Златко Ангелов: Балканският комплекс за непълноценност

 

Алеко Константинов. Бай Ганьо: Невероятни разкази

за един съвременен българин. Хермес – Пловдив, 2009

 

В рубриката “Прочетено за вас” този път препрочетох Алеко Константиновия “Бай Ганьо” и ми се иска да ви убедя и вие да препрочетете тези “невероятни разкази за един [НЕ]съвременен българин”.

Митовете са митове, защото се приемат на доверие. Обаче, мисля си, вглеждането в детайлите на един текст, превърнал се в митология, особено когато тази митология касае променливи черти от националния характер, е проява на здравословно недоверие към митологичните му интерпретации.

Провокациите да пристъпя с такова недоверие към очерците на Алеко Константинов са два опита за съвременна употреба на мита Бай Ганьо. Единият е на Златко Енев, публикуван в “Либерален Преглед” през декември 2012; другият на Митко Новков, публикуван в Маргиналия през август 2019. (Признание: и двамата са мои приятели.) Може да изглежда странно, но аз окачествявам не случайно бай Ганьо като мит, защото съм уверен, че той отдавна е изчезнал.

В есето си “Бай Ганьо – бащата на всички ни” Енев предлага преосмисляне на този превърнал се в митичен образ литературен герой по механизма на приемането му като част от психологията на всеки съвременен българин. Т. е., призовава ни да направим точно обратното, на което сме свикнали или ни учат по инерция: да смятаме, че някакви други са ганьовците, но не и ние самите. “… [Т]ой може и да е „българското“ – пише Енев – “но в никакъв случай не е „аз“. Бай Ганьо – това е българското „не-аз“.” Воден от примера на немската нация, която намери сили да преработи миналото си, живеещият в Берлин автор предлага всеки българин да преработи ганьовизма “в себе си”, като приеме първо, че произлиза от бай Ганьо, но второ, че между него и “бай Ганьо” съществува разстояние, което ще му помогне да се отграничи и излекува от ганьовското, наложено му като клише, с което той не иска, дори отчасти, да се идентифицира. Такова разстояние, според Енев, е проявил и Алеко Константинов, описвайки своя герой със симпатия, “по топъл, човешки начин”. Ключов тук е глаголът “произлиза”. Ако наистина всички произлизаме от бай Ганьо и сме си останали в същността си бай Ганьовци, не означава ли това, че нямаме образован елит?

По-важен, разбира се, е въпросът защо е необходимо това преработване? Според Енев, причините са две: едната, че изхвърлянето му без психологическо преосмисляне е невъзможно и ненужно, докато приемането му би ни направило верни на себе си, сиреч, нормални; втората, че сме първото поколение, което е способно да погледне на себе си без предразсъдъци и комплекси и да възприеме този национален образ като исторически артефакт, а не като нещо завинаги определило българския характер. Ако всички българи приемем, че в някаква степен сме бай Ганьо, това ще ни обедини в усилието за неговото преодоляване.

Тезата на Митко Новков в есето му “Синдромът Алеко” е по-ограничена: да покаже, че бай Ганьо е класов характер, създаден от своя автор в резултат от изтласкването на ганьовските черти от идентичността на възпитания в европейски нрави от “големеещото се” негово семейство Алеко Константинов. Според Новков, Алеко е имал вътрешен конфликт между своето възпитание и ганьовските черти и го е разрешил по пътя на проекцията: прехвърлил ги е върху своя герой и му се надсмива.

В пълен контраст с Енев, Новков мисли за бай Ганьо като “злепоставящ българското образ”. Приемайки “народа” за неподлежаща на обсъждане положителна величина, той преповтаря фолклорното заклинание, че българската интелигенция не само не се идентифицира със, но и се срамува от “нашенците”. И този срам идва още от автора на “Бай Ганьо”; всички “учени мъже и учени жени” страдат от синдрома Алеко. С една дума, вместо да се приближи до народа, българската интелектуална класа винаги се е стремяла да се разграничи от него. Това класово разбиране на образа от Новков отсъства от Еневия призив всички ние, без оглед на класа и образование, да си признаем, че носим бай Ганьо у себе си.

Взети като самостоятелни текстове, и двата анализа са безупречно построени и логиката им произтича от предпоставката, която ги е предизвикала. За мен обаче, ако има социален проблем “бай Ганьо” – защото да пишеш днес за образ, създаден преди 140 години означава, че го чувстваш като проблем, и то национален – той стои извън двата текста. Почти съм сигурен,  че и двамата автори са писали есетата си без да препрочетат очерците за Ганьо Сомов (Балкански) като са приели на доверие, че той все още съществува. И у двамата дискурсът “бай Ганьо” продължава да е единствено мъжки. Това отчасти е простимо заради българския език, който още не е намерил адекватни езикови форми да присъедини жените към генеричните понятия за характер, нация, образ, психология и т. н. Но все пак прави впечатление на нещо архаично. Бай Ганьо си е със сто процента мъжки черти и у Алеко, и у модерните му тълкуватели. И третата обща черта е, че литератори, които нямат експертна компетентност в психоанализата, ползват психоаналитична терминология и внушения – но не и техника – за да аргументират тезите си. Новков слага психотерапевтична диагноза на Алеко, а Енев ни съветва да ползваме механизмите на автоанализата, за да “се справим” с тежкото наследство на Алековия герой. Подтекстът и у двамата е, че един писател ни е “закопал” в подсъзнателното без да ни даде ключ към освобождението от него.

И какво ще постигнем с всичко това? Като извадим бай Ганьо от своето колективно подсъзнателно и го възприемем за свой “баща”, ще се очистим ли от него? Или като обявим Алеко Константинов за родител на българския интелектуален снобизъм, променяме ли нещо в националната психология? И трябва ли ни цялото това усилие, когато отдавна розовото масло е световно признат търговски продукт, експортиран от България, а българската диаспора в Европа, пък и по цял свят, почти се е изравнила по брой с българите, живеещи в България?

Преди да продължа, една уговорка. Смятам Алеко Константинов, както впрочем и Захарий Стоянов, за писатели основоположили българския литературен канон (заедно с Вазов), които са несправедливо подценявани като майстори на словото – въпреки многобройните литературоведски трудове за тях, главно върху историографската стойност на произведенията им. Поради това те не изпъкват на преден план в съзнанието на хората, родени в края на 20 и началото на 21 век, въпреки че се изучават в класовете по литература.

Вижте само как започват очерците за бай Ганьо: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.” Цялата следосвобожденска социология на преминаването от живот под султана към самостоятелно съществуване, петимно да се закачи за Европа – в едно гениално изречение! Изречението, характерно със своята икономия на думи, е същевременно и метафора на една от основните черти на националния характер: усещането за културна непълноценност, компенсирана с блюдолизничество към по-силния. Ганьо се е турчеел (носил е агарянски ямурлук), някой друг (Русия и Великите сили) му е помогнал да се върне към християнско съществуване и той е избрал белгийската конституция за свой закон. И веднага идва иронията: сякаш с магическа пръчка тази “мантия” го е направила “цял европеец”.

Всичко, което четем след това начало, са разкази на “очевидци” (в тогавашния дискурс Алеко ги е нарекъл очерци, явно в желанието си да им придаде документална достоверност), опровергаващи точно тази фраза: че бай Ганьо е станал европеец.

Но още в заглавието Алеко е обозначил разказите като “невероятни”. Съчетано със “съвременен българин”, това е похват, пораждащ иронична дистанция между автора и героя на разказите. Хем е съвременен, хем случките може и да не са се случили. Или са толкова чудновати, че на човек не му се вярва, че са се случили. Още в заглавието Алеко като че ли заявява, че хиперболата е неговият главен литературен инструмент.

Само на две места той се отказва от нея, сякаш се страхува, че е прекалил. Тези пасажи са ключови за разбиране на дистанцията между автор и герой. Забележително, и двата са в разказите след завръщането на нашия човек от Европа. Единият е в очерка “Бай Ганьо журналист”: Прощавай, снизходителний читателю! … Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност … Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…” Добронамерената вяра на Алеко от последното изречение, че бай Ганьо ще се промени и ще види себе си критично, е придружена от оценката на автора за добрите качества на неговия герой в другия пасаж (“Бай Ганьо в Русия”): „И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко — боже, колко рядко! — се появява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! …“

На едно-единствено място (“Бай Ганьо в депутацията”) Алеко недвусмислено характеризира героя си като български национален характер: “За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българския народ? … [Но] щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят — иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български… Но аз, непоправим оптимист, мисля си, че съдбата е преплела бай Ганя в тази мисия само и само за да запази депутацията своя настоящи български национален характер, защото, както щете, но окладистая русская борода, французик дипломат — не звучат български.”

С въведението “това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него” Алеко ни е завещал един образ на българина, който не се харесва нито на самия автор, нито на образованата класа, която той представлява. Но е неизбежен. Обаче в никакъв случай не е проекция на нещо, което Алеко е трябвало да изчисти от себе си. Той просто го е нямал. Ако Алеко се е надявал на нещо, то е неговият герой да се промени до неузнаваемост. Структурата на неговите очерци е построена на монологичен принцип: разказват негови приятели, очевидно хора учещи или пребивавали в Европа. Разказват добронамерено, с насмешка, но и със симпатия. И именно образованите хора – интелигенцията (интелектуалците, в днешния дискурс) – превърнаха през последвалите десетилетия бай Ганьо в олицетворение на простотия и неевропейскост. Самият реален бай Ганьо няма способност за саморефлексия.

Противопоставянето на народ и интелигенция не е само изкуствено, то е безполезно. Интелигенцията винаги ще наблюдава, оценява и рефлектира, но като част от народа. Знанието за себе си народът винаги ще приема и усвоява от рефлексията на своите начетени синове и дъщери. Това го има и у Алеко. В “Бай Ганьо се върна от Европа” четем следния пасаж: “Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас — Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един — един, божичко! — шоп, който да се е качил на Витоша! … има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!… Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата!”

Тук веднага ще задам реторичния въпрос: прилича ли на шопа или на Драгалевския овчар който и да е днешен българин, от която и да е социална прослойка? Приличаше, да, докато комунистическият режим, наложен въпреки волята на интелигенцията, държеше всички ни под ключ и с идеологическа ригидност създаваше “работническа интелигенция”. Потомствената интелигенция тогава се хвана, съзнателно или подсъзнателно, за бай Ганьо като метафора на хората от режима, въпреки че в училищата образът му се тълкуваше като фигура от т. нар. първоначално натрупване на капитал. Като историческа фигура, всъщност. Това втвърди в българското колективно подсъзнателно образа на бай Ганьо като едва ли не вечен. И трийсе години след 1989 никой не се сеща да събори този паметник на далечното минало като остарял и неадекватен на днешните българи.

Това беше непобедимата обсесия на българите да намерят виновник за нещастното си състояние. И те го намериха: виновникът беше бай Ганьо, превъплътил се в партиен функционер. Тези 45 години опаковаха бай Ганьо като паметник, донесен от миналото, но сякаш съдържащ настоящето. Ключовата дума е “сякаш”. Всичко беше фалшиво в соца, освен вездесъщата партия. Бай Тошо беше подиграван като комунистически бай Ганьо, особено във вицовете. Но беше ли той такъв? Неговата комплексна фигура би била опростена, ако отговорим положително.

Ако днес започнем да гледаме на бай Ганьо като портрет на неговото време, ще се освободим от комплекса си за непълноценност, какъвто самият Алеко е нямал. Не, не пропускам тълкуването, според което хората от типа бай Ганьо са се видоизменили козметично, но вътре в дълбочината на психиката си са останали същите. Но това би било опростенческо, инертно тълкуване на националния характер. Верно, че Бойко Борисов напомня с много неща на бай Ганьо. Но го и превъзхожда с още повече от своите черти и прояви. Той е начело на държавата, избран по легитимен начин, участва във или поне търпи корупцията на много по-мащабно равнище, преговаря с европейските лидери. Има журналисти – Петьо Блъсков, Тошо Тошев и Недялко Недялков веднага идват на ум – които смятат, че “голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.” Има и други прояви на класовата природа на “бай Ганьо”, като този например: “Изведнъж българинът стана свиреп защитник на закона и експерт по оперно пеене. Българинът, който не си дупчи билет в транспорта, не спазва законите за движение по пътищата, не си плаща данъците, хвърля боклука си където му падне, заравя фасовете си в пясъка на плажа, изведнъж побесня, че световно признат оперен артист трябва да пее пред комисия за семпло място в средно училище, където е решил, че може би ще бъде полезен.”

Обаче, от една страна самосъзнанието и самочувствието на всички днешни българи, особено на необразованите, се е повишило значително. От друга, днешната либерална интелигенция не може да гледа с топлота и симпатия на поведението на мутрите и техните производни. Тъкмо обратното: тя го гледа със страх и ужас, без илюзия, че е поведение на хора “деятелни, разсъдливи и възприемчиви”. Страхът и ужасът в същото време издават липса на онова високо самочувствие, което интелектуалните класи по света имат напълно заслужено.

Алеко е имал самочувствие и ни е завещал синтезирания образ на комплекса ни за непълноценност. Той е плах и непохватен в чужбина, а лукав и безогледен у дома. Днес е друго: българите вършеем чужбината, а сме плахи у дома. Страх ни е да си построим дом, който да ни радва с почтеност и законност. По силата на някаква инерция бай Ганьо продължава да съществува в главите ни, защото не сме се освободили от своя комплекс. Освобождение е необходимо не от “бай Ганьо”, а от комплекса за непълноценност, който е пагубен за интелектуалния елит и не му позволява да изпълнява водещата роля в националните дела, която му е присъща.

От няколко години Алеко стои в началото на “Витошка” и ни гледа. Изразът на лицето му е спокоен. Той знае, че не бай Ганьо му е теглил куршума, а Данко Харсъзина. Ако поседите дълго наоколо, ще забележите, че почти никой не му обръща внимание. Само от време на време някой университетски професор сяда до него да си направи снимка за спомен.

Съвместна публикация с Либерален преглед

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.