Прочетено за вас: Колекционерът на лято

[quote_box_left]”Този словесен пътешественик сякаш се е бронирал срещу всяко копие или меч, докоснали обвивката на думите му. Но постепенно започнах да съзнавам, че тайната за недостъпността на неговите книги за аналитичен преглед не е в броните, рицарството, битките, железата и мъжкарството, въпреки че героите му – и в поезията, и в прозата – са юноши и мъже. Тайната … ще я разкрия след малко”, казва Златко Ангелов в поредната си рецензия за рубриката “Прочетено за вас.

 

Дължа на Александър Секулов отзив повече от три години. Виновен за отлагането е самият той. Книгите му – някои си купих, други той ми подари и надписа – не се поддават на традиционните подходи, за да бъдат преразказани, тълкувани, оценени, сравнени, поставени в рамка. Всеки опит да започна да пиша за тях ми се струваше на другия ден или патетичен, или неадекватно рационален. Всяко жанрово определение се превръщаше в безсмислено клише, когато се опитвах да го подкрепя с извадки от тях.

Това отлагане обаче неочаквано се оказа заредено с мистичен смисъл. Напълно в стил Сашо Секулов. В края на 2016 излезе “Море на живите”, Сашовият поетичен Магнум опус. Сякаш съм предчувствал, че той готви нещо голямо. А голямата поезия прави и критиката за нея да звучи извисено. Да, ама не! Не може да има оценъчни думи, които да бъдат по-красиви, по-силни и по-изваяни от онези, с които е сътворена тази стихосбирка. Поне аз не мога да ги намеря. Дори тази дума – стихосбирка – ми е нелепа. Не може да е означител на поезия, която, когато я четеш, напомня на Омировите епични песни. Или на Маркес. Още по-близо до нас по време и място – на Казандзакис и неговия Зорбас. И веднага, още тук искам да кажа кое според мен е най-важното: Сашо не е капитанът на галерата, с която пътува из световете на оживелите мъртви. Той е в трюма, един от гребците!

Писателят Златко Ангелов предлага на читателите ни интересни заглавия от българската и световна литература

 

Море на живите, дошло е време да се вържем към галерата, ръцете ни да враснат във греблата, / гръбнаци да превием, да напрегнем мишци, да смръщим бронзови чела и да запънем ходила [] дордето станем / мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем.”

 

Знаем, или поне в класиката, позната ни почти в сто процента от поети мъже, е било така, че поезията е най-нарцистичната форма на словотворчество. Всеки лирически герой е поетово алтер его. Аз-ът на поета едновременно се строи от чувствата и думите и властва над тях, над тяхната форма.

Обратно е при жените-поети. При тях светът, в който его-то на жената се стопява, е. Жените го раждат непрекъснато, думите им са като утроба. Смисълът им не следва логически, а е изплетен от образи, които или зашеметяват, или омайват. Но не се надпреварват – нито с времето, нито с плътта. Нито претендират да бъдат дух. В този момент, след продъжително четене на Сашовите книги, мога отговорно да твърдя, че при него мъжкото светоусещане е предадено с арсенала и чувствителността на поезията сътворена от жена, от която егото, Аз-ът, себенаслаждението и себепознанието отсъстват напълно.

Ето например как е при Емили Дикинсън (ключовата дума е мечта):

 

От какво се прави ливада? / Нима не знаеш? / Трева – / и една пчела – / и да мечтаеш. / Ако пчелата не пристига – / мечтата стига.

 

Другояче е при Христо Фотев (ключови думи: аз, себе си, мойта, ми):

 

И ето – аз вървя срещу легендата за себе си. / (Прости ми ти, провинциаллна митологийо) / Над спомените и над думите е мойта биография – / в агонията на мечтата ми за щастие. 

 

Александър Секулов върви по друг път – мъжете са тук, но той ги гледа отстрани и сякаш ги ражда от лятото (ключови думи: брегове, лято, цивилизация):

 

Луната слиза бавно над брега./ Градът и лятото поемат. / Мъжете са отворили кръга – / бащи и синове, вина и време. / И скоро мачтите високи / ще срежат хоризонта като възел. / Краката им потъват надълбоко – / самите вече пясък, кръв и дънери. / Последен вик. Сбогуват се. Красиво / изтичат и изчезват, и отнасят / към други брегове щастливи / на лятото високата цивилизация.

 

А ето и една мъжка тема, опоетизирана от Силвия Недкова (ключови думи: се случва, сътворявам):

 

Животът се случва единствено в моята стая. / Като в първото блато бездушните атоми смесвам. / Слънца ли изгряват, звезди ли умират – не зная. /

От богове ме е страх и плътно събирам завесите. / И очите си уча да не делят светлината от мрака / (Няма кой да разкаже за първия ден. Мълчи битието)

Напоявам втвърдения хляб и ми свършва водата. / По стените пълзят корени. Сътворявам лицето си.

 

И така, коя е тайната на Сашо Секулов.

Едната й съставка е, че той се слива с текста си, изчезва в него. Както сам казва, “човек е по-малък от собствените си метафори”. Така ние четем нещо, което с чиста съвест ще нарека чиста поезия. Изчистена от лични емоции, от обикновеност, от терзанията на егото, от себевлюбеност, от социални примеси. Чиста като словото, въображение и красота. Чиста от влияния, от съобразяване с моди и тенденции. Чиста като мечта. Е мечта! Мускулите на поета са частица от гребния екип, който движи галерата през морета и океани – незнайно защо, незнайно накъде, без план за завръщане. За поезията си, в която е оставил личността си без да ни я натрапва, Сашо казва: “Доколкото шаблонът на хорското разбиране е маркирал „поетичен” като красив, изящен, ритмичен, мелодичен – то тогава всяка добра книга е поетична.” Но не всяка поетична книга е добра, подсказва той на друго място. “Вярвам само в книгите, които запазват усещането за ритуалност. Четенето трябва да ти оправя вкуса към цветовете, звуците, състоянията и т. н.” Да, неговите книги са като ритуали. А ритуалите му не са плач за изгубена любов или повалена личност – те са надлични празненства на живота и неговата красота. Ритуалът няма контекст, той е универсален. Затова всеки цитат, от където и да го вземеш, звучи като ритуал, сплотен около своя ритъм (курсивът е мой):

 

За нас е важно да не вършим предателство към ритъма, подобно на гребци в галера, / съвършено безразлични към посоките, подобно на сърца, неуязвими за тъгата / […] Във ритъма да вярваме, в завръщането на пчелите, в месечната кръв, / в припадъците на луната, в гейзера на хлорофила, а също – в клинописното писмо на птиците.

 

В този откъс личи и втората съставка на Сашовата тайна. Целият вкоренен в мъжкото усещане за света – като движение, пътешествие, усилие, цел – поетът го изразява с метафори, които са универсално женствени, но не претендират да са универсални, да обобщават или да посочват. Той ражда своя поетичен свят с всеки ред, с всеки образ и с ритъма на стихосложението. “Когато пиша,” – казва Секулов в интервю – “се старая да нямам очаквания за крайния продукт. Обичам да се движа в разказа, „опипвайки текста”, без готови конструкции и стари писателски хватки. В книгата няма линейна история, има пластове.“ Цитатът е за една от прозаичните му книги, но се отнася и за поезията му. Нещо повече, прозата на Секулов е (като) поезия. Не съм сигурен дали Сашо ще се съгласи с това, както и не съм сигурен дали съзнава колко модерна е неговата поезия именно с факта, че е мъж, който се е оттегил от претенцията за превъзходство. Вместо него, вместо да изтъква колко светът му е длъжен, той е избрал да си служи с женствеността на словото. “Светът на тази книга е непроменящият се свят на красотата” – каза той на премиерата на “Море на живите” в Пловдив. “Тя е империя, която няма столица. Тя не е в потока на времето. Словото на тази книга дойде и си отиде като буря в морето.” Кой мъж досега е заявявал, че вярва “в месечната кръв”? Кой мъж се е подчинявал на слово, което не говори за завладяване, овладяване, овластяване, а – за пътешествия на въображението, което търси единствено красотата и тръпката на приключението?

Роденият в Пловдив непрекъснато описва морето, някакво море. Морето от митологиите, морето, което води до Валпарайсо: “Не аз изпращам героите си някъде, а просто ги следвам географски по пътя им. А те избират местата по благозвучност на името им. Никой не може да ме убеди, че в град, който се нарича Валпарайсо, могат да се случват грозни неща. Чуйте само това име – та то звучи като песен, като любовен химн. Аз съм убеден, че историите изникват от географските места. Те обитават градове, острови, планини… Писателят само трябва да се научи да ги чува.”

Това е истината на въображението.

И ето я същността на Сашо, изразена в две прости изречения: “Искам да живея на бряг. Искам морето пред очите си.” На бряг – значи без завоевания, без победи. Не конквистадор, а един от гребците във въображаемата галера. И ако още не се е преместил да живее на бряг, то значи, че Пловдив е брегът, от който той не може да се отдели и от който вижда морето в душата си.

И най-сетне една почти зрима, откровена критика на мъжкарството:

 

“Очите ти са празни арки, в които няма кой да триумфира, / преминали са всичките владетели с бездарно изиграните си роли. / Кое те кара да ги възвестяваш, да стелеш шлейф от думи и ласкателства, / в които вярваш, но повече от всичко се стремиш да вярваш. Какъв палячо / на копнежа, какъв суетен писък на провинцията! […] Какъв глупак, / какъв суфльор на нищото и ужаса! / […] гребците на галерите и робите, слугите и пазачите, и провинените войници със присъди / са по-свободни от теб, певецо, защото не възпяват – те само дишат, после спират, / а думите, изречени от теб по поводи тъй незначителни, остават, с тях наметнати / случайни хора влизат във историята. Защо поетите са клоуни на съдбата, това / не ти е позволено да разбираш. Сега се облечи и тичай на площада. Нима не чуваш / хлопащи сандали?

 

Между първата голяма стихосбирка на Секулов, “Карти и географии” (2010), и “Море на живите” (2016) Сиела публикува три негови книги в проза: “Островът” (2011), “Господ слиза в Атина” (2012) и “Гравьор на сънища” (2013). Последната е съставена от три части, втората от които е “Малката светица и портокалите. История на изчезването”, излязла още през 2009. Авторът ги е нарекъл романи, но аз признавам за роман само “Господ слиза в Атина”. Но дори и той е съставен от пластове. История има, но характерите са анархистки – като структурата на историята. Сюжетът читателят трябва да си сглоби сам. Диалозите са неестествени до абсурд и пълни със сентенции. Колкото и да не обичам подобни твърдения, в случая е подходящо да се каже, че хората не говорят така. Със сентенции и винаги нахъсано. Дори и да са двама гениални мъже и жена, която успява да ги покори, т. е., надиграе: и в секса, и в любовта, и в споделения отказ от секс. Така както поезията придобива ритъм и красота, когато синтаксисът се опъва до предела на скъсване, така и анархистките бунтове от 2011 в Атина са придобили метафоричен смисъл, защото са предадени чрез напомпаната до предела на абсурда неистовост на двамата мъже, които идват да ги наблюдават, но са въвлечени в тях въпреки волята им. Става дума за парекселанс поетична проза или, ако ви звучи по-добре, за поезия в проза.

“Островът” е щастливо юношеско приключение в подножието на любовта.

“Гравьорът на сънища” е вакханалия от образи, пътешествия, далечни барове, сентенции, напомняния за велики писатели като Маркес и Казандзакис, описи на мъже, които принадлежат на жени и обратно. С други думи, едно чудо от думи, места, имена и срещи, човешки истории (някои съдбовни), колекции, иронии … В резюме, героят е “преминал отвъд необходимостта любовните истории да бъдат разказвани докрай; поглед или дума очертават грубата елипса на бъдещето; нетърпима, а и обидна, яснотата налива самодоволен цинизъм в корена на всяко желание. Жените, които го следват през живота, получават в крайна сметка своя клоун, какъвто е всеки реализиран романтик.”

Отново, този път в проза, това е истината на въображението.

И въпреки това, което казах – като характеристика, но не като недостатъци – прозата на Сашо е четивна, т. е., написана е толкова завладяващо, загадъчно и примамливо, че те кара да видиш какво ще стане по-нататък, макар вече да си се досетил, че нищо няма да стане. Има една единствена причина, според мен, това да е така: чувството за и към света и любовта към въображението са автентични и хармонират стопроцентово с намерението на автора да пътува без да назидава, без да казва кое е лошо и кое е добро, без да търси послания. И с това тази проза е различна от прозата на друг поет, превърна се в писател, Георги Господинов. В книгата, също надценила себе си като роман, “Физика на тъгата”, пак няма сюжет, но тя не е четивна, понеже е умозрителна. Трудно е да повярваш на автор, който се връща в детството си с предварително поставената цел да го превърне в митология. Трудно е да игнорираш претенцията – претециозността дори – в мотото-цитат от Хемингуей “Читателят е свободен да приеме тази книга като роман …”, казан в “Безкраен празник” за културен пътепис из Западна Европа, а не за съчинение, съставено от стотици игри на думи.

Аз бих нарекъл трите истории в “Гравьор на сънища” – на изгубването, на изчезването и на отплаването – пътеписи на въображението. Въображаеми (или въобразени) пътеписи би било смяна на тоналността, слагайки ударението върху пътеписи, докато поантата и в трите е въображението. Мъжкото в тях е пастелно, пестеливо, нежно и мечтателно. Каква разлика от Калуньо в “Калуня-Каля” на Георги Божинов, който убива, опложда, мисли и пие, пие и мисли в един миниатюрен, тесен свят на кръв от добитък и хора! Каква разлика от друг подобен роман, “Камбаната” на Недялко Славов, в който сочното слово и магическата сетивност са впрегнати да създадат образа на един мъжкар-убиец, който някои сочат за съхранител на българската идентичност: “А бой с ножове отказвах. Нож се вдига, за да убиваш. Не исках да изгнивам в затвора. […] Иначе само да кажа: най-опасни са късите широки ножове. Лесни за въртене, ръката е най-бърза с тях, а и мигом се скриват в ръкава.” И, разбира се, Вено е пазител на жените: “Жената на мъжа се доверява, на кого да се доверя, на вятъра ли? Колко петли кукуригат в наше село? Ти. Друг петел няма. А и не пиеш!” [казва му една жена от селото]. Ужас. Веднага си представих петела, дето мътеше яйца.” Приемам, че мъжкарите от тези два романа отразяват черти на националния характер, но това са черти старовремски, несъвместими с днешния век и като мислене, и като световъзприемане. Те говорят за неизживени комплекси. И биват превъзнасяни от комплексирани читатели.

И в поезията, и в прозата си Сашо Секулов дори не пише за България, въпреки че я разбира из основи. Националният характер не го вълнува. Но твърдя, че това е само привидно. Със своите пътешествия из красиви места и с преобговарянето на старите митове извън каквато и да било локалност той всъщност ни подготвя да се отворим за едно бъдеще, в което поезията и нейната женствена природа ще отразяват съвсем други характери. Секулов е прочел древните писания и разсъждава за древните култури, които за нас са митологични. Ще станат ли неговите стихове някога, в далечното бъдеще, следващите митологии? Страшно ми се иска!

За да се разбере по-добре “Море на живите”, препоръчвам първо да се изчете – като пътепис – “Карти и географии”. Никой цитат не дава пълна представа за обемността на стиховете там, където турската “гемия” на Христо Фотев се е превърнала в гръцка “галера”, винаги е червено и горещо – “горящата къпина” и “пустинята” са повтарящи се образи – небето е бавно, любовите са лилави, душите гният, телата пребъдват и гарваните са метафора на българските ангели.

“Хроники и химни” излезе в края на 2018, след като това есе бе вече написано. Стихосбирката с нищо не променя казаното по-горе, само го потвърждава.

Оставям вас и Сашо с въпрос? Поет или писател е той? Моето предпочитание стана ясно. Но ще избере ли той да бъде винаги себе си?

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.