Българските стереотипи през погледа на млад експерт от ООН

Димитър Димитров е на 24 години, работи в Центъра за изследване на демокрацията и е един от двамата настоящи младежки делегати на България към ООН (другият е Анина Йовкова). Димитър притежава магистърска степен в специалност „Международни отношения с история“ от Лондонското училище по икономика и политически науки, а академичната му експертиза засяга теми като политически Ислям, външна политика на Русия и външнополитически анализ.

Димитър е част от Дружество за ООН в България, има редица публикации в онлайн платформата „Баница“, работил е за Института по културна дипломация в Берлин, а свободното си време отдава на доброволчество, спорт и граждански активизъм заедно със своя близнак Евгений, който е учител към програмата „Заедно в час“.

Димитър, малко хора знаят какви са ангажиментите на един български представител в Младежката Делегация на ООН. Представете накратко вашата роля!

Програмата „Младежки делегати на България към ООН“ навлиза в десетата си годишнина благодарение на „Дружество за ООН в България“ и Министерството на външните работи. Страната ни е една от едва двадесетината държави в света, които ежегодно изпращат свои младежки представители на Трети комитет от Общото събрание на ООН през октомври, както и на Комисията по социално развитие към ИКОСОС през февруари. Какво значи това и защо всъщност е важно? В началото на мандата си настоящият Генерален секретар на ООН Бан Ки Мун посочи като свой основен приоритет работата с младите хора и възможността да им се осигури глобална платформа, чрез която те да кажат на света какво ги вълнува, какви са предизвикателствата пред тях, какви визии и решения са в състояние да предложат. Това е изключително значима и полезна практика, с която България може да се гордее, тъй като на много места – включително и у нас – на младите хора често им се създава образа на некомпетентни, неангажирани и безперспективни обществени единици, за които едва ли не няма нищо по-важно от забавленията и удоволствията. Тази картина обаче е непълна и некоректна. Младите хора в България имат огромен потенциал и заслужават възможността да го развиват. Те имат нужда някой да повярва в тях, да ги подкрепи и да им каже „Браво!“. Примерите за положителните резултати от това не са един или два.

Заедно с Анина Йовкова работим доброволно като младежки делегати на България към ООН през изминалите седем месеца. По време на двете ни работни визити в щабквартирата на ООН в Ню Йорк направихме две официални изказвания от името на българската младеж пред световната общност; организирахме три събития с фокус върху бежанците, хората с увреждания и младежите извън образователната система и работния пазар; станахме разпространители на програмата „Младежки делегати към ООН“ и се опитваме да инициираме създаването й в страни като Испания, Македония, Сърбия и Кипър; присъединихме се и към инициативата за финансиране на стажовете в ООН, защото дори една такава международна организация не дава равен шанс за работа и трупане на опит на младите хора. Оказва се, че стажовете там са достъпни предимно за западни младежи от богати семейства, които могат да си позволят собствена издръжка в Ню Йорк.

По-съществената част от едногодишния ни мандат обаче преминава в България. Tук се стремим да оказваме подкрепа на деца и младежи, настанени в бежански лагери; да участваме в доброволчески инициативи на хора с увреден слух; да промотираме гражданското образование и инклузивните ценности, от които имаме нужда като общество. Заедно с младежките делегати на Румъния и представителствата на AIESEC в двете страни започваме свой образователен проект „17 стъпки“, с който целим да влезем в гимназиалните класове на българските училища и да запознаем учениците с Целите за устойчиво развитие на ООН, които са тотално неглижирани от масовите български медии. Става дума за специфична форма на глобално образование за основната мисия на ООН до 2030 година – премахване на глада и бедността; равенството между половете и универсалния достъп до качествено образование; мерки срещу климатичните промени и т.н. Всичко това не са просто разни абстрактни, непостижими и далечни от нас понятия – това са каузи, с които е необходимо да се ангажираме и тук на местно и национално ниво.

Какви са инструментите за стимулиране на достъпа до образование на етническите малцинства? В условията на крайна бедност, на практика всяка година отпадат стотици, дори хиляди деца от училище!…

Това е крайно вредна за България тенденция – важно е да разберем, че никой няма интерес от деца и младежи без образование. Говорим за своеобразно разхищение на потенциала на обществото ни, за загуба на безценен човешки ресурс, за липса на разумни инвестиции и стратегическа визия в един от най-ключовите ресори, какъвто е образованието.

Извън тази обща картина като конкретен отговор на въпроса Ви смятам за нужно да се противопоставим заедно на един общоприет стереотип. Децата и младежите от етническите малцинства НЕ са по-неспособни или нежелаещи да се образоват от децата и младежите с български етнически произход. Те имат право на равен достъп до качествено образование, а институциите имат задължението да им го осигурят. Много често това обаче не се случва на практика, като причините са комплексни. Една от тях е, че понякога част от учителите робуват на въпросните стереотипи и предразсъдъци спрямо възпитаниците си от етнически малцинства.

Друга причина е, че нерядко самите родители спират децата си от училище, поради родово-общински навици или именно в резултат на структурните условия на крайна бедност и желанието им да използват децата си като работен ресурс. Такива нагласи в семейството, за съжаление, трудно могат да допринесат за дългосрочното му благосъстояние, защото тъкмо образованието е най-добрата инвестиция в бъдещето и уменията на децата да осигурят по-добър живот за себе си и роднините си.

Освен необходимостта от по-ефективни структурни промени и политики за подобряване на образованието и социално-икономическите условия на живот в България, смятам, че е необходимо да се работи за промяна на нагласите – както сред учителите, така и сред учениците и семействата им. Звучи утопично, но искам да вярвам, че такава промяна е напълно възможна и в нея редом с държавните институции успешно могат да участват и представители на гражданското общество, на неправителствения сектор. Ето например какво правят моите приятели от „Заедно в час“, които работят неуморно, за да помогнат на деца – години наред лишавани от правото си на достъп до качествено образование – да наваксат функционалните си пропуски, да повярват в себе си и във възможностите си за позитивно развитие. Те се стремят именно към положителна промяна на нагласите и премахване на стереотипите, към промяна на средата в класната стая и ефективна работа с децата, към разчупване на закостенелия модел и порочните корупционни практики в българското образование.

Пригодени ли са според вас, малките и средни градове за хората с увреждания? А София?   

Не само малките и средните, но и преобладаващата част от големите градове у нас рядко предлагат адекватна инфраструктура, която да улеснява хората с увреждания и достъпа им до места и услуги. Този проблем далеч не е от вчера и за съжаление не заема основно място в дневния ред и приоритетите на общинските, а нерядко и на държавните власти. Години наред на хората с увреждания у нас се е отреждала ролята на „невидими“. От техни представители съм чувал как в условията на един отминал режим някои от тях рядко са излизали от домовете си, за да не развалят илюзията за едно „здраво социалистическо общество“. В Ню Йорк дори ми се случи да попадна на красноречиво изследване от периода между 1990 и 1993 година, когато България е на второ място измежду страните, чийто преобладаващ процент от населението се съгласяват със следното твърдение: „Не е честно да се дава работа на инвалиди, когато физически здрави хора не могат да си намерят работа“. Другите „страни-отличници“, чието население е разсъждавало по този начин, включват Литва, Русия, Румъния, Полша, Словакия, Словения, Китай, Латвия, Естония…

Излишно е да казвам какво е било общото между тези държави в хода на Студената война, но е изключително важно да се обясни защо подобни обществени нагласи, които не сме изкоренили напълно и днес, са тотално погрешни и вредни. Хората с увреждания не са непременно по-неспособни от тези, които считат себе си за „нормални“. Тъкмо напротив – нерядко те притежават ценни умения и качества и заслужават равен шанс да ги развиват, да променят и подобряват средата около тях, а не да бъдат стигматизирани и изолирани. Щастлив съм, че имам такива хора в обкръжението си и че мога да се уча от тях на човечност, добротворчество, непримиримост и високи стремежи.

Негативните стереотипи за ЛГТБ в България продължават да бъдат устойчиви. Какъв е пътят за тяхното преодоляване?

Искам да вярвам, че ретроградните влияния у нас отслабват и все по-често ще усещаме произлизащите от това промени. Изборът на България и обществото й е да принадлежат към европейската цивилизация, в която всеки има свободата да бъде такъв, какъвто пожелае, стига с това да не нарушава нечии чужди права. Това е привилегия, която малко от нашите предци са имали, и е важно да се научим да я ценим и пазим.

Да бъдеш наистина свободен човек е въпрос не само на права, но и на съзнание – съзнание, което се изгражда в рамките на комплексни процеси както на личностно, така и на общностно ниво. Няма как негативните стереотипи и нагласи към ЛГБТ хората или към представителите на която и да е била друга обществена група да бъдат преодолени с магическа пръчка за кратко време, тъй като този тип отношения към тях са се наслагвали и пресъздавали години наред у нас. Така е било и в много други страни и култури по света, но в цивилизацията, към която ние днес сме избрали да принадлежим, от няколко десетилетия насам да имаш алтернативна сексуална ориентация е въпрос на личен избор, който се зачита и уважава. Това не значи, че в Америка и Европа няма хомофоби, расисти или сексисти – напротив! Просто при тях такива социални норми вече не се приемат добре, а биват обществено отричани и изобличавани като отвратителен феномен, какъвто са. Все повече млади хора в България остават необременени от езика на омразата и назадничавите стереотипи от миналото – вземете например онлайн платформата за млади хора Banitza и непрекъснато разрастващата се тяхна аудитория, която третира човешките права като истинска цивилизационна ценност, а не като „псевдокауза на либерасти и грантаджии на американска хранилка“. Това, както отлично знаем, е другата грозна страна на монетата – очернянето, обидите и калта към активистите за човешки права, които неотменно биват оклеветявани като нечии чужди агенти, като антибългари и прочие. Трябва да се научим да разпознаваме и контрираме успешно подобни радикални дискурси, тъй като те не са плод на случайност, а на съзнателен и добре планиран контрамодел, транспониран у нас не и без подкрепата на антилиберални режими в едни по-северни географски ширини. Начинът да се противопоставим на ретроградието и антилибералните настроения в България е именно чрез гъвкаво и свободно образование с граждански, ценностен и глобален фокус; чрез автентични доброволчески инициативи и сдружения на тези от нас, които ценят и уважават човешките права; чрез истински и неуморен граждански активизъм, подкрепян и от държавата и бизнеса там, където е необходимо. Ще е трудно и ще отнеме време, но няма начин да не успеем.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).