Прочетено за вас: Колекционерът на лято

[quote_box_left]”Този словесен пътешественик сякаш се е бронирал срещу всяко копие или меч, докоснали обвивката на думите му. Но постепенно започнах да съзнавам, че тайната за недостъпността на неговите книги за аналитичен преглед не е в броните, рицарството, битките, железата и мъжкарството, въпреки че героите му – и в поезията, и в прозата – са юноши и мъже. Тайната … ще я разкрия след малко”, казва Златко Ангелов в поредната си рецензия за рубриката “Прочетено за вас.

 

Дължа на Александър Секулов отзив повече от три години. Виновен за отлагането е самият той. Книгите му – някои си купих, други той ми подари и надписа – не се поддават на традиционните подходи, за да бъдат преразказани, тълкувани, оценени, сравнени, поставени в рамка. Всеки опит да започна да пиша за тях ми се струваше на другия ден или патетичен, или неадекватно рационален. Всяко жанрово определение се превръщаше в безсмислено клише, когато се опитвах да го подкрепя с извадки от тях.

Това отлагане обаче неочаквано се оказа заредено с мистичен смисъл. Напълно в стил Сашо Секулов. В края на 2016 излезе “Море на живите”, Сашовият поетичен Магнум опус. Сякаш съм предчувствал, че той готви нещо голямо. А голямата поезия прави и критиката за нея да звучи извисено. Да, ама не! Не може да има оценъчни думи, които да бъдат по-красиви, по-силни и по-изваяни от онези, с които е сътворена тази стихосбирка. Поне аз не мога да ги намеря. Дори тази дума – стихосбирка – ми е нелепа. Не може да е означител на поезия, която, когато я четеш, напомня на Омировите епични песни. Или на Маркес. Още по-близо до нас по време и място – на Казандзакис и неговия Зорбас. И веднага, още тук искам да кажа кое според мен е най-важното: Сашо не е капитанът на галерата, с която пътува из световете на оживелите мъртви. Той е в трюма, един от гребците!

Писателят Златко Ангелов предлага на читателите ни интересни заглавия от българската и световна литература

 

Море на живите, дошло е време да се вържем към галерата, ръцете ни да враснат във греблата, / гръбнаци да превием, да напрегнем мишци, да смръщим бронзови чела и да запънем ходила [] дордето станем / мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем.”

 

Знаем, или поне в класиката, позната ни почти в сто процента от поети мъже, е било така, че поезията е най-нарцистичната форма на словотворчество. Всеки лирически герой е поетово алтер его. Аз-ът на поета едновременно се строи от чувствата и думите и властва над тях, над тяхната форма.

Обратно е при жените-поети. При тях светът, в който его-то на жената се стопява, е. Жените го раждат непрекъснато, думите им са като утроба. Смисълът им не следва логически, а е изплетен от образи, които или зашеметяват, или омайват. Но не се надпреварват – нито с времето, нито с плътта. Нито претендират да бъдат дух. В този момент, след продъжително четене на Сашовите книги, мога отговорно да твърдя, че при него мъжкото светоусещане е предадено с арсенала и чувствителността на поезията сътворена от жена, от която егото, Аз-ът, себенаслаждението и себепознанието отсъстват напълно.

Ето например как е при Емили Дикинсън (ключовата дума е мечта):

 

От какво се прави ливада? / Нима не знаеш? / Трева – / и една пчела – / и да мечтаеш. / Ако пчелата не пристига – / мечтата стига.

 

Другояче е при Христо Фотев (ключови думи: аз, себе си, мойта, ми):

 

И ето – аз вървя срещу легендата за себе си. / (Прости ми ти, провинциаллна митологийо) / Над спомените и над думите е мойта биография – / в агонията на мечтата ми за щастие. 

 

Александър Секулов върви по друг път – мъжете са тук, но той ги гледа отстрани и сякаш ги ражда от лятото (ключови думи: брегове, лято, цивилизация):

 

Луната слиза бавно над брега./ Градът и лятото поемат. / Мъжете са отворили кръга – / бащи и синове, вина и време. / И скоро мачтите високи / ще срежат хоризонта като възел. / Краката им потъват надълбоко – / самите вече пясък, кръв и дънери. / Последен вик. Сбогуват се. Красиво / изтичат и изчезват, и отнасят / към други брегове щастливи / на лятото високата цивилизация.

 

А ето и една мъжка тема, опоетизирана от Силвия Недкова (ключови думи: се случва, сътворявам):

 

Животът се случва единствено в моята стая. / Като в първото блато бездушните атоми смесвам. / Слънца ли изгряват, звезди ли умират – не зная. /

От богове ме е страх и плътно събирам завесите. / И очите си уча да не делят светлината от мрака / (Няма кой да разкаже за първия ден. Мълчи битието)

Напоявам втвърдения хляб и ми свършва водата. / По стените пълзят корени. Сътворявам лицето си.

 

И така, коя е тайната на Сашо Секулов.

Едната й съставка е, че той се слива с текста си, изчезва в него. Както сам казва, “човек е по-малък от собствените си метафори”. Така ние четем нещо, което с чиста съвест ще нарека чиста поезия. Изчистена от лични емоции, от обикновеност, от терзанията на егото, от себевлюбеност, от социални примеси. Чиста като словото, въображение и красота. Чиста от влияния, от съобразяване с моди и тенденции. Чиста като мечта. Е мечта! Мускулите на поета са частица от гребния екип, който движи галерата през морета и океани – незнайно защо, незнайно накъде, без план за завръщане. За поезията си, в която е оставил личността си без да ни я натрапва, Сашо казва: “Доколкото шаблонът на хорското разбиране е маркирал „поетичен” като красив, изящен, ритмичен, мелодичен – то тогава всяка добра книга е поетична.” Но не всяка поетична книга е добра, подсказва той на друго място. “Вярвам само в книгите, които запазват усещането за ритуалност. Четенето трябва да ти оправя вкуса към цветовете, звуците, състоянията и т. н.” Да, неговите книги са като ритуали. А ритуалите му не са плач за изгубена любов или повалена личност – те са надлични празненства на живота и неговата красота. Ритуалът няма контекст, той е универсален. Затова всеки цитат, от където и да го вземеш, звучи като ритуал, сплотен около своя ритъм (курсивът е мой):

 

За нас е важно да не вършим предателство към ритъма, подобно на гребци в галера, / съвършено безразлични към посоките, подобно на сърца, неуязвими за тъгата / […] Във ритъма да вярваме, в завръщането на пчелите, в месечната кръв, / в припадъците на луната, в гейзера на хлорофила, а също – в клинописното писмо на птиците.

 

В този откъс личи и втората съставка на Сашовата тайна. Целият вкоренен в мъжкото усещане за света – като движение, пътешествие, усилие, цел – поетът го изразява с метафори, които са универсално женствени, но не претендират да са универсални, да обобщават или да посочват. Той ражда своя поетичен свят с всеки ред, с всеки образ и с ритъма на стихосложението. “Когато пиша,” – казва Секулов в интервю – “се старая да нямам очаквания за крайния продукт. Обичам да се движа в разказа, „опипвайки текста”, без готови конструкции и стари писателски хватки. В книгата няма линейна история, има пластове.“ Цитатът е за една от прозаичните му книги, но се отнася и за поезията му. Нещо повече, прозата на Секулов е (като) поезия. Не съм сигурен дали Сашо ще се съгласи с това, както и не съм сигурен дали съзнава колко модерна е неговата поезия именно с факта, че е мъж, който се е оттегил от претенцията за превъзходство. Вместо него, вместо да изтъква колко светът му е длъжен, той е избрал да си служи с женствеността на словото. “Светът на тази книга е непроменящият се свят на красотата” – каза той на премиерата на “Море на живите” в Пловдив. “Тя е империя, която няма столица. Тя не е в потока на времето. Словото на тази книга дойде и си отиде като буря в морето.” Кой мъж досега е заявявал, че вярва “в месечната кръв”? Кой мъж се е подчинявал на слово, което не говори за завладяване, овладяване, овластяване, а – за пътешествия на въображението, което търси единствено красотата и тръпката на приключението?

Роденият в Пловдив непрекъснато описва морето, някакво море. Морето от митологиите, морето, което води до Валпарайсо: “Не аз изпращам героите си някъде, а просто ги следвам географски по пътя им. А те избират местата по благозвучност на името им. Никой не може да ме убеди, че в град, който се нарича Валпарайсо, могат да се случват грозни неща. Чуйте само това име – та то звучи като песен, като любовен химн. Аз съм убеден, че историите изникват от географските места. Те обитават градове, острови, планини… Писателят само трябва да се научи да ги чува.”

Това е истината на въображението.

И ето я същността на Сашо, изразена в две прости изречения: “Искам да живея на бряг. Искам морето пред очите си.” На бряг – значи без завоевания, без победи. Не конквистадор, а един от гребците във въображаемата галера. И ако още не се е преместил да живее на бряг, то значи, че Пловдив е брегът, от който той не може да се отдели и от който вижда морето в душата си.

И най-сетне една почти зрима, откровена критика на мъжкарството:

 

“Очите ти са празни арки, в които няма кой да триумфира, / преминали са всичките владетели с бездарно изиграните си роли. / Кое те кара да ги възвестяваш, да стелеш шлейф от думи и ласкателства, / в които вярваш, но повече от всичко се стремиш да вярваш. Какъв палячо / на копнежа, какъв суетен писък на провинцията! […] Какъв глупак, / какъв суфльор на нищото и ужаса! / […] гребците на галерите и робите, слугите и пазачите, и провинените войници със присъди / са по-свободни от теб, певецо, защото не възпяват – те само дишат, после спират, / а думите, изречени от теб по поводи тъй незначителни, остават, с тях наметнати / случайни хора влизат във историята. Защо поетите са клоуни на съдбата, това / не ти е позволено да разбираш. Сега се облечи и тичай на площада. Нима не чуваш / хлопащи сандали?

 

Между първата голяма стихосбирка на Секулов, “Карти и географии” (2010), и “Море на живите” (2016) Сиела публикува три негови книги в проза: “Островът” (2011), “Господ слиза в Атина” (2012) и “Гравьор на сънища” (2013). Последната е съставена от три части, втората от които е “Малката светица и портокалите. История на изчезването”, излязла още през 2009. Авторът ги е нарекъл романи, но аз признавам за роман само “Господ слиза в Атина”. Но дори и той е съставен от пластове. История има, но характерите са анархистки – като структурата на историята. Сюжетът читателят трябва да си сглоби сам. Диалозите са неестествени до абсурд и пълни със сентенции. Колкото и да не обичам подобни твърдения, в случая е подходящо да се каже, че хората не говорят така. Със сентенции и винаги нахъсано. Дори и да са двама гениални мъже и жена, която успява да ги покори, т. е., надиграе: и в секса, и в любовта, и в споделения отказ от секс. Така както поезията придобива ритъм и красота, когато синтаксисът се опъва до предела на скъсване, така и анархистките бунтове от 2011 в Атина са придобили метафоричен смисъл, защото са предадени чрез напомпаната до предела на абсурда неистовост на двамата мъже, които идват да ги наблюдават, но са въвлечени в тях въпреки волята им. Става дума за парекселанс поетична проза или, ако ви звучи по-добре, за поезия в проза.

“Островът” е щастливо юношеско приключение в подножието на любовта.

“Гравьорът на сънища” е вакханалия от образи, пътешествия, далечни барове, сентенции, напомняния за велики писатели като Маркес и Казандзакис, описи на мъже, които принадлежат на жени и обратно. С други думи, едно чудо от думи, места, имена и срещи, човешки истории (някои съдбовни), колекции, иронии … В резюме, героят е “преминал отвъд необходимостта любовните истории да бъдат разказвани докрай; поглед или дума очертават грубата елипса на бъдещето; нетърпима, а и обидна, яснотата налива самодоволен цинизъм в корена на всяко желание. Жените, които го следват през живота, получават в крайна сметка своя клоун, какъвто е всеки реализиран романтик.”

Отново, този път в проза, това е истината на въображението.

И въпреки това, което казах – като характеристика, но не като недостатъци – прозата на Сашо е четивна, т. е., написана е толкова завладяващо, загадъчно и примамливо, че те кара да видиш какво ще стане по-нататък, макар вече да си се досетил, че нищо няма да стане. Има една единствена причина, според мен, това да е така: чувството за и към света и любовта към въображението са автентични и хармонират стопроцентово с намерението на автора да пътува без да назидава, без да казва кое е лошо и кое е добро, без да търси послания. И с това тази проза е различна от прозата на друг поет, превърна се в писател, Георги Господинов. В книгата, също надценила себе си като роман, “Физика на тъгата”, пак няма сюжет, но тя не е четивна, понеже е умозрителна. Трудно е да повярваш на автор, който се връща в детството си с предварително поставената цел да го превърне в митология. Трудно е да игнорираш претенцията – претециозността дори – в мотото-цитат от Хемингуей “Читателят е свободен да приеме тази книга като роман …”, казан в “Безкраен празник” за културен пътепис из Западна Европа, а не за съчинение, съставено от стотици игри на думи.

Аз бих нарекъл трите истории в “Гравьор на сънища” – на изгубването, на изчезването и на отплаването – пътеписи на въображението. Въображаеми (или въобразени) пътеписи би било смяна на тоналността, слагайки ударението върху пътеписи, докато поантата и в трите е въображението. Мъжкото в тях е пастелно, пестеливо, нежно и мечтателно. Каква разлика от Калуньо в “Калуня-Каля” на Георги Божинов, който убива, опложда, мисли и пие, пие и мисли в един миниатюрен, тесен свят на кръв от добитък и хора! Каква разлика от друг подобен роман, “Камбаната” на Недялко Славов, в който сочното слово и магическата сетивност са впрегнати да създадат образа на един мъжкар-убиец, който някои сочат за съхранител на българската идентичност: “А бой с ножове отказвах. Нож се вдига, за да убиваш. Не исках да изгнивам в затвора. […] Иначе само да кажа: най-опасни са късите широки ножове. Лесни за въртене, ръката е най-бърза с тях, а и мигом се скриват в ръкава.” И, разбира се, Вено е пазител на жените: “Жената на мъжа се доверява, на кого да се доверя, на вятъра ли? Колко петли кукуригат в наше село? Ти. Друг петел няма. А и не пиеш!” [казва му една жена от селото]. Ужас. Веднага си представих петела, дето мътеше яйца.” Приемам, че мъжкарите от тези два романа отразяват черти на националния характер, но това са черти старовремски, несъвместими с днешния век и като мислене, и като световъзприемане. Те говорят за неизживени комплекси. И биват превъзнасяни от комплексирани читатели.

И в поезията, и в прозата си Сашо Секулов дори не пише за България, въпреки че я разбира из основи. Националният характер не го вълнува. Но твърдя, че това е само привидно. Със своите пътешествия из красиви места и с преобговарянето на старите митове извън каквато и да било локалност той всъщност ни подготвя да се отворим за едно бъдеще, в което поезията и нейната женствена природа ще отразяват съвсем други характери. Секулов е прочел древните писания и разсъждава за древните култури, които за нас са митологични. Ще станат ли неговите стихове някога, в далечното бъдеще, следващите митологии? Страшно ми се иска!

За да се разбере по-добре “Море на живите”, препоръчвам първо да се изчете – като пътепис – “Карти и географии”. Никой цитат не дава пълна представа за обемността на стиховете там, където турската “гемия” на Христо Фотев се е превърнала в гръцка “галера”, винаги е червено и горещо – “горящата къпина” и “пустинята” са повтарящи се образи – небето е бавно, любовите са лилави, душите гният, телата пребъдват и гарваните са метафора на българските ангели.

“Хроники и химни” излезе в края на 2018, след като това есе бе вече написано. Стихосбирката с нищо не променя казаното по-горе, само го потвърждава.

Оставям вас и Сашо с въпрос? Поет или писател е той? Моето предпочитание стана ясно. Но ще избере ли той да бъде винаги себе си?

 

Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.