Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 16. Писма

Продължаваме поредицата на Антонина Желязкова “В огледалото за обратно виждане”.

В архивите намерих следната обобщаваща история: В едно малко планинско село живее възрастен овчар. Той е неграмотен. Репресивната машина обаче, решава, че е опасен потенциален неформален лидер на съпротива срещу „възродителния процес”. Извън другите мерки като подслушване, наблюдение и следене, внедряване на доносници, хвърлят специализиран човешки ресурс в проследяването на неговите писма. Специални хора на заплата имат грижата за това да прихващат кореспонденцията му, въпреки, че човекът се нуждае от грамотна помощ, когато иска да напише писмо до близките си в Турция. В общи линии цялото село му помага при списването на неговите писма до роднините и тайни няма дори за селския кметски наместник и за партийния секретар. Когато е дума за по-деликатни семейни проблеми, старият овчар търси помощта на местния учител или на бездействащия в този период селски имам, те пък чинно докладват. Но репресивната система си има свои отдели и служители – десетки. И така за стотици хиляди хора в България и техните писма.

 

 

 

Не е трудно да се досетите кой култивира у мен пиетет към епистоларния жанр. Естествено, Баба. Едва ли съм имала 6-7 години, когато ме отделяха от нея за детски лагери, отглеждане при леля и други роднини.

А тя отказваше да се чуваме по телефона. Обясняваше ми, че когато обичаш и уважаваш някого, а си разделен от него, общуването има само една дълбоко етична и естетична форма – писмото. Разговорът по телефона е формален, банален, скучен, кратък и в крайна сметка безсмислен, освен ако не уточняваш час за среща, твърдеше Баба.

От тази възраст започнах да водя безкрайна кореспонденция, която сега, когато книжата са ми в кашони и ги преглеждам (ремонт в къщи), почти ме отчайва със своята обемност. Налага се да отделям за унищожаване. До смъртта на Баба, когато бях на 14 години, пишех на всички – на Баба, на мама, на татко, на леля, на братовчедка ми, която няколко години живя в Германия, да не изброявам повече. Многословни, смешно-тъжни емоционални писма с доста правописни грешки. Сега разбирам, колко съм досаждала на всички, защото все пак писмата изискват отговор. Баба се шегуваше, че семейството се е сдобило със своя Цицерон.

И до ден днешен продължавам да пиша обстоятелствени писма на хората, които са важни за мен, а са далече – въпреки факса, мейла, скайпа, вайбъра, СМС-ите и евтините полети.

 

А писмата в онези мои далечни детски години имаха извънредно сложна съдба. Пътуваха дълго, много често не достигаха до адресата поради съдържанието им. В такава сложна епистоларна авантюра живях, докато навърших 40 години. След това пишех на воля, но много от моите адресати по света продължаваха да се борят, за да получат или изпратят писмото, което означаваше глътка въздух, обич, уважение, съпричастност, единомислие, радост и мъка, риск, размяна на идеи, трупане на знания.

В определени години тази епистоларност имаше формата на трансграничен бунт, на съпротива, на воля да преодолееш безумни политически и деспотични табута и да усъвършенстваш хиляди начини за осъществяване на забранените комуникации, да прецакаш системата възможно най-хитроумно… Писмата съвсем веществено криеха опасности и заплахи както за подателя, така и за получателя, имаха непредвидими последици.

 

Спомням си епистоларната сага от началото на 60-те години на съседското семейство, където растяха моите най-близки приятели. Имаха вуйчо, избягал в Западна Германия в края на 40-те години и нямаха новини от него, а след време  научиха, че се преместил в САЩ. Внезапно по Хрушчово време настъпи „размразяване” и разрешиха някакви контролирани комуникации на някои „невъзвръщенци” с техните семейства в социалистическа България. Тези писма, които идваха от далече, предизвикваха при получателите дълги месеци на панически страх, дълбоки вълнения, напразни очаквания.

Събирахме се, за да разглеждаме писмото пристигнало от Детройт – особености на плика, марките, мастилото, с което е написан текста на извънредно хубавата хартия с воден знак. Миришехме го. Гледахме водния знак на прозореца с часове. Всички тези детайли бяха по-интересни и носеха за нас повече информация от текста, но това се подразбира.

Основната писмена информация беше „жив съм, добре съм, работя в завод”. Инженерът беглец се пробутваше за работническа класа и поради това вероятно са допускали писмата му – не е политически опасен. Пликовете пристигаха грубо залепени с дебело кафяво лепило след проверката от съответните служби. Беглецът изпращаше известно време в сгънатия фин лист за писма и банкнота от 10 или 50 долара. Банкнотите липсваха, но от текста се разбираше „изпращам ви…, за да купите нещо на децата…”. Съседската майка му написа бързо и уплашено в отговор: „Много сме щастливи, не изпращай пари, имаме си всичко…”

Ние, децата толкова шумно се вълнувахме, че бащата на моите приятели ни строяваше в редица, отключваше абсолютно забранената за нас кантонерка, изваждаше от там купешки суджук (божествен вкус!) и с остър нож, отрязваше по едно резенче и ние започвахме упоени да дъвчем. През това време майката, сестра на беглеца, имаше време, да прочете писмото и да разгадае скритата информация сред изпуснатите или прекомерно натрупани препинателни знаци.

Скоро след това настъпи още по-голямо „размразяване” и около година или две имаха право да получават освен писмата и колети. Тогава вече ние децата се шашардисахме – видяхме американски дъвки, нереални по своя вкус шоколади, освен това вуйчото им изпрати нещо за обличане, което се наричаше шушляк – велика работа! Този начин на опознаване на света, извън нашия, трая много кратко, след това политиката се „замрази” отново и забраниха първо колетите, а сетне и писмата.

 

В началото на 80-те се сприятелих с турски професор по история на икономиката и политическата философия. Изключителен ерудит. Няма как да ви го представя на кратко, затова мога да го оприлича като научен профил и гражданска позиция като турския Румен Аврамов. Имаше публикувани около петнайсет книги, значителна част от които нахвърляни на бележки или изцяло написани, докато е излежавал политически присъди в турските затвори. Любимец на студентите си, а и на медиите. Определено беше ляв либерал, но основният му грях беше, че е защитник на кюрдите. Когато дойде в България по научния обмен, над него тегнеха нови две задочни или условни присъди. Спорехме дълго и напоително. Ние (с приятели) го убеждавахме, че не трябва да мечтае за социалистически модел в Турция, защото в България го живеем от десетилетия и той е апробиран пълен провал. Той ни намираше за разглезени ограничени неблагодарници, които не си дават сметка колко обезпечено живеем и какъв е адът на турските затвори за политически осъдените, както и за малцинствата (това се случи преди „възродителния процес”).

Когато му изтече специализацията и трябваше да отпътува, получи писмо (донесено на ръка), че присъдите му влизат в сила с новия военен режим и месец след стъпването му в Турция, ще бъде отведен за излежаване в изолатор за политически опозиционери на някакъв остров. Поради неговата правозащитна активност имаше виза за Франция в паспорта си. Съветвахме го, горещо до драматизъм, да замине за страната на свободата и да забрави за Турция, за съратниците си, за неволите на кюрдите, за острова изолатор, за социализма, за България, за нас…

Страхуваше се, но не се пречупи. Прецени, че неговите приятели кюрди разчитат на него, на статиите, които пише, на присъствието му дори и в затвора, и замина в родината си Турция, за да бъде затворен.  Присъдите влязоха в сила, беше отведен на островния затвор и край.

Месеци по-късно започна нашата епистоларна връзка, която за мен носеше омайващия аромат на свободата (въпреки, че писмата пристигаха от някакъв турски Алкатраз). Професорът и аз правехме присмехулна гримаса срещу властовото безсилие да спре общуването между две личности, които са затворени от два различни тоталитарни режими. Нямам представа как е намирал начин, но по хора писмата му размити и деформирани от морската влага, стигаха до мен. Явно са ги превозвали рибари. Винаги съм се опитвала да си представя, да реконструирам нелегалния път, по който писмата на затворника стигаха до мен, прескачайки две мракобесни полицейски системи. Рибарите поемат писмата от верни съкилийници на по-лек режим на острова, предават на приятели кюрди в континенталната европейска част (или на турци, изселници от България), те успяват да пренесат през границата до роднините си кюрди имигранти или местни турци, а местните кюрдски имигранти или турци ме издирват в София и ми връчват тайно вече опърпания и размазан от вода, пот (страх) и пътен прахоляк плик. Общо взето писмата се придвижваха за около три месеца. Когато ми написа, че започва гладна стачка в затвора, а получих писмото много месеци по-късно, си мислех, че е възможно вече да е мъртъв. Успях да му изпратя само едно писмо в отговор, след неговото първо, защото професорът искаше да има потвърждение, че получавам пощата, та приносителят ме чака дълго в градинката, за да напиша и подготвя моето писмо. След това ме помоли да не отговарям, защото обратната връзка е опасна за много хора. Беше си странна еднопосочна кореспонденция, но с голям заряд на бунт и волност.

Десет години по-късно на научна конференция обмислях как да попитам един много уважаван колега турски професор, който е отдавнашен имигрант в Германия, какво знае за съдбата на моя приятел професора затворник. Знаех само, че получи амнистия, замина във Франция и след това следите му се загубиха. С немския учен от турски произход водехме заседания един до друг, много се харесвахме академично, съавтори сме и аз написах на един лист „моля те, дай ми информация каква е съдбата на професор У?” За изненада моят уважаван колега и съавтор ми драсна на листа грубо „не желая да говоря за този предател кюртчу!” (kurtcu). Германският турчин ми е голям фен, защото защитавам правата на турците и помаците в България, но ме гледаше мрачно и подозрително, когато отворих дума за защитника на кюрдите. Забелязала съм един парадокс, че националистите всъщност нямат нация, те навсякъде са едни и същи, дори когато са авторитетни академици, дори и да са ти съавтори.

 

След това имах бурна кореспонденция през 1986 г., когато моите професори ме изпратиха спешно на специализация в Москва и Ленинград, за да ме разкарат от България и да ме спасят от уволнение. Книгата ми беше иззета на шпалти от издателството на БАН и изчезна в касите на Комитета по печата (цензурата). Много спешно отпътувах в името на оцеляването.

Бях оставила двугодишния си син, та пишех  и получавах непрекъснато писма от мама, от татко, от Любо. Тревогите бяха големи заради Чернобил. Получавах някаква информация в Русия, моите близки в България – друга, вълнуваше ни как да бъдат опазени децата в къщи. Разбира се, извън тази напълно легитимна размяна на писма по семейни проблеми, вървеше и нелегалния пренос на писма в двете посоки (по сигурни хора), които не можеха да бъдат прихващани и контролирани от репресивната машина. Получавах и изпращах писма на Желев, на Жени Иванова и на други приятели от нашата група. Ядосвах се, че съм далече от тях, защото тогава се зараждаха идеите за съпротива на властта, но от друга страна се радвах, че съм се свързала с руски дисиденти и имам от там с какво да допринеса. Естествено, че ме обграждаше и колегия от супер специалисти по исляма и османската империя от институтите по востоковедение в Москва и Ленинград, с които можех да обсъждам свободно какво се случва с нашите турци в България. Това естествено доведе до нов кръг от интензивна кореспонденция, когато се върнах в България. Писма, писма…всичките пренасяни от хора. Мога единствено да размахам щастливо усмихната неприличен пръст пред нашите ченгета от всичките управления на ДС, които са се ровили или са трупали доклади в досието ми през годините, че най-важната част от моите писма като подател и получател са били извън техния контрол. Поне това – миниатюрна сладка победа, покрай голямата загубена и разрушителна война с тях.

 

През 2009 г. започнах да посещавам Комисията по досиетата, за да проуча не лични истории, а как е работила системата. Работих там седмица или десетина дни. Не издържах дълго – беше противно и не виждах смисъл да тровя душата си. Поръчвах литерни дела за „работата сред интелигенцията и работещите в средствата за масова информация”, за БАН и хуманитарните институти по време на „възродителния процес” и подобни. Разбира се, попадах на познати хора и ситуации, но не това беше важното. Беше ми интересно какъв ли финансов ресурс е струвал на държавата този мощен механизъм за проследяване по време на „възродителния процес”[1] само за един малък сегмент от живота като писмата. В архивите намерих следната обобщаваща история: В едно малко планинско село живее възрастен овчар. Той е неграмотен. Репресивната машина обаче, решава, че е опасен потенциален неформален лидер на съпротива срещу „възродителния процес”. Извън другите мерки като подслушване, наблюдение и следене, внедряване на доносници, хвърлят специализиран човешки ресурс в проследяването на неговите писма. Специални хора на заплата имат грижата за това да прихващат кореспонденцията му, въпреки, че човекът се нуждае от грамотна помощ, когато иска да напише писмо до близките си в Турция. В общи линии цялото село му помага при списването на неговите писма до роднините и тайни няма дори за селския кметски наместник и за партийния секретар. Когато е дума за по-деликатни семейни проблеми, старият овчар търси помощта на местния учител или на бездействащия в този период селски имам, те пък чинно докладват. Но репресивната система си има свои отдели и служители – десетки. И така за стотици хиляди хора в България и техните писма.

 

Впрочем, докато чаках папките с литерните дела, поисках и моето досие, не получих такова, но ми дадоха справка, нещо като пътен лист, за да разбера, че досието ми се е ползвало от VІ, І и ІІІ-то управление. Началото със справката е започнало през 1977 г. Питах се защо тогава, а не преди или след това? Ами това е годината, когато бях за месеци в Делиормана на първия си терен по турските села, сама, на 25 години. Бях самотна и след целодневните обиколки по селата, разговори с респондентите, записки и снимки, се прибирах и пишех многобройни писма до приятелите и семейството си. Особено плодотворна беше кореспонденцията ми от онова време с Вера Мутафчиева. Изписвала съм по десетина страници в писмо. Тя беше мой учител и академичен наставник, естествено е да разбира и да оценява  какво виждах и намирах на терена. Все си мисля, че култивираната от Баба в мен епистоларна страст е отворила първите страници на моето досие.

Сприятелих се доста с посланик на една от Великите сили и в неформален разговор дипломатът ме попита „видя ли си вече досието?”  Аз и без друго бях доста притеснена от липсата на такова: „Не, нямам досие, ми отговарят официално от институциите, имам само един придружаващ пътен лист, справка, тъпа и проста, на която пише строго секретно”. Смя се от сърце и ме потупа окуражително по ръката „не се тревожи, ние го имаме цялото на дигитален носител от години, доста тлъсто е. Рано или късно ще го прочетеш.”

 

Мислено пиша писмо на Баба за любимите Бъдни вечер и Коледните празници с постните красиви блюда и колосаните покривки „Мила мамо, (винаги съм наричала Баба мама), знам, че си преживяла четири войни, че си била на фронта милосърдна сестра, че едва си оцеляла от тиф, че всичките ти близки са били с години по затвори и лагери,че свириш прекрасно на китара, а пък  правиш най-божествените постни лозови сърми в света (аз също).  Но и на мен не ми беше лесно през изминалите 65 години сред толкова много неполучени писма, погубени приятели и приятели предатели. Оцелявам благодарение на теб…, до скоро, обичам те!”

 

 

Честита Коледа, Маргиналия!

 

[1] Румен Аврамов описа този тип икономика детайлно в: Икономика на „Възродителния процес”. София, Център за академични изследвания/Рива. 2016. 760 с.

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.