кирова казва в една бележка за романите й, Елена Феранте е “най-доброто, което теорията за “женско писане” би искала да има като практическа илюстрация”.

Романите на Феранте излизат на италиански от издателство Edizzioni E/O от 2011 до 2014. На английски език романите излизат между 2012 и 2015 и веднага придобиват световна известност. L’Amica Geniale (2011) поставя началото на тетралогията, придобила популярност като “неаполитански романи”, понеже писателката Елена/Лену и нейната гениална приятелка Рафаела/Лила се раждат и израстват в бедно неаполитанско предградие и целият им живот не просто е белязан от това, но и протича в него; въпреки че Елена става писателка на национално ниво и живее и в други италиански градове, тя се връща там в определени периоди, притегляна от детството и онова, което е останало от него, като от магнит. Останалите три романа са наречени истории: Storia del Nuovo Cognome (2012), Storia de chi fugge e di chi resta (2013) и Storia de la bambina perduta (2014). Този напевен подход се е изгубил в българския превод, по непонятни причини: само четвъртата книга е преведена като “Историята на изгубеното дете”, докато  би било по-красиво да остане само “Изгубеното дете” или обратно, втората и третата книги да започнат с “Историята на …”

Но превъзходният превод не е променил с нищо уникалният разказвачески стил на Феранте. Елена разказва от първо лице с прости фрази и в кратки, от 2 до 6 страници дълги, номерирани глави. Разказва за себе си и Лила. Как се е зародило тяхното приятелство, как възхищението й от ума и красотата на своенравната от малка Лила се е превърнало едновременно в катализатор на доживотното им приятелство и в причина за непресъхващата завист – а спрямо мъжете спотаявана ревност – на успялата писателка към неуправляемата и съзнателно себеунижаваща и унищожаваща се Лила. Как двете обсъждат, преценяват и реагират на мъжете от предградието. Как и двете се влюбват в един и същ неустоим женкар и как всяка от тях има дете от него. Как се разделят през важни периоди от живота си, за да се съберат отново и да отгледат децата си заедно. Колко различни в леглото са мъжете, с които Елена спи – до подробности, неуловими за който и да е писател-мъж, както и такива, които никой мъж не би искал да чуе за своето поведение в секса. Елена разказва за съмненията и колебанията на интелигентната и надарена жена пред властта, която упражнява над нея мъжът, в когото е влюбена. Този мъж е политически активен интелектуалец, който стига до депутатско място в италианския парламент. Те не стигат до брак, защото от един момент нататък тя започва да го презира. На стари години, на погребението на майка му, той й се вижда подпухнал, с изтънели коси и “величаещ единствено себе си”. Елена разказва как стига до решението да се разведе със съпруга си, бащата на първата й дъщеря, чийто баща пък е наследствен аристократ и интелектуалец, презрителен към прогресивните социални движения, към които са се присъединили децата му. През целия разказ в четирите романа зловещата ръка на камората и търговията с дрога определя съдбите на хора, с които Елена е свързана от детинство, включително и съдбата на най-съкровената й приятелка, Лила, чието второ дете изчезва безследно. Накрая изчезва и Лила. И Елена се пита дали пък цял живот не е била само тялото, направлявано от духа на Лила? Нейният живот е социално успешен, осигурена е материално, известна е и оценена като писателка. Но тя продължава да смята, че Лила е гениалната, че Лила е двигателят на живота им. В някакъв особен момент дори започва да си мисли, че Лила – която през втората половина от живота си се занимава с компютри – е написала целия разказ на живота им тайно от нея, на нейния компютър. И Елена никъде не си позволява да даде оценка, да изрази съжаления. Тя просто записва подробно суровите факти на събитията около нея и на постоянно менящите се вълнения вътре в нея.

Сред цялата тази енигматична реалност, стареещата и самотна Елена получава колет от неизвестен подател. В този колет са двете кукли, които навремето, когато са били 10-годишни, са свързали двете приятелки. И тя се пита:

“Тогава какъв беше смисълът от всички тези мои страници? Исках да я открия, да я заловя, да я впиша в разказа си, за да я имам отново до мен, а ще умра без да разбера дали изобщо съм успяла. Понякога се чудя къде е изчезнала. На дъното на морето. Вътре в огромна пукнатина или в някоя подземна галерия, за чието съществуване знае само тя. В стара вана, пълна със силна киселина. В някой Фосо Карбонарио от други времена, от онези, на които посвещаваше толкова думи. В криптата на изоставена църквичка в планината. В едно от многото измерения, които ние още не познаваме, но Лила да, и сега е там с дъщеря си. Ще се върне ли? Ще се върнат ли заедно, Лила остаряла, Тина зряла жена? Тази сутрин седя на балкона с изглед към По и чакам.”

Старият им приятел , който е излязъл от затвора, където е лежал за терористична дейност, също я утешава: “ще видиш, че когато Лила реши, ще се появи.” Но животът е на привършване и Феранте затваря вратата на своята история така:

“Взех асансьора и се затворих в апартамента си. Прегледах двете кукли едновременно, усетих миризмата на мухъл, изправих ги до книгите ми. Осъзнах колко са евтини и грозни, почувствах се объркана. За разлика от историите, когато завършва, реалният живот клони не към яснота, а към неизвестност. Помислих си: сега, когато Лила е позволила да бъде видяна толкова ясно, трябва да се примиря с това, че няма да я видя повече.”

Може би най-особеното на прозата на Елена Феранте е внушението, което преследва читателя през цялото време, че тя описва своя живот без това да е заявено открито. Или поне, че, дори и сюжетът да не се е състоял в реалния живот, той е преживян с реална сила в душата на писателката. С това тя стана една от пионерите на жанра автобиографичен роман.

Но в моите очи тя е преди всичко зашеметяващо женска писателка. За неаполитанските, а и за другите романи на Елена Феранте може да се пише много и от различни аспекти. Аз избрах онзи, когото смятам за най-малко обговарян, но най-важен – да чета за света през очите на жената, което само по себе си е рядко удоволствие – и който показва съвременната литература в нова светлина. Това, че тетралогията започва с един съвършен билдунг роман, че всеки роман и четирите като цяло са структурирани превъзходно, че са четивни и други подобни може лесно да се забележи и напише в сравнително наклонение.

Ала новаторството на Феранте е в безпощадната самокритичност на писателката към героинята си – самокритичност е, защото е трудно двете да бъдат разделени – и в липсата на оценъчност. Мекота, отсъствие на категоричност и нежелание за обобщение от начало до край. И въпреки това добиваш впечатлението за универсална женска съдба в южноиталианския социален контекст. Почти от всяка глава и на четирите романа могат да се извадят цитати, които да покажат гъстия, неагресивен, но внушителен разказ за хора и събития, през които всъщност се разказва за чувства, за мъже пълни с несъвършенства и въпреки това привлекателни, за жени, които им служат или които прекарват живота си, за да се освободят от физическото им присъствие.

Един случаен пример:

“Резюмето на Лила [за раждането на втората й дъщеря] беше почти забавно. “Не е вярно, че се мъчиш само с първото дете и със следващите всичко е по-лесно, мъчиш се винаги.” И извади колкото жестоки, толкова и иронични доводи. Запазването на детето в утробата и заедно с това желанието да се отървеш от него й се струваше безумно. “Смешно е, че това деветмесечно гостоприемство се придружава от силното желание да изхвърлиш госта навън по най-насилствен начин”. Клатеше глава, възмутена от нелогичността на този механизъм. “Луда работа, самият ти организъм те ненавижда, даже се бунтува дотам, че се превръща в най-отявления враг на самия себе си, навлича си възможно най-ужасните болки”, възкликна, преминавайки на италиански. Часове наред усещала под корема си студени остри пламъци, непоносим прилив на болка, който брутално се блъскал в дъното на утробата й …”

Ако сега напиша, че Феранте е женски гений, рискувам да заприличам на мъж, който класифицира жената, защото така е свикнал. С отказа си да го направя, искам да подскажа колко е трудно да се намери език и синтаксис, който да предаде ритъма и хармонията в тази органична симбиоза на писателката и нейния роман за жени, които са като нея. Самият избор като антипод на Елена да бъде Лила, а не някой от мъжете наоколо, е гениално подшушване, че става дума за женската съдба, преживяна от жените, а не наблюдавана от мъжете. Един независим женски свят, в който мъжете не играят първостепенната роля, на която са свикнали или която си въобразяват. Носители на ценностите и жизнената енергия са жените.

Феранте се нарежда до Рейчъл Къск, английската писателка новатор, която описва живота от женска гледна точка. В есето си за трилогията на Къск – (виж тук) – (“Контури” 2014, “Преминаване” 2016 и “Почести” 2018) бях написал, че “удоволствието да я четеш идва от нейния глас,” но и че “Рейчъл Къск ме покори без да ми стане симпатична, още по-малко близка”. Елена също покорява със своя глас, но ми е безкрайно симпатична. Стана ми близка поради откровеността, с която споделя. А споделянето е една от проявите на човечност. Къск наблюдава другите, Елена наблюдава себе си и споделя всичко, което вижда.

Всъщност аз се излагам на критиката на онези, за които е анатема авторът и книгата й да се разглеждат като едно цяло. Къде отиде смъртта на автора? Защо отсъства анализ на езиковата структура? Как така предлагаш за четене книги, в които няма следа от постмодернисткия страх от свършека на цивилизацията?

На фона на тези баналности още по-добре изпъква новаторството на жените писателки, които смело се връщат към класически наративи, за да покажат женската природа каквато е, без предубеждения и мъжки оценки. Второто десетилетие на 21 век очевидно е пълно с литературни изненади – да спомена само 29-годишната ирландска писателка Сали Руни, която има зад гърба си два превъзходни романа (“Conversations with Friends” и превърнатия  ТВ сериал “Normal People”) – които, неочаквано за скептиците, пренасочват съдбата на книгите в съвсем нова посока. Феранте, която се равнява на класиците от 19 и 20 век, е написала книги, чиято съдба няма как да не бъде щастлива. Искрено завиждам на бъдещите й читатели през десетилетия напред. И очаквам българска писателка да се нареди до тези пионерки на женската литература.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).