Дебатът за ТЕЛК-овете издава некомпетентност и нездрави интереси

Капка Панайотова е просветен поборник и мрежар за човешки права на хората с увреждания в България. Освен учредител и директор на Центъра за независим живот, тя е съпредседател на Европейската мрежа за независим живот и дългогодишен анализатор към Академичната мрежа от експерти по уврежданията. “Често ме обвиняват, че съм емоционална, а не професионална. Не вярвам в обективното и безпристрастно говорене за хората и техните права. Да познаваш една материя не означава да си бездушен и хладнокръвен анализатор”, споделя Капка мнението си за участниците в публичния дебат по уврежданията. И още нещо важно: “Увреждането не прави човека компетентен, но му помага да разбере живота, който е по-труден и по-скъп, ако човек има увреждане. Но пък и успехът от преодолените бариери в средата е по-сладък! ” 

Язвата на българската пенсионна система се оказаха инвалидните пенсии. Добрата новина този път е, че поредното възпаление на пенсионна болест докосна ТЕЛК-овете – истинската язва на политиките по уврежданията. Колкото и грешна да е мотивацията в този дебат, той доказва мъдростта на онзи китайски йероглиф, който бил един и същ за „криза“ и „възможност“.

Ако обаче затворим дебата за ТЕЛК-овете само в пенсиите и парите, ще издадем собствената си недалновидност, ще пропуснем „възможността“ (от китайския йероглиф) за европеизиране на българските политики по уврежданията.

ПАРАДОКС 1:

Колцина се зачитат в съдържанието на ТЕЛК-овите решения, за да видят, че определенията са в проценти загубена работоспособност въз основа на някаква диагноза. Така е по наредба, онази за медицинската експертиза, която има за цел да осиведетелства хората, а не да определи техните потребности и да компенсира дефицита, породен от диагнозата, за да бъдат активни и да живеят по своя собствена воля (с подкрепа или самостоятелно). Издаваният документ отразява здравния статус на индивида, както и намалената му работоспособност спрямо напълно здрав човек. Неговата роля е да осигури на хората пенсии и социални помощи, а не достъп до ресурс за подкрепа и социално включване.

Същевременно правителството декларира, че „Трудовата заетост на хората с увреждания е приоритетна тема за МТСП“ (http://www.mlsp.government.bg/bg/news/listing.asp?catid=1). Не знам как точно да определя състоянието на духа, което кара някого да говори за трудова заетост на хора със загубена работоспособност, но със сигурност това издава цинизъм, демагогия и липса на въображение. По-нататък министър Калфин открехва вратата към неизвестното и казва: „Социалната интеграция на хората с увреждания е сред приоритетите за финансиране чрез средства от Европейския социален фонд“, което вече издава некомпетентност и нездрави интереси. Кой работодател ще наеме човек със загубена работоспособност, ако си търси работна ръка, а не пари от бюджета или от Европейския социален фонд, защото е включил някого с ТЕЛК-решение във ведомостта за заплати?

Решението на този проблем се търси в „новаторската“ (според министъра и неговите хора) експертиза на работоспособността, в която ще има въвлечени социални работници, експерти по социално осигуряване и прочее съмнителни „професионалисти“, а мястото на правене ще бъдат структурите на НОИ. Интересно как някой ще си намери работа, ще я запази и ще расте в кариерата, ако не е имал възможност да се обучава, да създава и поддържа социални контакти, ако няма възможност да стане от леглото си и да се измие, облече и подготви за работния ден!!!

Като се има предвид инвалидизиращата физическа среда, остарелите технически помощни средства и липсата на лична помощ, как ли човек с истинско – пък да не говорим за тежко – увреждане ще си намери или ще запази работата си. На човешки език това се нарича източване на публичен ресурс, което не е престъпление по закон, а по морал. Ако искаме да го прекратим, трябва да махнем ТЕЛК-а, загубената работоспособност и процентите и да пристъпим към индивидуална оценка на реалния ресурс, който би направил човека с увреждане пълноценен гражданин – социален, работещ, отговорен пред себе си, семейството си и обществото.

ПАРАДОКС 2:

Откровено медицинският подход към уврежданията, довел до чисто диагностична оценка на кандидата за ТЕЛК, не осигурява безпрепятствен достъп до здравеопазване и лечение. Спестените жълти стотинки от такси – за посещение при личния лекар или при хоспитализиране – по никакъв начин не помагат на хората, които се нуждаят от лечение, което Националната здравноосигурителна каса не заплаща. Те зоват за помощ и дарения с смс-и, откриват банкови сметки за тях, продават жилищата си… Иначе казано, болните граждани на държавата, освидетелствани от държавен орган с правомощия за целта, се лекуват на равна нога с неосвидетелстваните. Възниква резонният въпрос: защо им трябва тогава освидетелстване. Отговорът е прост – за бягство от крайна към по-малко крайна бедност. Правят го заради инвалидната пенсия, социалните помощи и дребните привилегии да паркират безплатно до 4 часа в платена зона за паркиране. Последното го оставям за коментар на любезния читател…

ПАРАДОКС 3:

Казионните организации в сферата на уврежданията – по закон се наричат „национално представителни“ без яснота кого точно представляват – се сработиха с лекарите от ТЕЛК-а и изкрещяха с един глас: „оставете системата на мира“, „не ни взимайте ТЕЛК-овете“. Стигнаха още по-далече: премахването на ТЕЛК-а ще доведе до смъртта на 200 хиляди инвалиди!!! Същевременно, градските легенди, разказвани от „потърпевши“ зле освидетелствани кандидати за ТЕЛК, твърдят че лекарите в ТЕЛК-а са корумпирани; затова само отказалите да дадат рушвет не получават необходимите им проценти загубена работоспособност. Не е ясно на кого, как и защо трябва да дават рушвет, ако си имат документирани диагнози за намалена работоспособност, които им вършат прекрасна работа, когато се сложат в сложната формула по Наредбата за мединската експертиза. Хемороидите – диагностицирани и документирани – също вършат работа за постигане на процент загубена работоспособност. Кого защитават казионните организации – интересите на корумпираните лекари в ТЕЛК, или благополучието на своите членове?

Парадоксите са много повече, но ще спра дотук, за да напомня, че според Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания „увреждането се предизвиква от бариерите в средата – физически, психологически, културни – пред които се изправя един човек с функционален дефицит“, т.е. не функционалният дефицит, а бариерите в средата правят човека с увреждане. Привидно простото определение създава на мнозина сериозни проблеми с разбирането му. Защото приемаме за безспорен факт твърдението, че хората с увреждания са болни, имат диагнози и намалена работоспособност. Сега е моментът да не допуснем затихване на дебата за ТЕЛК-овете и да утвърдим увреждането като нещо много повече от доктори, лечение и пенсии, да изискваме въвеждане на методиката на Световната здравна организация за комплексна и индивидуална оценка на увреждането, да се освободим от състоянието на обреченост, в което ни поставят уродливите държавни политики, подкрепяни от национално представителните организации на и за хора с увреждания.

Достатъчно е болничните заведения да издават разширена епикриза на всеки пациент, който е бил лекуван и остава с траен здравословен проблем или състояние, което ще го съпровожда дълго в живота му. Този документ е достатъчно основание за задълбочена и комплексна индивидуална оценка на потребностите на човека с цел подпомагане на неговото социално включване, която да има правна стойност, каквато е дадена сега на решението на ТЕЛК и да гарантира – по закон – че болният от диабет ще получи необходимите му медикаменти, диета и редовни прегледи за проследяване на кръвната захар; човекът с физически дефицит ще може да има подходяща инвалидна количка, лична помощ и подкрепа от колега, минал през тежките преживявания, довели до увреждане; всеки незрящ ще може да има подходящата за него лупа, говоряща програма или друго помощно средство, което ще му помогне да функционира като всеки друг гражданин и така нататък, и така нататък. Целта трябва да бъде предоставяне на необходимата подкрепа за всеки човек, с цел неговата независимост, трудова и социална реализация.

Видът и размерът на тази индивидуална подкрепа следва да бъдат определяни от мултидисциплинарен екип и да включват: месечна издръжка поради увреждане, медикаментозно лечение, диетично хранене, технически помощни средства, лична помощ и помощ от колеги (peer support), адаптиране на жилище и/или автомобил, средства за транспорт, необходимост от квалификация или преквалификация, подкрепа на работното място и др. Някои от тях имат периодичен характер, като например техническите помощни средства, адаптирането на жилище или автомобил, които се предоставят веднъж на определен период от време. Други – като например, личната помощ или диетичното хранене и медикаментозното лечение – следва да се предоставят ежемесечно и срещу отчет за целевото им харчене. Иначе казано, ако човек получи добавка за диетично хранене – но не 11.00 лв. на месец, а сума, която ще му помогне да се храни здравословно и по лекарско предписание – той следва да се отчете, че тя е похарчена точно за такива храни, а не за нещо друго. Ако някому се изплаща сума за лична помощ, тя следва да бъде отчетена като заплата на личен асистент с всички дължими плащания от страна на работодателя. И прочее, и прочее… Така човек поема отговорност за действията си, за живота си, за публичните харчове, които обществото заделя за него, защото има проблем и не е равнопоставен на останалите си съграждани.

Месечната издръжка поради увреждане е онова, което трябва да замести пенсията по инвалидност при хората в предпенсионна възраст, които не са имали възможност да натрупат трудов и осигурителен стаж. Тя е дължима на всеки, който поради бариери в средата и функционален дефицит не може да упражнява труд. И тя трябва да се изплаща докато дефицитът не бъде компенсиран и докато не бъдат премахнати бариерите в средата. В момента тази роля играе „пенсията по инвалидност“, която слага тежко пенсионно клеймо и върху децата ни. Заради клеймото „негоден за труд“ хората са превърнати в „контингент“ на социалните и насилствено поставяни в състояние на крайна бедност. Социалната подкрепа за хората с увреждания е превърната в част от социалните помощи поради бедност и нищо повече; затова и минава през дирекциите „Социално подпомагане“, затова е в минимални финансови размери, затова не може да даде повече от едно оцеляване и бездействие – в най-добрия случай ходене на безсмислена рехабилитация…

А решението е просто: да се преструктурира и овласти сегашната Агенция за хората с увреждания, която да стане Агенция по уврежданията с всички отговорности по прилагане на индивидуален подход и оценка на увреждането, гарантиране на социалната реализация на всеки човек с увреждане, в това число и достъпността на средата. А всеки гражданин – с увреждане или без – може и трябва да се обръща към социалните служби, когато изпадне в беда…

Сегашните национално представителни организации на и за хора с увреждания не представляват всички заинтересовани лица и групи в сферата на уврежданията. Младите и активните хора с увреждания нямат никакво представителство пред властта и са принудени да се справят с живота, да живеят достойно и да упражняват своята активност „въпреки държавата“.

Затова е задължително да се пристъпи към разделяне на консултативните функции и финансирането на организациите, които участват в консултативни съвети. Механизми за финансиране на НПО има разработени и работещи от десетилетия – и тук не е необходимо да откриваме колелото – въвеждане на държавни програми, представяне на проекти, прозрачност при финансирането и отчетност от страна на финансираните организации. И не на последно място по важност, финансирането на доставчиците на услуги за хора с увреждания трябва да бъде обособено от финансирането на правозащитните организации.

Така в Националния съвет за интеграция на хората с увреждания ще попаднат компетентни, почтени и отговорни хора, които ще защитават интересите на гражданите с увреждания, а не „лидери“ със съмнителна репутация и неясни интереси, които са точно толкова виновни за злощастната участ на българите с увреждания, колкото и държавата.

Avatar

Капка Панайотова

Капка Панайотова е просветен поборник и мрежар за човешки права на хората с увреждания в България. Освен учредител и директор на Центъра за независим живот, тя е съпредседател на Европейската мрежа за независим живот и дългогодишен анализатор към Академичната мрежа от експерти по уврежданията.