Златко Ангелов: Академията”Оскар”ще увеличи печалбите си ако във филмите участват повече жени, етноси и гей хора

Споделете статията:

 

След интервюто с поета Палми Ранчев, днес ви представяме предпоследния ни събеседник – литературния ни наблюдател Златко Ангелов. Освен, че е български писател, който живее в Испания, той пътува много по света. Питаме го същите въпроси – какво мисли за новите стандарти на Академията “Оскар”и защо Берлинале направи джендър промени.

Ето акценти от интервюто му. “Новите стандарти на Академията адресират неравенствата, които се изразяват в неравноправие; Ако расизмът спрямо черните и другите етноси е специфично американски проблем, то женското неравноправие е подобен проблем и се решава по същия начин и в Западна Европа.”

 

 

 

Миналата седмица филмовата Академия „Оскар“изненада любителите на киното с нови квалификационни стандарти за допускане до надпреварата за престижните си награди. Накратко, създават се квоти за участие в съдържанието и продукцията на филмите на дискриминираните по пол, цвят на кожата, когнитивни и физически увреждания, етническа принадлежност и сексуална ориентация групи. Включително и самата Академия трябва да удвои жените и представителите на цветнокожите и малцинствата сред своите членове още през тази година. Като български писател живеещ от десетилетия на Запад, какъв е коментарът ти?

Златко Ангелов: Преди всичко, не се учудвам. Това се очакваше предвид социалните напрежения в Америка, достигнали точката на кипене с осъждането на Харви Уайнстийн за властово сексуално насилие и убийствата на черни граждани от полицаи. Отдавна съществуващите движения MeToo и BLM (Black Lives Matter) излязоха на преден план в публичния дебат. Това е политическата страна на решението. И тя е напълно легитимна, макар и специфично американска. Учудвам се обаче, и то много, защо в България това стана тема за обсъждане. Впечатлението е, че едва ли не културният живот на българите зависи от онова, което става в Холивуд.

За да се разбере правилно защо се отнасям положително към стъпката на Академията за равноправие, ще започна от това, че Западната култура е бяла мъжка култура, т. е., през времената на нейното създаване и процъфтяване, та до днес, тя е доминирана от белите мъже. Това поставя в неравно положение едновременно жените и хората с черна кожа. Поради натурализирането на много азиатци, мюсюлмани, индийци и пришълци от карибския басейн през последните десетилетия, в Америка се появи терминът цветнокожи – people of color – който е второто по време политически коректно заместване на отхвърления термин негър (negro). Но черните американци държат да бъдат наричани черни (blacks), за да се подчертае, че са нещо отделно от другите не-бели граждани и че не става дума за цвета на кожата им, а за онова, което са преживели и преживяват.

Аз отделям неравенствата от естетическите съображения. Новите стандарти на Академията адресират неравенствата, които се изразяват в неравноправие. Това в Америка е отдавна известно като affirmаtive action (утвърждаваща акция, която се прилага в университетите, за да позволи на черните кандидат-студенти да бъдат по-малко неравноправни при приемането им). Ето и обосновката на Академията в документа: ”[Новите] стандарти са предназначени да окуражат равностойното представителство на и извън екрана [на подценяваните групи] с цел по-добре да отразяват разнообразието на кинопосетителите. […] Отварянето трябва да отразява разноликото глобално население както при създаването на филмите, така и по отношение на зрителите, които ще се идентифицират с тях.” Така че тук не става въпрос за минаване под високата естетическа летва, а за прекратяване на дискриминацията спрямо групи от населението, които стават все по-големи, по-видими и по-изявени (жените). Културата следва социалната еволюция. Такова разнообразие няма в Азия, индийския подконтинент или Африка, където неравноправията имат икономически характер и във филмите и зад камерата виждаме един и същ тип лица. Но Академията има и пазарен мотив: филмите биха се гледали от по-многобройна публика, ако в тях се виждаха лица, сходни на етносите по света.

Ако някой вдига много шум против постъпката на Академията, той е напразно. Разнообразието във филмовите екипи и самите филми е вече реалност. Новите стандарти само утвърждават промените, които не са насилени, а естествени, защото е вярно, че населението на Америка през 21 век стана много по-разнообразно от преди това. Както и показват, че Академията върви в крак с времето. Съвсем не става дума за нарушаване свободата на творците, диктатура върху тематиката (тъй като стандартите са за допускане до кандидатстване, а не дали филмът заслужава награда) или занижаване на качеството. Освен това, подценяваните групи са четири – жени, раса и етнос, ЛГБТ и хора с увреждания – а расово-етническите групи са седем – азиатци, латино, черни американци, туземни американци, средноизточни и Северна Африка, хавайци и други – и във всеки стандарт е достатъчно да има представител от една или две групи.

И най-сетне, жените са по-особена категория по отношение на неравноправието. Те са доминирани от мъжете глобално, във всички общества. Положението им започна да се подобрява единствено в западните. Ако расизмът спрямо черните и другите етноси е специфично американски проблем, то женското неравноправие е подобен проблем и се решава по същия начин и в Западна Европа. В американското кино – особено в продукциите на Нетфликс и HBO – се появиха страхотни филми правени от жени, които лично аз предпочитам като тематика. Както в литературата жените пишат по различен начин, така и в киното жените показват света по различен начин от мъжете.

Как оценяваш решението на организаторите на другия авторитетен кинофестивал в Берлин  да премахнат наградите по пол за най-добри актьори и актриси в името на борбата с дискриминацията? Талантливото изпълнение е талантливо, независимо от пола или сексуалната ориентация на изпълняващите дадени роли, смята една от най-популярните актриси, Кейт Бланшет, председател на тазгодишното филмово жури във Венеция, и добавя: “Аз съм от поколението, за което думата актриса се използва почти винаги в унизителен смисъл“. Тилда Суинтън, интервюирана във Венеция по същия повод, заяви, че “изобщо идеята някой да бъде очертан по някакъв начин предизвиква у мен клаустрофобия”. Споделяш или отхвърляш това сливане на категориите за най-добра роля от мъжка и женска в една, за която се състезават и актьорите, и актрисите?

 

 

 

Президентът на журито Кейт Бланшет и Тилда Суинтън – две високопоставени изпълнителки, претендираха за Купата на Ла Биенале за най-добра актриса/Снимка:variety.

Златко Ангелов: В това решение виждам единствено естетическия проблем. То не изравнява жените по права или артистичност с мъжете, а ги противопоставя като еднакво заслужаващи адмирация и поощрение създатели на екранни образи. Изказванията и на двете звезди са пресилени и политически коректни. И двете имат Оскари за женски роли. Какви други биха могли да играят, апропо? Сливането на категориите може да доведе да два противоположни резултата – или мъжкият сексизъм ще продължи (защото става дума за техническа промяна, а не манталитетна) и ще бъдат номинирани и награждавани само мъже, или обратно, ще печелят повече или само жени, за да се отговори по либерален начин на досегашното дискриминиране на жените. Но каквато и тенденция да се оформи, всеки пол ще има два пъти по-малко шанс да получи награда. Както казват някои други фигури във Венецианския фестивал, разговорът ще се промени, критериите ще се променят, усещането за това кое е голямо изпълнение ще придобие нови обертонове.

Важно е да се види, че Академията реагира на американския контекст, а Берлинския фестивал – на европейския. Чувствителностите в Европа са различни от тези в Америка. Намаляването на наградите за актьорско майсторство от четири на две е експеримент, чиято дълготрайност не може да се предвиди. Но този експеримент има своята лингвистична подплата в езиците, които имат род и полово-детерминирани думи за професиите. Актьор или актриса ще продължи да съществува или всеки на сцената ще бъде наричан в една държава актьор, в друга в съответствие на пола си?

 

Реакцията не само у нас по този повод беше в голяма степен тревожна, дори негативна. Ще цитирам един мейнстрийм автор*:  „Официални расови и джендър квоти за наградата „Оскар” за най-добър филм са истинска кастрация. Браво на всички може би мъже, може би жени, небинарни, сексуално флуидни, розово-черно-кафяви ескадрони за социална справедливост от американската кино академия“. Какво вярно и какво невярно има в тази и подобни реакции?

Златко Ангелов: Ами всичко е невярно, понеже квотите не са за наградата, а за допускането до състезанието. Оттам и главозамайващата квалификация “кастрация” е израз на расизъм. Значи ако “кастрираме” белите господари на досегашното статукво, черните, жените и етносите няма да могат да родят красиви деца. Българският расизъм толкова ме отвращава, защото е на национално ниво, че не бих искал да го коментирам. Няма смисъл да бъде дори критикуван, понеже е така убедително залегнал в съзнанието на белите български мъже, а и немалко жени за съжаление, че никой няма да чуе какво казвам. Но ако случайно слуша, ще започне да ме ругае. Спор може да се води само с хора, които приемат, че има гледна точка, различна от тяхната. Всъщност всеки коментар по теми, идващи от света, по които българите нямат детайлна информация, се прави с голямата баданарка. Национална черта е да обсъждаш и осъждаш другите от своето провинциално бунище, без да има смисъл – решенията на Академията  не са български национален проблем – и без да имаш аргументи – защото не си се постарал да опознаеш света. Това си е парекселанс бай Ганьовото потупване по голите космати гърди.

По-опасен ми се вижда расизмът на образованите хора в България. Професор Кьосев например сравнява Оскарите (изкуство) с лекоатлетически дисциплини, където черните хора имат расови преимущества. Подтекстът на това напълно дисхармонично сравнение е, че белите хора имат расови преимущества в изкуството. Но няма кой да обърне внимание на това, защото четенето и на едно професорско изказване е повърхностно. Идва ми на ум, по повод Берлинале, че тази година фестивалът беше открит и воден от Самуел Финци, който не скри, че за него не е важно, че е българин, а че е свободен талант. И заради това изказване беше обруган от многознайковците патриоти, вкл. и такива с дипломи.

 

В заключение, по-добре е да изразя своето органично пристрастие към свободата на хората, които творят изкуство и която съществува в Америка, въпреки неравенствата и въпреки идеологиите, които не хващат корен, и въпреки политическите съображения на Холивуд. Без да обявяват стандарти, от десетина години насам Нетфликс и HBO, а дори и Амазон Прайм Видео, пускат на пазара филми, които са изпреварили във всяко отношение холивудските. Холивуд само се стреми да не изостане.

Защо има свобода? Защото има конкуренция и ситото е действително много гъсто и безкомпромисно. Но може би най-важното качество на тази свобода, за която говоря – свободата на артиста в едно свободно общество – е отговорността, в случая естетическа и социална, с която тя е венчана. Талантливите хора, независимо от рамките, в които ги слагат, или от дискриминацията, на която са подложени, успяват да привлекат вниманието и да станат част от културната продукция на своята държава, а когато държавата е значителна – и на света. Наред с това обаче те чувстват своята привилегия да бъдат част от културния елит като отговорност, чрез която осъждат несправедливостта, политическите злоупотреби с демокрацията и насилието. Аз бих перифразирал една българска поговорка като “където е имало демокрация, пак ще има демокрация”. Където няма обаче, диктаторите в политиката задължително имат своите аналози и в културата.

Въпросите изготви Юлиана Методиева

*Владислав Апостолов, в.Труд

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.