Дали защото дискриминацията е стара като света…

Споделете статията:

 

 

Маргиналия се обърна към представители на киното, писатели, активисти за коментар относно решението наградите „Оскар“ да бъдат подчинени на нови стандарти, както и че самата Филмовата академия присъждаща тези престижни награди, да удвои жените и представителите на цветнокожите и малцинства сред своите членове до 2020 г. Публикуваме отговора на младия автор Петър Михайлов, изследовател на стила и почерка на различни или забравени днес автор/ки.

 

Вълненията покрай предложенията за наградата на филми, договорени от Филмовата академия Оскар избухнаха веднага след оповестяването им. Защо?Може би, защото светът прекалено дълго живее подчинен на системната дискриминация. Още в библейските текстове жената е била представяна като по-нисшо създание, а правата й са били ограничавани. [1]. Цялата история и философия, свързана с феминизма и сетнешните проявления в политическото поле са свързани с механизмите на неравенството. Това е един от възможните отговори.

Книгата на Хариет Бичърт Стоун – „Чичо Томовата колиба” (1852), с която поколения са израсли, е втората най-продавана книга през XIX век. Тя обаче е обявена за политнекоректна и обидна за малцинствата. Дали това е справедливо? Дали Хариет Бичърт Стоун е описала афроамериканците по начин, уронващ достойнството им? Последните години, предшестващи новите правила на филмовите награди “Оскар” стъпват на този дебат за правата на цветнокожите. Буквално преди месец стана ясно, че и “Отнесени от вихъра” трябва да се свали от екран, защото утвърждавал същите стереотипи.

Преди романите и манифестите на Вирджиния Улф защитаващи женската еманципация, други автори също пишат в тази посока. Могат да се добавят „Към фара”, „Собствена стая”, „Стаята на Джейкъб”, появили се в зората на ХХ век. А в самия край на 19-ти век се ражда „Портретът на Дориан Грей” (1890). Посланията на тези творби са недвусмислени на полето на толерантността към различието на сексуална основа. Гор Видал дебютира след Втората световна война със скандалния си роман „Греховете на греха” (1946). По това време пък Жан Жьоне е из затворите, защото „развращавал“ френската нация  с произведения като „Света Богородица на цветята”, „Реквием”, „Дневникът на крадеца”. Заглавията на литературните произведения са много.

Александър Вутимски написва „Очите, които плачат” през 40-те години на ХХ век

 

Самотният и болен Александър Вутимски, пленен от джаза в музиката на Дж. Гершуин като стил, както и от поезията на Рембо, написва „Очите, които плачат” през 40-те години на ХХ век. Литературата е изкуство, (о)станало най-близо до живота. Тя е доминирала до откритието на братя Люмиер – пак нейде в края на 19 век. Вече повече от столетие възприемаме седмото изкуство като най-реалистичното. Така е, ала е все пак изкуството почива, гради се на едни хуманни устои и правила. Това му е ролята – да направи човека по-добър. Това е стремежът и на филмовата индустрия.

Във време на пандемия, в което всъщност днес живеем, би трябвало да станем по-човечни. Да сме по-състрадателни, по-милостиви, по-смирени. Да осъзнаем, че сме временни, че сме крехки, че сме смъртни. За огромно съжаление виждаме у нас и по света, че масово людете се държим като безсмъртни. Идеята за вечност, в определен смисъл, е свързана с тоталитарното, с диктаторското мислене и поведение. В наши дни обаче се връщат техните тоталитарни механизми. Всичко, което е различно, трябва да бъде смачкано, унищожено. Всеки протест – заглушен, всеки физически акт на негодувание – удавен в кръв. Парадоксално, но 20-те години на 21 век ни връщат към второто десетилетие на миналото столетие. Сякаш не сме си взели никаква поука от безумните вождове, предизвикали две световни войни в миналото.

 

В цяла Европа днес има организирани протести срещу някои от авторитарните режими. Вероятно причината е именно в тази забрава, че ние сме временни, ние сме хора, крехки сме. От друга страна сме общност, цивилизация. Като достижението на цивилизацията е именно борбата срещу дискриминацията. Различието във всичките му форми е най-същественото богатството в нашия свят. Всеки човек е различен, индивидуален. Природата е изтъкана от различие. Различието има и свое единение – усещането за общност, за група, създаването на общочовешки правила, закони, валидни за всекиго. 100 години в развитието на нашата цивилизация е прекалено кратко време! Това са две, три поколения. Преди три поколения нашите баби не са могли да избират мъжете си, не са имали правото да участват в политическия живот, не са имали професии, не са имали и правото да учат в университет. Какво да кажем за другите различни човеци като хората в неравностойно положение (инвалидите), или хората, страдащи от физически увреждания, или хората с различна сексуална ориентация. Едва наскоро в някои държави законово бяха разрешени бракове, създаването на семейства, осиновяването на деца (и то в най-развитите и богатите – Холандия, Дания, Швейцария).

Томас Ман преди малко повече от век написва изящната повест „Смърт във Венеция”, където в и чрез образа на твореца Густав Ашенбах заговаря свободно и културно за преклонението пред красотата, независимо от пола. Т.е. един мъж естетически може да хареса друг мъж. До такава степен, че да бъде вдъхновен за творчески импулс. Стилистиката и калокагатията[2] отпращат към културата на древна Гърция, където хомосексуалните отношения не са били нещо необичайно (достатъчно добре са известни Сафо, Платон, Сократ, отношенията между Патрокъл и Ахил от „Илиада”). Произведението е филмирано през 1971 г., режисьор е Лукино Висконти – легендарен маестро, изявявал се предимно на оперните сцени. Лентата е наградена в Кан, номинирана и за Оскар за дизайн на костюмите през същата година. Доколкото ми е известно няма брожения нито срещу новелата на нобеловия лауреат, нито срещу екранната версия.

През 2005 се появи филмът „Планината Броукбек”, номиниран също за Оскар и спечели в категориите за най-добра режисура (Анг Лий), адаптиран сценарий (Даяна Осана, Лари Макмъртри) и музика (Густаво Сантаолайа). Тогава това беше събитие в световната култура. Реалистично предадените сцени на насилие, внушенията за дискриминация и безспорно талантливия роман на Ани Пру, предизвикаха съчувствие от страна на зрителите. Още повече, че двете главни мъжки роли, бяха изиграни от подчертано маскюлинни фигури. Не толкова различието изпъкваше, не толкова бяха шокиращи интимните сцени между двамата партньори, а по-скоро бруталността, нетърпимостта на обществото спрямо сексуалното различие. Филмът е с трагичен край: един от героите е зверски убит от „истинските” мъже. Оттогава изминаха 15 години. Нима преди близо две десетилетия имаше повече толерантност? Нима за токова кратко време сме се превърнали в мразещи различното.

Глобалният проблем е в резултат на цялостното деградиране на човечеството откъм хуманни идеи. Свидетели сме как целенасочено образователните стратегии целят да се наложат STEM – програмите. Ерата на цифровизацията и дигитализацията се нуждае от специалисти, изучаващи точни науки (физика, химия, математика, информатика). Оказва се,че липсват хуманитари в стремглаво развиващата се технологична цивилизация. Тя се нуждае от ресурси: електрически ток, газифициране, производства на „умни” технологии – смартфони, андроиди, компютри, апарати, роботизирани производства. Живеем в нещо като романа на стария фентъзи майстор Айзък Азимов и неговия текст „Аз роботът”, където човешкото изчезва. Роботизацията, машинизацията е свързана с идеята за еднаквост. А хуманитарно ориентираните науки и изкуствата са подчинени на разбирането за различие и единство в тази различност. Защото не еднаквото е  забележимо, а различното. То е различимото. То е движило човечеството напред. Тази човешка и природна специфичност трябва да пазим, защото тя е част от свободата. Отнемат ли ни различното, отнемат и свободата ни. Всяка тоталитарна система се стреми да уеднакви – да припомня ли творбите на така актуалния Оруел днес?

Ето съвременен пример свързан с дискриминацията и неразбирането. Един поет е обвинен в педофилия, мизогиния и насилие, защото в свое стихотворение артистично пародира стихове на Яворов и Дебелянов[3]:

Аз искам да те помня все така –

колана ми да разкопчаваш бавно,

а после с тиха, сладичка нега

да ме прегръщаш с длани като равен.

Когато скоро станеш пълнолетна,

животът ти ще бъде малко лош.

Сега и ще ми сипеш водка с мента

и даже ще ме стоплиш. За разкош.

Две хубави очи и още нещо

и кожата ти като кадифе

Дано научиш как се прави леща

или поне кафе.

Това „забранено“ стихотворение свидетелства за ограничения културен хоризонт на публиката. То напомня, че забравяния факт, че изкуството не е реалност, а фикция. Дали ситуацията с Оскарите не е идентична? Изкуството почива на други закони. То бяга от точното, чуждо е на машината. Всички помним „Франкенщайн” на Мери Шели. Дали така предложените стратегии за изготвяне на филми, които ще се конкурират за заветните Оскари, не идат да алармират: свободата, различността и различимостта са в опасност? Дали подтекстът не е: иде нова диктатура, която ще смаже всеки Друг! Напомнянето, че сме цяло, общност, състояща се от различни индивиди, където всеки е ценен именно със своето собствено Аз, а не с роботизираното си безчувствие. Именно подмяната на чувстващата  човешка същност с дигитализираната й паралелност е опасността, грозяща да унищожи уникалното, което е другото име на различното.

[1] Особено показателни са книгите от Стария завет – подробен анализ преди близо две десетилетия предложи утвърденият филологически специалист проф. Милена Кирова в своите добре познати на академичната аудитория книги: „Библейската жена” и „Давид великия

[2] Буквано означава красив и добродетелен, хармонично съчетание на телесна и нравствена красота(гр.ез),

[3] Автор на строфите е Нинко Кирилов (1983) – един от младите добри днес поети и писатели. Три от книгите му са издадени от издателството Блек Фламинго, което има за своя мисия стремежът да популяризира и защитава именно различието. Публикуваме стихотворението му  с позволението на самия него(бел.а)

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Петър Михайлов
Петър Михайлов

Петър Михайлов е роден в София през 1979 г.. Завършва Българска филология - специалност литературознание през 2004 г., в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Дипломната му работа е върху творчеството на Яна Язова и спецификите на т. нар "женско писане". От 2001 до момента има около 30 статии и студии, публикувани в различни вестници, електронни сайтове и научни издания, посветени на съвременна българска литература и писателките от 30-те години на ХХ век. Задълбочено изследва стила и почерка на различни или забравени днес автор/ки. Занимава се с преподавателска дейност в столична гимназия.