Амбивалентност и лицемерие на комунистическата психиатрия. Феноменът Ванга

 

 

Как съветската психиатрия е влияела върху българската? Известно ли е, че през онези години в историята на Медицинска Академия се е обсъждала евгениката като концепция и практика?Държавна сигурност и психиатрията работили ли са рамо до рамо?

Комунистическите психиатри са подлагали Ванга на квази-инквизиторски трибунали.

Ванга е вършила социална работа – помагала е при вземане на решения, нещо като „управление на социалната криза на индивидите и семействата“ – иди там, свържи с онзи лекар, разведи се, ожени се, обърни внимание на това …

Доцент Петров, в миналия разговор засегнахме темата за съветската психиатрия и възможните й влияния върху българската. Нека започнем най-общо за връзката между марксистка идеология и психиатрията. Не слага ли тази идеология „капак“ върху науката работеща изцяло с човека и  неговото психично здраве?

Румен Петров: На страницата на Медицинска академия[1] има дълъг текст[2] озаглавен „Кратка история на катедрата „Психиатрия и медицинска психология“ към Медицински университет в София. Той е един добър труд, относително нов[3]. Прави впечатление голямото внимание, отделено на Никола Шипковенски, в контраст с лаконизма при описанието на Георги Узунов и неговите приноси за психиатрията (или за катедрата). Георги Узунов е /0т 1946 до 1971 г/ ръководител на катедра по неврология и психиатрия в продължения на 25 години, а Никола Шипковенски – много по-малко. Узунов е описан много пестеливо, без емоция, бих казал формално. На Никола Шипковенски са отдадени много позитивни страсти. За Министерството на Здравеопазването, преди 12 години, такава разлика сякаш няма[4]. Никола Шипковенски е „немски възпитаник“. Да си немски възпитаник за времето до 1944 г. у нас е било белег за високо качество и желана културова, но и властова принадлежност. Властовият елит, знаем, е  изобилствал от немски възпитаници, така, както, малко по-късно, е заменен от такива, които са съветски възпитаници (друга форма на немски такива, според мен). Днес, когато западността се превръща отново в капитал, биографията на Шипковенски и присъствието му дава възможност той да послужи за знак, чрез който да създаде психична картина за психиатрията, която е желана. Конвертируема е – познати сме „там“. Това нещо го имаме на много места в нашата интелектуална история – лелеяната връзка с пред-деветосептемврийската културна традиция. Споменавам мълчанието около Узунов, защото за него фактите показват, че е бил важен човек, единственият академик в тази територия, участвал в създаването на съществуващата „организация на психиатричната и неврологична помощ в страната“/25 години едно и също име, е начело на това организиране, когато психиатрията и неврологията са били свързани/. Това е било времето на строежа на диспансерите, болниците, на цялата тази институционална (инфра-)структура, която за съжаление се разпада вече 30 години. Георги Узунов никак не е интересен на днешните психиатрични авторитети. Вероятно е съветски възпитаник. Без съмнение той е лицето на индустриалната модернизация от съветски тип, която държавата, обществото ни, жадно пие във всички сфери. Узунов, вероятно, не е бил толкова  софистициран и космополитен, колкото е бил Шипковенски. Това прави впечатление, да – този стремеж на психиатрията да се себе-легитимира, по относително ограничен начин – чрез научните приноси на ръководните професори повече отколкото чрез политиките и резултатите то тях. А пък научните приноси се легитимират по публикациите в „чужди“ („западни“) научни списания. Другото нещо, което прави впечатление, в този, доста изчерпателен, списък на професори и доценти, е специалното място на проф. Жабленски, като най-цитиран научно и най- (отново)-“западен“ български специалист. Или дори – „международно признат“, пък и с български корени. Грижата за конвертируемостта (по „родство“) се мобилизира отново. Друго, което прави впечатление в  този списък е, едно спорно, но може би вярно и затова – проблематично – приравняване на катедрата по психиатрия и медицинска психология с психиатрията и грижите за психично болните като цяло.  Разликата между психиатрия и академични психиатрични началници е сериозна и ако не се прави и вижда, това може да означава, че институционализмът е доминираща, не, ами единствена парадигма в психиатричното у нас?

Както и при казуса с Ванга, така и с „Програмата за мозъка“ психично здравните политики, всъщност, отсъстват като страна от идентичността на психиатрията. При Ванга имаме „дрънкане на оръжия“ от страна на естаблишмънта, при „Програмата“ – социално инженерство и самоцел (поне ако съдим по пълната отчужденост едни от други, днес, на същите тези играчи на терена на био-психо-социалното от самия край на тоталитарния режим).  Това е важно и е свързано с продължаващата криза на псхиатричните грижи, под които да разбираме грижите за добрия живот на психично болните, което не е същото като психиатрия. Грижите за психичноболните са различни: психиатрични (диагностика и фармакотерапия), общо здравни, психо-социални, рехабилитационни, обучителни, икономически, трудови и др. Изобщо – те са много повече социални, отколкото медицински, ако разглеждаме психиатрията като медицинска специалност, което също е спорно или поне не е здравословно.

В прегледа на приведените доказателства за авторитета на исторически значимите психиатрични академични кадри наблюдаваме както едно придържане на психиатрията към институцията на болничната медицина, така и един постоянен флирт, едно постоянно заиграване с хуманитаристиката. Класиците на българската психиатрия се гордеят много с текстове като „Психология и психопатология на религиозното чувство“ на Хр. Попов, „Нестинарството: същност и прояви. Психофизиологичен и патопсихофизиологичен поглед върху огнеходството„ на Е. Шаранков, „Писанията на един парафреник“ на Узунов и Заимов – това е описание на един прочут парафреник, който се е превърнал в източник на вдъхновение, буквално в муза, на известен български психиатър, т.нар. „бял лъв“ – за професор Коста Заимов. Или текстовете на Николай  Колев (може би е бъдещият психоаналитик-баща основател на психоанализата у нас), който, заедно с Коста Заимов, през 1969 г., пишат „Афазията на един художник“? Защо огнеходството занимава психиатрите, и защо това се цитира като важно в историята на психиатрията, за мен е много важно да бъде подложено на обсъждане. Очевидният отговор, особено ако добавим преследванията на врачки (не само Ванга) са били изучавана от квази-инквизиторски трибунали) е, че стана въпрос за един своеобразен контрол, който психиатричното, като, до голяма степен, лице на „рационалното“, „градското“ и „модерното“ може, или поне иска, да упражнява върху не-модерното, ирационалното и „туземното“. Тази своеобразна модернизационна арогантност на психиатрията я прави лесно оръжие в ръцете на властта. Това се наблюдава и в големия казус на Ванга и вниманието, което й отделят марксистки и уж-немарксистки психиатри.

Ще поговорим за Ванга и за документалния филм „Феноменът“ на Невена Тошева след малко. Нека обаче да уточним: на ниво човекопознание, можеш ли да дефинирате разликата между марксисткото и немарксисткото човекопознание? Имали ли са разнобой българската и съветската психиатрия, или не са?

Р.П: Не, според мен не са имали никакъв разнобой. Още повече, че марксистката психиатрия, за мен лично, е пряко продължение на класическата немска психиатрия, или френската психиатрия, разбирана като институционалното, приютното третиране на психично болните – на 18-19-ти векова затворническа традиция на лудите. Тя не се е променила до създаването на психосоциалната медицина. Самата психосоциална медицина възниква, в хода на сериозни хуманизационни процеси, когато възникват и медикаментите, които позволяват много по-свободен живот, много по-независим живот на тежко психично болните, на шизофренно болните. Инвестициите в тях, от своя страна са движени от същите социално-политически процеси.

Разполагате ли с данни за онова, което се нарича „ментицид“ , злоупотребите с психиатрия – съзнателното разрушаване на ценностите на човека и вярванията му у нас? Почти никакви спомени и книги и по този въпрос не излязоха след 10-ти ноември, макар че масово се знаеше как биваха прибирани неудобни хора в „психушките“ ако например дипломатическият корпус идваше на гости в Ловеч, или се провеждаше Международния младежки фестивал?

Р.П: Не знам. Психиатрията, като всяка затворена система с голяма власт може да злоупотребява с тази власт. Комунистическата психиатрия е съюз на две абсолютни власти. Андрей Снежневски се снимал с Георги Узунов и Сашо Божинов на стълбите на клиниката в Александровска болница…Дали пост-комунистическата психиатрия се либерализира е друг важен въпрос. Със сигурност обеднява, да. Със сигурност частната консултативна, извънболнична психиатрия процъфтява (поне като доходи на лекарите) на фона на бедните болници и изключително мъчителните процедури за постъпване в болница (или друга адекватна кризисна намеса) при психотична криза. За извън-кризисната работа изобщо не говорим. Много повече от преди „психиатрията за богатите“ е много по-добра от „психиатрията за бедните“. Но по въпроса за политическата злоупотреба мога да разкажа един спомен от кръжочните ми години през 90-те. Беше среща в Медицинска академия, имаше изненадващо малко хора, темата беше тази – за политическата злоупотреба. Имаше някаква особена групова динамика, едни забавени движения на участниците в нея. Бяхме с проф. Миленков, може би доц. Тома Томов и още трима-четирима души. Професор Миленков донесе немска книга за политическите злоупотреби с психиатрията. Наблюдавах как книгата се предаде от ръка на ръка и се върна обратно…Нямаше дискусия, общото мнение беше, че ако е имало нещо, то това е било в Германия, а ако е имало нещо такова в България … този въпрос дори не се задава. Не бях изненадан. Вече бяха научил, или усетил, близката връзка на псхиатрията с властта. И я намирах за естествена. Чуваше се кой шеф бил в ЦК, кой чий важен син или дъщеря лекувал и т.н. Тази доста нечиста, макар доста разпространена връзка на висшия психиатричен естаблишмент, не само у нас, с властта, я виждах в софийската клиника. Тя се усещаше във въздуха. На фона на всичко това, тази своеобразна забавеност на движенията и думите, когато се говореше за злоупотребата на психиатрията … даже не я формулирах като нежелание да се говори. Това беше не-тема, Кирил Миленков просто не беше на място, но тази оценка не си изричаше и затова беше силна. Просто хората застинаха, замълчаха … и нещата отминаха[5]. Няколко години след това разбрах, че едно от големите движения или източници на големите реформистки движения за психиатрията в Европа, особено в Източа Европа, тръгва покрай документираните, щедро публикувани, злоупотреби на Брежневския режим с дисиденти, около което се изгради политическо движение за натиск. На тази основа се създава Женевската инициатива за психиатрията, която е организация, много важна с инвестициите си в текстове и изследвания, които имаха потенциала да подпомогнат реформата в психиатрията в България. Но, според мен, това усилие за реформи остана привидно и безплодно. Та за „празните лица“ по темата имало ли е злоупотреби в българската психиатрия. Мисля, че доста преди времето на конгреса на Световната психиатрична асоциация в Хонолулу, на който американци и британци атакуват руснаците, а соцлагерът в лицето на психиатри и генерали предприема кампания за неутрализиране на имиджовите щети, ДС и психиатрията у нас работят рама до рамо[6]. Но пък няма институция в тоталитарния режим, която да не е участвала в репресивния дневен ред на режима. Има книга на Владимир Свинтила, в която описва своя престой в психиатрията по политически причини.

Книгата[7] на Владимир Свинтила беше голямо събитие. Заговори се за хората с белите престилки, които са ставали съучастници в репресиите над хората. Но тя си остана „бяла врана“. Нека сега поговорим за Ванга. „Нормална“ ли беше Ванга? Документалният филм „Феноменът* за нея е със сценарист проф. Никола Шипковенски. Заснет е епизод, в който известният психиатър й внушава, че е мошеничка и нищо не „вижда“в бъдещето. Същевременно, сугестологът Георги Лозанов я изследваше като феномен, а БАН финансираше тези изследвания.

Р.П: Ключовият въпрос е този, който професор Темков формулира, с присъщата си откровеност (тя често е била доста избирателна!) – цитирам[8]: „И ако зависи от мен, аз нямаше да й дам и два дена да работи!„ Той се обръща към психолога Леон Леви  в дискусията по проблема за Ванга (стенограма е публикувана в книгата- б.а): „Вие като марксист, смятате ли явлението Ванга за обществено полезно? Това е генералният въпрос – полезна ли е за нацията? Решава ли проблеми на народа? Прави ли психологическо отреагирване на нацията? Аз гледам от тази точка на проблема. Или обратното – създава една тенденция да се вярва на нещо, което е по-малко ефективно от официалната наука! А вече проблемът, научният, той е отделна работа. Аз ви задавам този въпрос – говорете!“ Мисля, че това е езикът на онова време. Темков вече е участвал в саморазправата на режима поне с друга една гадателка[9].

Свидетел съм на заснемането на тази университетска дискусия по повод снимащия се от години филм. Събраните психиатри в „Яйцето“ не искаха да говорят пред камерата. Снимачният екип приключи със снимките на абсолютно неинтересните, банални неща, които се казваха. Събираха си вещите, когато като един изключителен документалист, Невена, Бог да я прости, чу как разговорът помежду им придобива съвършено друг характер. Даде знак на оператора да остави камерата да работи…

Р.П: Елементът на скритата камера присъства на много места в заснемането на целия филм. Разказва се как се е обсъждало в каква дупка на стената може да се сложи камерата, да се монтира апаратура, за да се заснемат нейните консултации и „гледания“ на хората. Скритото присъства във фактологията и историята за нейното много специално – хайде да не го наречем влияние, но на нейния авторитет и ползването й от висши функционери…

Като например Людмила Живкова или Светлин Русев…

Р.П: Ангажирането на Людмила Живкова с Ванга прави много от срещата на Ванга с тези професори и техни привилигеровани подчинени (Шипковенски, Темков, Лозанов – б.а.) нещо като скрита политическа борба между важни хора в тогавашната психиатрия, която се разрешава със създаването на „Програмата за мозъка“ и привидния, както се оказва, според мен, курс към модернизиране и „озападняване“ на психично-здравното у нас. За хуманизиране не се говори защото не е прилично.

Защо?

Р.П: Защото отсъстват много от темите, които са заявени от модернизаторите в лицето на Жабленски (и вероятно – Тома Томов). Тези теми, свързани с психологията и връзките й с образованието, невронауките, които внасят през европеизацията, макар и бавна, в България с Програмата за мозъка, мисля че поставят поколението на Шипковенски, да не говорим за Темков, Заимов, Милев и другите участници в онази дискусия, 50 години назад! Това е някакъв особен скрит политически спор, който издава и една специфична затвореност. Затова, за мен, е толкова важна темата за  институционализма в психиатрията. Затова говоря и за „Програмата за мозъка“ – тя има потенциала да деинституционализира психичното здраве, най-малкото с връзките, които са създадени, наистина – отгоре-надолу. Тя умира, без да създаде бъдеще. Само частни ползи.

Да се върнем към „нормалността“ на Ванга. Как психиатрията обяснява феномена Ванга?

Р.П: Няма убедителни обяснения. Има докосвания тук – там, атаки към нея колко пъти познава, колко пъти не познава, едно особено архиварско броене на нейните грешки от страна на сугестопеда Лозанов. Има психопатологични разсъждения, които са много плитки, което е нормално за психиатрията – какви симптоми могат да приличат на нейните неща … Много интересно е, а и напълно липсва, знанието за травмата и за природата на травмата, каквото може да се намери в изследванияга на Шандор Ференци и голямата традиция след него. За връзката между травмата и свръхчувствителността към Другия. Това отсъства напълно от българската психиатрична концепция за Ванга.

Каква е причината? Защото не са познавали теоретичните трудове на Шандор Ференци? Или защото комформистки не са си  позволявали да знаят трудовете му?

Р.П: Ференци по тяхно време е бил все още добре забравен. Това е една голяма политика на психоанализата и психиатрията да бъде забравен той в един общ план. От друга страна, самите те са изцяло в една принудителна нагласа към човешката природа, от която академичната (и приютна) психиатрия и все още трудно се отделят. За тях травмата не е кой знае какъв проблем, защото насилието е естествена част от битието на психиатрията от дълго време.

Означава ли, че нашите психиатри са изключвали травмата на Ванга като източник на нейните екстрасенски постижения?

Р.П: Да. От това става ясно в протокола на Невена Тошева. Понеже в биографията на Ванга има много травматични събития и те са описани ясно, прави впечатление как се отминават непрекъснато. Например историята с бурята и увреденото зрение, една много болезнена история на неколкократни успешни, а след това завършващи отново със слепота офталмологични интервенции. Освен всичко друго, не знаем за нейното развитие като дете. Тя самата споделя, че слепотата ѝ се дължи на сифилис, според лекуващите я лекари.

Ако ви разбирам правилно, незнанието или отказът на знание върху травмата като отправна точка за познанието на поведението на човека, е един голям дефицит в българското психиатрично мислене? Това ми се струва, че идва не само от непознаването на трудовете на Ференци или друг авторитет, но и от идеологическите ограничения на представата какво е човекът?

Р. П: Така е. Но в това тя не е в изолация. Вижте как присъства темата за качеството на живот на психичноболните сред хуманитаристиката ни!

Няколко пъти настояхте какво означава травмата, как тя пробужда потенциал за узнаването на човешкото поведение! Това е една много по-хуманна, много по-отворена концепция, нали така?

Р.П: Да. В спомената история на психиатрията, между другото, има епизод, в който, две-три години преди 9 септември психиатрите се събират и обсъждат евгениката по отношение на  психично болните. Това означава кастриране на психично болните. Отхвърлили са я, за тяхна чест. Но през онези години евгениката се е обсъждала като политика. В историята на Медицинска Академия този момент е отразен като победа на хуманизма. А ние виждаме как национал-социалистическите идеи съвсем не са били маргинални, и както знаем в много от социалните ни политики лесно се е възприемала етиката на това отношение към човека. То не е много по-различно от ленин-сталинисткото. И националсоциалистическото и съветското са модернизационни, и по своята същност, нехуманни политики и философии на модерността.

Бихте ли споменали други пример освен евгениката и другите подобни научни тенденции, които довеждат до заиграването с живота? 

Р.П: Засега не откривам подобни примери в тези публични материали. Това което остава като родилен белег на нашата психиатрия е фактът, че вече трийсет години след 90-та година, психо-социалните грижи са в изключително лоша форма – на границата на архаичното. Софистицирани фармакологични интервенции, да – новите лекарства се ползват, но в контекста на изключително проблематична извънболнична грижа, за която знаем как изглежда от повече от 30 години?

Комунистическата партия, ЦК на политбюро, лично Тодор Живков и дъщеря му са гледали с едно око в езотеричното, окултното, екстрасенското знание. БАН е плащала немалки суми да се изследва Ванга, докато „витринната“ наука на властта и марксистко-ленинското познание представяха предимно здравия човек, рационален и „земен“, като девиациите, психичните заболявания, стояха по-често под ключ!Как бихте обяснили този дисбаланс?

Р.П.: Полезен въпрос. Той носи в себе си една своеобразна философска мистификация. Комунистическата държава сякаш си вярва, че може да извърши модернизация и да остане същата! Това присъства много сериозно във формулировките на Програмата за мозъка, особено в първата й част, където Тодор Живков припомня направеното от Людмила Живкова към всичко (тя е разглеждана като модернизатор с образованието си, с поведението си) включително и към психологията. Едновременно с това тя не е правоверен марксист, но пък е изцяло лоялна на режима и на доктрината. Това създава условия за квазимистични решения, под формата на култо-подобни затворени общества на избрани посветени, феномен, който наблюдаваме и в мисленето на някои от националсоциалистическите висши управленци. В българските условия тече един нереализиран конфликт, или той може би е решен с удобното „емигриране“ на Жабленски, с чийто индекс на цитации се гордеят, но пък никой не иска да се ангажира с психосоциалните грижи, в контекста на които той пише и мери шизофренията. Може би и той така не иска, не го познавам. За мен е фактът, че „мозъкът“ на „Програмата за мозъка“ не пуска никакви интелектуални корени у нас, както правят и стандартите на съвременната хуманизирана психичноздравна грижа. Тукашните привидни епигони съхраняват в България една вътрешна, ведомствена психиатрия, в която идеалите продължават да са тези на първата половината на 20 век! Приносите в нея се измерват в това дали си учил в Германия и дали знаеш езици, дали си асоцииран член на Кралския колеж (и зловещият Снежневски е бил), но в много по-малка степен резултатите на психиатрията и психиатрите се мерят според качеството на живот на психично болните. Това е гигантска липса. Тези стандарти се носят в света и се утвърждават през Световната здравна организация и през публичните политики, които се усвояват оттам. Такава роля има и УНИЦЕФ за децата и т.н. В това отношение ние още не сме се включили в този план на усвояването на психиатричните стандарти за крайния резултат от грижите. Да, СЗО е атакувана и мисля, че атаките срещу нея идват включително от подобни тенденции, които по своята същност са ултраконсервативни, предмодерни. В капацитета да систематизира добри практики, присъщи на социални държави, засега СЗО е единственият международен орган, който поддържа публични политики на основата на културата на социалната държава. Заедно с това и СЗО и УНИЦЕФ са твърде меки и отстъпчиви пред местните елити. Не знам дали е неизбежно, но е проблем.

Двойнствеността в психиатричните концепции –  от една страна официозната, от друга – окултната, е оставила трайни белези и до днес!

Р.П: Окултното идва като компромис между новото и старото. Окултното се проявява като добра форма, в която груповото, мобилизационно марксистко-ленинското ще живее в мир с идеята за човека като индивид.

Ванга много сериозно върши – това ми прави много силно впечатление! – тя върши много социална работа. Голяма част от нещата, които тя прави са свързани с помощ при вземане на решения. Това днес бихме нарекли „управление на социалната криза на индивидите и семействата“ – иди там, свържи с онзи лекар, разведи се, ожени се, обърни внимание на това …. Независимо от начина, по който го прави, този тип житейски избори, които тя съветва хората да направят, насърчава да се случат, са съвсем човешки, социални, тя отговаря на липсата на други подобни институции, които са необходими за една или друга житейска криза. Тази социална функция на Ванга е много сериозна, проф. Шипковенски я отбелязва, но не само той. Тя отразява определено и една липса на подобен тип авторитети и подкрепа в живота на човек. Някога можехме да кажем, че подобна функция е била заемана от религиозните институции, но те са подложени на натиск и ерозия. Така, взимането на житейски решения в условията на криза, решения, които касаят лични връзки, ангажиране с медицина, с ролята на пациент, или нещо друго, това всичко, което Ванга подпомага може да попадне днес в сферата на дейност на един социален работник! Не гадаенето, а подкрепата при вземане на решения в условия на лична и семейна криза. Тя не е социален работник, разбира се, защото социалната работа не работи с подобни космически нива на авторитет. Но социалната работа, със сигурност, среща хората в точно тези кризи, които ги водят при Ванга. Както са цитирани в книгата на Тошева.

Но може ли да се каже в такъв случай, че марксистко-ленинската концепция е била тясна за тяхната душа?

Р.П. Те отдавна са живеели в конфликт с марксистко-ленинската концепция, която настоява, че такова нещо като индивида пречи, за да се постигнат целите на бързата модернизация! Най-малкото по силата на привилегиите им, които подпомагат тяхната индивидуалност. И по силата на ерозията на марксизма след Втората Световна война, когато спартанското съветско общество започва да живее мирен живот. С всичките последици от това. В това отношение Ванга е кризата на късния социализъм, макар че като гадателка се е срещала и с цар Борис Трети. Но тя е част от една култура на подобни гадатели, които присъства във всички общества. Тук интересното е как елитът се ангажира  с нея и какви са мотивите им. Ванга не се срамува да се среща с този елит и много интелигентно използва връзките си с него и с човешкостта му. А елитът се опитва да се адаптира към неадаптируемото, чрез обичайния метод на двойните стандарти.

*През 1966 г. на Държавния научноизследоват елски институт по сугестология е възложено да изследва феномена Ванга. През следващите пет години в него са извършени анкетни проучвания на 7000 души, които са посетили Ванга. Резултатите са показали, че на 70% от хората тя е познала миналото, настоящето и бъдещето.

[1] Този текст създава ментална картина на света на психично-здравните грижи, в която докладът на БХК от вече отдалечаващата се 2001 г. (statsionarnata-psikhiatrichna-pomoshch-v-blgariia-i-pravata-na-choveka.pdf (bghelsinki.org) няма място. Два несрещащи се разказа/свята. Интересен, както с критиките си, тако и ограниченията си и с лоялността си на медицинската парадигма е докладът на националните експерти по психичноздравни политики (виж. АНАЛИЗ НА СИСТЕМАТА НА ПСИХИАТРИЧНО ОБСЛУЖВАНЕ В БЪЛГАРИЯ с автори доц. д-р Христо Хинков, Директор на НЦОЗА и д-р Владимир Наков, гл. експерт в сектор „Психично здраве“, НЦОЗА от 2018 г.) на страницата на Народното събрание.  Новата НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ НА ГРАЖДАНИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 2020 – 2030 г. все още не е приведена в действие, поне по мое наблюдение.

[2] Department_Psychiatry_Med_Psychology.MU.pdf (mu-sofia.com)

[3] Вече има интерес към историята на психиатрията, но той е, бих казал, казионен на новото време: Джулиан Шехириян за една социална история на българската психиатрия от времето на комунизма – Общество (bnr.bg), както и (96) История и организация на психиатричната помощ в България – YouTube (д-р Владимир Наков по телевизия СКАТ от 2019 г. (?)), професор Кирил Миленков във вестник „Про и анти“ (Decommunization) от 2003 г.

[4] Първата у нас психиатрична клиника навършва 125 години (government.bg)

[5] Кирил Миленков довежда тази своя позиция до един политически коректен връх с книгата „Български лекари и студенти по медицина, жертви на комунистическия терор 1944-1989 г.“, Кирил Миленков (ред.), Български лекарски съюз. София, 2003 г.

[6] Robert van Voren (2010) Cold War in Psychiatry: Human Factors, Secret Actors. Rodopi. Amsterdam.

[7] Владимир Свинтила — Лицето на горгоната (1) — В полицейската психиатрия — Моята библиотека (chitanka.info)

[8] Невена Тошева „Ванга – автентично“. За пръв път оригинален документален запис от филм се трансформира в книга, която по своята същност е изключително свидетелство и изследване на феномена Ванга. Но не за сензационната Ванга, още приживе превърнала се в мит и легенда, отричана и възвисявана, обявена за светица, а за човека Ванга с всичките й личностни особености, странности като реакция на различните житейски драми, с необикновената й дарба да общува с невидимото, с неразгаданата тайна, която отнесе със себе си.

Тази книга предлага не само записите от епизодите, включени във филма, но и целия онзи материал, останал по една или друга причина извън него.

[9] Психично здраве – Posts | Facebook

Разговора води Юлиана Методиева

Първите две части вижте – тук  и тук

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.