Златко Ангелов: Очакваното или непредвиденото – кое предпочитате?

 

Писателят Златко Ангелов живее в Испания. От 2012 г. той пише редовно есета, културни коментари и литературна критика в личния си блог, във в. Литературен вестник, в сайтовете Либерален преглед, Площад Славейков, Public Republic и Прово. От 2017 година води рубрика за литература “Прочетено за вас” в Маргиналия.

В актуалния брой може да прочетете рецензиите на Златко Ангелов за книгите на Теодора Димова и младата писателка Антония Апостолова.

 

 

Все по-често, едва ли не като правило, когато зачета някоя българска книга, се сепвам от това колко различно звучи тя от онова, което съм прочел за нея в маркетинговите материали, в оскъдните на брой рецензии или в интервютата с автора. Нито по-лошо, нито по-добро. Просто различно. От друга страна, ако някой се заеме да сравни хвалебствията за книгите на пазара помежду им, ще установи колко похвалите си приличат по това, че не казват нищо специфично за автора, нищо оригинално, нищо, което да те накара веднага да разпознаеш уморения от признание майстор от жадния за слава графоман, или пък неприличното его на незаслужено маркетирания посредствен писател от умишлено незабелязвания талант.

Друг аспект на този феномен е изразен от Митко Кенаров в неговия фейсбук пост за смъртта на поета Никола Атанасов: “Голяма част от българската литература е свенлива литература, нечестна литература, имитация на литература, точно защото повечето автори опитват да пишат “литература” без да имат смелостта да опишат собствената си история и да сложат себе си на страницата: голи, беззащитни, раними.” Съгласен напълно с тази констатация, бих добавил, че това е една от важните причини защо българската литература изостава от световния литературен процес, който върви към все по-тясно преплитане на авторовите животи с животите на техните герои. Това обяснява и защо българските автори не са интересни за преводачите на световните езици. Така ще бъде, докато ние продължаваме да се занимаваме с недоразбраното си минало, от което личното е по правило изключено.

 

Преди да пристъпя към анализа на двете книги, съм длъжен да направя уговорката, че те не допаднаха на моя личен вкус. Едва ли бих ги прочел, ако не ми бяха препоръчани. Но и двете имат обективни достойнства, заради които заслужават внимание.

ПОРАЗЕНИТЕ * е исторически роман.

 

Странно е, че издателството се е въздържало да заяви жанра още под заглавието, въпреки че на много книги, които всъщност не са романи, думата “Роман” стои някак гордо и предизвикателно на съответната заглавна страница. Учудва ме и че Теодора Димова, която е опитен и добре познат, признат писател, се е съгласила на това отсъствие. Нима читателите и рекламодателите трябва да я убеждават, че е написала роман!

Нейният последен роман описва историята на три семейства, чиито съдби си приличат заради трагичната смърт на бащите само месеци след окупацията на България от червената армия. Историите са разказани от съпругите – всяка влюбена до обожание в мъжа си, две от тях със собствени деца, едната с осиновено – след като са загубили мъжете си. Райна се обръща в спомените и мислите си към мъжа си Никола, писател, издател на литературно списание, влиятелен интелектуалец в годините между двете световни войни. Екатерина, съпругата на свещеник Минà, богослов, отдаден на християнско милосърдие, пише писмо на трите си деца в седмиците преди да умре. Виктория е бездетната съпруга на търговеца Борис Пиперков и нейната история е разказана от авторката и отчасти през погледа на осиновената им дъщеря Магдалена.

И трите софийски семейства са имали къщи в Болярово, фиктивно градче край София, и живот като на картинка. И трите жени с децата им са изселени и завършват съществуването си в тъжна мизерия. Екатерина умира рано, а от синовете й единият се самоубива, другият избягва на Запад, а третият се присъединява към комунистическата власт. Виктория се пропива. Райна доживява старческа деменция под грижите на внучката си Александра.

Нишката, свързваща тези три семейства, които през безметежното си буржоазно минало са се познавали бегло, е отмъстителният нагон на бедняците, които в романа са представени  от трима мъже, на които новата власт е възложила нощните арести на хората от предишното време. Груби и безцеремонни, те са пълен противовес на фините и недоумяващи жертви на диктатурата.

Структурата и езикът на романа са безупречни и адекватни на замисъла му: да съхрани в литературни образи паметта за терора, който комунистическата партия, направлявана от Москва и под ботуша на съветската окупация през септември 1944, установява в България, за да я направи васал на разрастващата се сталинска империя. Три жени с черни забрадки – така си ги представям, дори и този детайл да го няма в текста – вървят заедно с други като тях към предполагаемия плитък общ гроб, където са хвърлени труповете на техните любими мъже: една силна метафора на страданието, нанесено на хора от други хора с омразата на отмъстителния.

Жените са поразени. Като от мълния. Те са мислели, че къщите им имат гръмоотвод, но това се оказва илюзия. Въпреки женската им интуиция и въпреки доверието им в справедливостта на обществото, те се оказват играчки на съдбата. И никъде в романа няма дори намек, че “… прочутата фраза на апостол Павел …силата ми се в немощ напълно проявява… ”, която “е звучала в главата [на авторката]”, се отнася до нейните героини. А ако пренесем тяхната съдба върху съдбата на цяла България, която беше поразена от собствените си продажни синове в името на идеология, използвана за оправдание на диктатурата на пролетариата, тази нация до ден-днешен е играчка на съдбата. И ще остане такава, докато не осъзнае, че не примирението и конформизмът, а яростното съпротивление на злото са истинската победа и истинската отговорност.

На това мета ниво, в своето философско послание, романът се е провалил. Изкуствено идеални са трите семейства. Идеализирана като невинна добродетел е подчинеността на жените на мъжете им. Чернобял е контрастът между тях и младоците, размахали шмайзери. Абсолютна добродетел е христовата вяра. Героите не са сложни характери, а изпълняват ролите, възложени им от авторката. Сюжетът е предсказуем още от първите страници. За хората като мен, поразени от периода на конформизъм, предвидимостта на сюжет, който съм преживявал в реалността, е неоспорим недостатък. Възможно е, но според мен малко вероятно, за хора, които са далеч от онова време, такъв сюжет да бъде интригуващ. И това би била неговата историческа стойност. Но очевидна негова слабост е, че неосъщественото му послание Димова обяснява в придружаващите го материали:

„Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни”.  И в друг контекст, в противоречие с гореказаното, се опитва да обясни поражението с християнски максими: “Но поразени ли са наистина „Поразените”? … В какво се изразява поражението и в какво победата? … Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?” Историческата истина е, че безсрамно тържествуващите от романа поразиха духа на България, както Чернобил порази здравето й. Те тържествуваха видимо в течение на 45 години и продължават да тържествуват невидимо през 30-те години след Десети ноември 1989.

Въпросът от литературно значение обаче е защо всичко това не произтича от романа, а трябва да бъде узнавано от рекламните материали за него.

 

ПОТЪВАНЕ В МЪРТВО МОРЕ** е първият сборник с разкази на Антония Апостолова, поет, журналист и литературен разговорчик.

 

И добър литературен анализатор. Още докато четях първия разказ, книгата ми заприлича на една приятелка от френската гимназия – името й дори се носи от една от героините в друг разказ – която помня като възторжена, но прикрита; романтична, но и пресметлива; тревожна в своя малък свят, който бранеше от големия с всички възможни средства и усилия; омъжи се за любим човек, с когото си приличаха и на когото изневеряваше от време на време и някак срамежливо. Тази жена потъна в своето море без да ме извести.

Докато четях разказ след разказ се разкъсвах между възторг и отегчение. От всяко следващо начало очаквах ясен сюжет, ситуация, развитие във времето. Но уви, ставаше все по-сложно и едва ли не маниерно. Ясно беше, че авторката не е роден разказвач. Че не знае или съзнателно отбягва наративните техники. Поради равномерния ритъм обаче, все по-често ми се появяваше сравнението с “Болеро”-то на Равел. Още един поет, превърнал се в писател, мислех си, докато трудно – но с надежда, че доброто ме очаква – преминавах през сцените, в които тя описваше като ребуси печалния живот на странни, несъвпадащи си двойки. Майка и син, влюбени пубери, възрастна жена и юноша на 15 години, незадомили се поради политиката влюбени, които се срещат след години, възрастен самотник с девствена млада колежка, изгубили се бивши съученици, които искат напук на десетилетията да приключат с неизживяната тогава любов … Срещите, разделите, изневярите, смъртта при тези двойки ставаше също на неочаквани места: Израел, Гърция, някъде из България. Два от разказите си останаха за мен непонятни, въпреки че се върнах да ги прочета от начало.

Но когато стигнах до предпоследния разказ от всичките дванайсет, “Моля те, умри ти!”, ми просветля. “На вечеря сервираха цаца и вкусът й наистина беше невероятен”, започва той, а така може да се сервира цаца само в Бургас. В Бургас жената, която е изневерила на мъжа си, дочува за предизвестената смърт на някого, но не знае кой. Реалистичната абсурдност на битието. Тя го живее и едновременно с това е встрани от него, гледа го като през обратната страна на бинокъл.

Автор, който е написал такъв разказ, със сигурност ще напише още такива. Но засега не мога да си обясня защо Антония е предпочела не да разказва праволинейно своите истории, а да прекарва читателя сред лабиринт от думи, сцени, образи, метафори, от които понякога няма изход. Недоумявам защо е предпочела вместо ясни послания и дълбока психология да си служи с недомлъвки, срамежливи сексуални сцени без оргазъм, омесване на времената, в които героите са хванати като в капан и да – метафората е наистина страхотна – в които те живеят като осолени: някой път завинаги на дъното на соленото море, някой път на повърхността му, сковани от предразсъдъци, обстоятелства, култура, слабост на духа. Въпреки че усещат телата си, героините и героите на Антония сякаш не се докосват поради солта, която ги е консервирала. Тяхната социална тревожност се проявява в неумение да се сближат с другия, въпреки че не са себични и имат нужда от сближаване. Общото за всички е разминаването.

Тук стигам до поантата: тази книга е неочаквана. Дадох си сметка, че досега не бях чел подобна проза, не само защото случките в нея са непредвидими, а защото са написани по непредвидим начин. Непредвидимостта за мен е качество на литературата. Но сама по себе си не означава качествена литература. Оригиналният стил трябва да докаже себе си с оригинално и естетически значимо съдържание.

Не се наемам да заявя категорино, че такова в “Потъване …” е постигнато, освен констатацията, че авторката й не се вълнува от проблемите на българския характер. Но това не е осъдителен избор. Антония е избрала дистанцията като метод. Дистанция от националното. Дистанция от чувствата. Дистанция от времето. Сякаш единствената съществена, значима връзка е географията, която придобива метафорично измерение.

Стигнах дотук и потърсих в мрежата отзиви и интервюта, свързани с Антония и нейната книга. И ето, тя сама казва за себе си, че е автор „хладно чувствен и дистанцирано плътен“. Смята, че в литературата трябва да се забранят думите “сърце” и “душа”. Според мен това издава, че тя е със силно наранени сърце и душа и чрез дистанцията търси избавление от сантиментите, които я тормозят. Наглед това е естетически избор на нещо по-възвишено. Но кое е то? Може би “ожесточените поетични мигове”, както сполучливо се е изразил Марин Бодаков. Неочакваните поетични фигури обаче обслужват студенината; поезията не е в характерите, а е външна спрямо тях. Авторката говори от името на героите си вместо самите те да показват себе си. Тя живее вместо тях.  Запомних ги като тези на самотата и отчуждаването, като холограми на себе си, но не и като живи същества, въпреки че са кльощави, с дебел среден пръст, с трапчинка в коляното, дюлеви гърди, пръсти, които лазят към слабините …

Въпросът, който оставям за вас, е дали всъщност “Потъване в мъртво море” не е неочаквано, необичайно лична книга, пълна противоположност на онова, което характеризира свенливата до лицемерие българска литература? Но личното е постигнато по обратния на себерефлексията метод: като тревога от тривиалното, безкатарзисното, потъващо в незначителност битие на героите.

 

Постскриптум: Ако моето предпочитание между неочакваното и непредвиденото ви е все още неясно, или ако не сте съгласни с него, прочетете отново. И прочетете книгите, за да решите за себе си.

*Теодора Димова, “Поразените”, роман. София, Сиела – 2019

**Антония Апостолова, “Потъване в мъртво море”, разкази. Пловдив, Жанет 45 – 2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.