Златко Енев: Хората стават безкритично готови за силови решения, променящи после собствените им животи

Споделете статията:

 

Продължаваме разговорите за прогностичната ни рубрика “Утре” със Златко Енев, писател на рядката книга “Реквием за никого със сюжет от т.нар. “възродителен процес”. “Фактите, разглеждани „трезво“ (говоря примерно за цифрите на случаите на болестта в световен мащаб) са буквално нищожни, сравнени с което и да било друго „ежедневно нещастие“, казва философът. Той разсъждава още върху хипотезата на Самюел Хънтингън за “вълнообразното развитие на демокрацията”и смята,че в момента преминаваме точно през такъв цикъл на анти-демократична вълна.

 

Господин Енев, наскоро публикувахте размишленията на Ювал Ноа Харари за света след Ковид-19. Човечеството, казва той, е изправено пред (може би) най-голямата криза на нашето поколение. Бихте ли коментирали и тези думи „Ще оцелеем, повечето от нас все ще са живи – но ще населяваме един различен свят?“

Темата, не ще и дума, е изключително сложна и комплексна. Моето собствено разбиране и оценка за ситуацията се свежда приблизително до следното: налице са сериозни основания човек да възприема сегашната епидемия, особено в свръхдимензионираните й, почти апокалиптични измерения, като израз на други, по-дълбоки и засега несвързвани директно с нея масови страхове. Фактите, разглеждани „трезво“ (говоря примерно за цифрите на случаите на болестта в световен мащаб) са буквално нищожни, сравнени с което и да било друго „ежедневно нещастие“ (като се започне с автомобилните катастрофи и се свърши с „нормалните“ грипни епидемии, които убиват буквално всяка година далеч-далеч повече хора. Тук само една добре направена инфо-графика, която показва колко нищожна е „точицата“ на COVID-19 в сравнение с истински големите епидемии, които са тормозили човечеството в хода на вековете.

 

 

Моля, това твърдение да не се разбира превратно: в никакъв случай не се опитвам да омаловажавам извънредността на ситуацията, но, както вече казах, според мен причините за нея са не толкова в самата болест, колкото в други, скрити под повърхността обществени страхове, които очевидно са се насъбирали в течение на много дълго време и сега намират своеобразен отдушник под формата на масовата истерия и психоза, предизвикана от едно инфекциозно заболяване, което по принцип е далеч по-малко опасно от обичайния грип. Това е мнението, което защитавам от ден първи насам.

Сега, конкретно за текста на Харари. Казано с няколко думи: неговото значение и важност просто не могат да бъдат надценени, и то именно в настоящия момент. Израелският интелектуалец, вече добре познат с дръзки прогнози и мъдри обобщения на световно-исторически процеси, демонстрира за пореден път изключителната си способност да улавя скритите политически специфики зад събития, които повечето от нас не успяват да схванат като директна заплаха за самата тъкан на обществения живот. В моменти на масова психоза и истерия хората често са демонстрирали напълно безкритична готовност да приемат силови решения на проблеми, които след това променят до неподозирана степен собствените им животи. Цялата първа половина на двадесети век е изпъстрена с подобни епизоди и, ако все пак сме успели да научим нещо от историята, то би трябвало да осъзнаваме мигновено сериозността на предупреждението на Харари. С две думи: от това дали в страха си ще дадем „извънредни пълномощия“ на правителствата си да подложат на постоянен мониторинг биометричните ни данни, с надеждата, че това ще направи бъдещи такива епидемии невъзможни, в настоящия момент зависи изключително много. Страхът винаги е лош съветник.

В първите дни на обявяването на извънредното положение Вие осъдихте масовата свърхреакция и бягството към преувеличена активност вместо трезв анализ на реалните измерения на коронавируса. Заговорихте за фалшиви войни. Какво мислите днес?

 

Златко Енев е философ по образование, автор на книги, от години живее в Берлин където издава българоезичния “Либерален преглед”

Позицията ми си остава непроменена, с важното допълнение, че множеството остри и агресивни реакции, с които бях конфронтиран в социалните медии поради тези позиции, ме доведоха до осъзнаването на факта, че в моменти на масова истерия е безсмислено да се правят опити за „поучаване“ на хората. Постарах се да представя всичко това в един, надявам се разумен и сдържан текст[1], където се концентрирах преди всичко върху това какви поуки трябва да извлечем от настоящата криза, а не колко ирационални и безсмислени са нейните „основания“. В моменти на паника проповедничеството е равносилно на пълно оглупяване.

Важно допълнение към казаното е, че някои от предупрежденията, които отправях още от първия момент, по-късно бяха донякъде възприети от много хора, ако и под друга форма. (Като например припомнянето, че мрачните времена на „възродителния процес“, когато бяхме също толкова готови да приемаме всякакви възможни управленчески истерии като „разумни мерки“, би трябвало да са ни научили на нещо). В първия момент много хора се почесваха недоумяващо – каква връзка пък може да има „възродителният процес“ с една епидемия? Слава Богу, само няколко дни по-късно, под напора на полицейската реторика на Гешев и откритата опасност от безсмислен полицейски произвол по улици и паркове, хората много бързо се осъзнаха и на практика възприеха подобни позиции. Това ме изпълва с определени надежди, макар че новините за поставяне на контролно-пропускателен пункт на входа на ромския квартал в София(КПП -та пред ромските махали са поставени в много други градове – б.а.) са силно обезпокоителни. България все още си остава място, където е напълно възможно едновременното съществуване както на сравнително зрели позиции и оценки по текущите политики, така и на пълно безразличие и слепота към очевидни погазвания на елементарни норми и права. Стига да не става дума за въображаемите „нас“, всичко е наред. Звучи жалко, но изглежда си остава факт.

Ще цитирам думите на още един интересен анализатор, Петер Слотердайк, произнесени пред авторитетния „Поан“: „Корона“ кризата проявява всички симптоми на вземане на властта от „секурокрацията“, външно прикрита зад доброжелателна „медикокрация“? Като издател на изключително авторитетното издание „Либерален преглед“, кажете – страхувате ли се, че ще загубим всички постижения на либерализма?

Не мога да си позволя подобни страхове, по разбираеми причини. Темата се дискутира буквално навсякъде, точно вчера в американското издание „Външна политика“ [Foreign Affairs] публикуваха интересен текст под заглавие Ще прекрати ли коронавирусът глобализацията такава, каквато я познаваме? Забележете, че тук акцентът е друг – става дума за евентуално радикално спиране на глобализацията, но не и на либералния ред. За щастие или не, последният сценарий все още изглежда прекалено дистопичен за повечето наблюдатели на Запад. В собственото търсене на упование и надежда в едно толкова критично време, аз се обръщам най-вече към историята – и по-точно към най-новата история. Разбира се, историята е поле, отворено за всевъзможни интерпретации, но самият аз избирам да се придържам към хипотезата на Самюъл Хънтингтън за т. нар. „вълнообразно развитие“ на демокрацията[2]. Казано пределно кратко – в историята на Запада, приблизително от времето на Наполеон насам, е имало три големи вълни на демократизация, последвани и в трите случая от обратни реакции, които винаги са водели до временно сдържане, възпиране и дори преобръщане на този инак някак закономерен исторически процес (не вярвам в „исторически закони“, но ми се струва несъмнено, че в историята се откриват своеобразни цикли, които могат да бъдат проследени, описани и обяснени). Та, за да продължим – струва ми се очевидно, че в момента преминаваме точно през такъв цикъл на анти-демократична вълна, който най-вероятно е резултат от непосилната социална, технологическа и чисто психическа тежест на промените, предизвикани от 1989-а. Светът се отвори и преобърна по начин, за който в историята на човечеството липсва прецедент – и след първоначалната еуфория очевидно настъпи момент на пресищане, а след това и силен страх, от необозримостта и неконтролируемостта на света и бъдещето, пред които сме изправени. Останалото може да се прочете във всеки вестник.

Казвате някъде, че „много народ интелектуалски“ бърза да гласува недоверие на „народа“, който „не ще да слуша“. Към кого е насочена иронията Ви? Властта, медицинските авторитети, конкретни представители на политическия елит в България и България?

О, имах предвид съвсем конкретни спорове между български интелектуалци, които следях във Фейсбук. Удивително е колко дълбоко са вкоренени старите, изконни български представи за народа, който „не разбира от нищо друго, освен от бой“, сред множество днешни, при това не особено възрастни, български интелектуалци. Ето тук само един кратък откъс от типичен разговор във фейсбук, като пример (Ще си послужа със съкращения, за да избегна ненужни дрязги; в случая става дума за добре утвърден, млад български писател и поет):

  1. E. V.

Съжалявам, че ще го кажа, но тоя народ разбира само от това. Ако ще чакам съвестта на българина да се включи, за да пази себе си и мен, заеби…
Айде, меткайте паветата, отивам да си взема бронирания чадър, секунда само…

  1. P.

Имаше предложение да ни следят по мобилните клетки, как ти се струва, никак не по Оруел…

  1. A. V.

Ужасно ми се струва, какво мислиш, че се кефя на властовия контрол над индивида? не се. Обаче ако хората не мръднат за няколко седмици, ще се спре тази зараза. А нали това целим?

Теб защо не те е страх, не разбирам? Имаш родители във рискова група, самите ние не сме на 20, въобще…

  1. P.

Не знам, Е., не ме е страх. Седя си вкъщи заради общото благо, но не ме е страх… Аз имам много особени отношения с умирането, занимавам се активно със смърт и загуба от години, и не знам какво сега, но не ме е страх… Мъчно ми е за хората, които бихме загубили, които биха загубили приятелите ми, затова мисля, че мерките са важни, и ги спазвам. Но не ме е страх, много съм спокойна…

  1. A. V.

То при теб наистина е друго от една страна поради професията ти, но и да не те е страх за теб, за другите не знам как може да не те е…

Аз не искам да тествам дали верно децата не са застрашени, като моето се разболее примерно. Айде нема нужда.

Имам двама дядовци, които, ако оживеят, тази година ще станат на 90. На 90, Бо.

Ми… искам ги тук и живи.

Сред хората, които са „лайкнали“ този пост, виждам такива, от които никога не бих очаквал нещо подобно. А дискусията под него е километрична, просто необозрима. И преобладават, доколкото мога да преценя, тоновете на съгласие. Ще се въздържа от собствени коментари, но ще отбележа, че именно тази умонагласа: „ще им позволим да ни следят, но само за кратко, след което ще им отнемем правомощията“ е нещо, срещу чиято илюзорност предупреждава и Храрари в текста си. „Извънредни ситуации“ ни очакват буквално на всяка крачка, особено в тези скоростни времена. Ако не внимаваме с това кои точно права отстъпваме, кои политически сили упълномощаваме и по какви начини го правим, много лесно бихме могли да се озовем на вече познати исторически места.

[1] Виж Златко Енев, За болестта – в телата и главите ни, „Либерален преглед“, 20.3.2020. (http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3722-za-bolestta-v-telata-i-v-glavite-ni).

[2] Виж Самюъл Хънтингтън, Третата вълна на демокрацията, „Либерален пореглед“ 28.4.2018. (http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/3434-tretata-valna-na-demokratziyata)

 

Въпросите зададе Юлиана Методиева

 

В рубриката дотук може да прочетете:

Проф. Ивайло Дичев: След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество

Проф. Михаил Константинов: Надявам се да сме приключили с икономиката на лукса

Николай Колев: Предстои ни лека амнезия…

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.