Златко Ангелов: Иманяри – една недовидяна българска метафора

 

 Препоръчаха ми да прочета две книги* от български автор, за които не бях чувал. Оказа се, че те притежават най-сериозния белег за престиж, признат в България: преведени са в чужбина, на френски език (Le sourire du chien, INTERVALLES, Paris 2017; La caverne vide, INTERVALLES, Paris 2019). Обаче след номинацията на “Празната пещера” за наградата Елиас Канети през 2017, двете книги, които са с неоспорима литературна, историческа, и, бих казал, дори политическа стойност, стоят извън полезрението на читатели и критици.

Когато потърсих в медиите литературни отзиви, критики, рецензии или блогърски мнения, не намерих нищо друго, освен традиционния ПиАр шаблон, съпътстващ появата на всяка нова книга: интервю с Димана в “Библиотеката” на БНТ, едно несръчно проведено интервю от стажант-журналистка за регионална телевизия в Ютюб, и книжарските и издателските онлайн реклами. В контраст с мнозинството български писатели, Димана Трънкова не се саморекламира. Като човек, който следи чрез социалните мрежи и медиите книжния пазар в България, за мен е повече от изненада, че от излизането им до днес тези две книги не фигурират в нито една класация, нито пък за тях е споменавал читател. Покрити са с мълчание.

Но би било срамно, ако това означава и че ще потънат в забрава.

В рекламното каре на задната корица, “Усмивката на кучето” е определена вярно като археологически трилър. Главният герой е Джон, американски журналист на свободна практика, оженен за българка, Емилия. Завръзката е в това, че двамата пристигат в София, за да извършат ритуала на бракосъчетанието по българските обичаи в присъствие на цялото българско семейство. По същото време братът на Емилия, следовател в МВР, е по следите на неразкрити и все още очаквани серийни убийства на иманяри или на хора, посветили се на разкриване тайнствата от минали времена, вероятно заровени в земите край южната граница. Заинтригуван, Джон се впуска по следите на тези убийства с цел да  публикува материал за екзотичната страна, с която бракът му го е свързал, в своя сайт. Джон, който говори български, работи отначало с информация от зет си, но в хода на своите търсения получава помощ от журналистката Мая, която познава добре археологията и историята на българското иманярство. Двамата работят в тандем и, без всякаква изненада, между тях възниква сексуален интерес. Консумацията на този интерес се осъществява едва в края на историята, когато интересът прераства в любов.

 

Писателят Златко Ангелов води вече трета година рубриката “Прочетено за вас”

Напрежението в книгата обаче се поддържа от новите убийства, опитите на двамата да предвидят следващото, както и от срещите на Мая и Джон с хора, които са или самите те иманяри, или професори по антична история, или музейни работници, заинтригувани от научно непотвърдените сведения за богатства, скрити в светилища, тайници, гробници и гробища. Срещат и младежи, обсебени от фантазиите си за бившето величие на траките-предшественици на българския народ и възможността това величие да се докаже чрез намиране на скритите богатства. Интернетните мрежи служат едновременно за комуникация на нови факти или укриване на идентичности. Нишката, по която се водят Мая и Джон, разкрива един въртоп от хора, които, на различни нива на знание и култура, се надяват да направят две неща: да забогатеят и да докажат, че българите са древен народ с огромно значение. Но, както е типично за този народ, всеки се опитва да достигне целта сам, в тайна от другите, замесен и объркан от подозрения и конспиративни теории.

Изненадата за читателя идва в момента, когато в иманярската треска се оказват намесени ченгета от миналото, преобразили се като нови гангстери от подземния свят. Безнаказаността им идва от тяхното сливане със сегашната държава. Целта на това престъпно сливане е да се овладее миналото с неговите подозирани и неподозирани съкровища. Развръзката е в някаква степен предизвикана от двамата непрофесионални следотърсачи: двете антагонистични мафиотски групи се унищожават взаимно. От любовта между Джон и Мая се ражда дъщеря, Йоана. Това дете е мостът, който осъществява сюжетна връзка между “Усмивката на кучето” и “Празната пещера”. Тук някой може да ме обвини в спойлерство, но аз смятам, че за книги, които са премълчавани, това всъщност е начин да предизвикам нов интерес към тях.

Най-забележителната характеристика на този роман е, че действието се движи от диалозите. Те са, без уговорка, безупречно написани. Имат почти звукова характеристика. Случват се в ситуации, където мириса на кухня, на земя, на гора или на човешко тяло, скърцането на пода, ехото в пещера или шумът на автомобилен двигател подсказват състоянията на говорещите повече, отколкото крайно скъперническите писателски характеристики. Повествованието се води от Димана, която съзнателно е решила да стои извън героите си. Никъде тя не навлиза в душевните им преживявания и не с позволява да ги анализира психологически.

Освен двата главни характера и отчасти съпругата на Джон, всички останали герои са второстепенни или епизодични. Образът на имàнето, на забуленото в мистерия съкровище, е по-силен от образите на онези, които са посветили живота си да го намерят. Тези образи са като събирателна метафора на иманярството, подсказана още в мотото, взето от текст на Феликс Каниц: “ …, българинът развива невероятно усърдие в работата, когато се отнася до някакво желано съкровище.” И понеже тази метафора става ясна още по средата на историята, доста от страниците биха могли да бъдат спестени. Сякаш писателят е искал да запише всяка подробност, камерата постоянно се върти, а след това е нямало редактор, който да приложи принципа на икономията. Още повече, че става дума за криминално четиво, където читателят тръпне от нетърпение да научи как, от кого и защо са извършени всичките тези убийства.

В “Празната пещера” отново срещаме Джон. Но този път той е изпратен от тайните служи на своята държава, назована Земя на червената пръст, да събере сведения за състоянието на Родната родина, т. е., България, която е превърната в затвор за населението, управляван от военна клика, съставена от Ония – т. е., хората, които в предишния роман побеждават. Камери и индивидуални чипове, вградени под кожата на всеки “сънародник”, следят денонощно движението и разговорите на цялото население. Интернетни мрежи от няколко калибъра позволяват на Ония, но и на смелчаците, които се съпротивляват срещу тях, да обработват данните и да водят битките за информация и във виртуалния свят.

Тайното намерение на Джон обаче е да намери Мая и чрез нея дъщеря си Йоана. Това е нишката, която държи цялата история. Мая е уплашена, че срещата й с Джон може да я компрометира пред Ония и му отказва близък контакт. Така той остава сам да извърви пътя до детето си, което е отнето от Мая, защото е преценена като неблагонадеждна, но въпреки това оставена да работи в служа за събиране на информация. Джон е класическият образ на Доброто, на което слепи сили помагат да се добере до победен край. В поредица от твърде наивно завързани провали и успехи, срещи със зли или добри хора, той успява да се добере до детския дом, където предполага, че е дъщеря му. Но вместо Йоана, намира гроба й, за да научи, че тя е загинала при земетресение. Поради негови грешки загиват другите двама противници на Ония – братът на Емилия, с която той вече се е развел, и сваленият от поста си бивш шеф на Мая от опозиционния вестник, където тя е работила преди създаването на антиутопичната държава.

Развръзката на романа е още по-песимистична, защото злите сили на режима надделяват и то по невероятно гаден начин.

Подобно на предишния роман, и тук диалогът е увлекателен, миризмите и природата автентични с аура на атавистичност, а земята е с типичната междуселска необработеност и келяви дъбови горички. И по странен начин, като подводно течение, читателят се усеща в Странджа, въпреки че интригата не е вече свързана с търсене на имàне. Усещането за граница с всичкия ужас, която тя внушава, е неизтребимо.

Антиутопичният роман на Димана Трънкова е построен според класическата рецепта на жанра. Злото е анонимно. Само някои негови служители се назовани, но те са повече епизодични образи, отколкото герои, които движат действието. Добрият герой успява да се справи с всевъзможни и невъзможни ситуации, но накрая Злото с неговата имплицитна безчовечност надделява. Бъдещето на хората от държавата, в която борците за Добро са единици или отряди от партизани, е обречено.

В тъканта на тези два приключенски сюжета, Димана е успяла да събере всички недъзи на българското битие от последните 30 години. Наглед конструирана, действителността на двата романа притежава ефекта на ехо-камера, където откънтяват белезите – камшиците по душите – на един очакван, макар и непожелан, неототалитаризъм.

Моля да ми бъде простено невежеството, ако не съм прав, но едва ли има по-ярко литературно осъждане на българската безпомощност пред силите, които отнемат на българите тяхната идентичност. Идентичността, която те самите не подозират, или ако я подозират – не признават, а още по-малко искат да я променят. Тя е вътре във всекиго: безотговорност пред общността.

Димана Трънкова е избрала сполучливо иманярството като метафора на тази идентичност, с която българите не искат да се срещнат очи в очи. То е онзи благовиден предлог,  олицетворяващ беззъбия егоизъм на българина, който си въобразява, че може да живее богато и праведно не с труд и творчество, а с измама и със случайно намерени артефакти от миналото. Иманярска по природа е и обсесията с това измислено праисторическо величие, заради което е създадена Празната пещера и което е всъщност крайната цел на държавата господарствана от Ония.

А това минало всъщност няма образ. То е една илюзия, заради която пред този народ не се очертава бъдеще.

*Димана Трънкова, “Усмивката на кучето”. Колибри (София 2014)

**Димана Трънкова, “Празната пещера”. Жанет 45 (Пловдив 2017)

 

 

 

 

 

 

 

 

Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.