Изтегли късметче и повярвай

Tази седмица се озовах на опашка пред една поликлиника. Спокойно, мамо, всичко е наред, добре съм, не се тревожи за мен. Бях само за документи. Но човек дори и добре да живее, се нарежда на опашка пред докторски кабинет. Поне така бих казал аз, ако бях известен хан и имах на разположение каменна стена, пред която да изразявам мислите си.

Но понеже не съм, ще трябва да ползвам тази – виртуалната.

И ето ме и мен на опашка. А принципно не обичам нито опашките, нито чакането. То едва ли има някой, който да ги обича, но аз имам специална причина да не харесвам този процес, особено ако е пред лекарски кабинет. Защото, бидейки нетърпелив, обикновено преценявам опашката и след влизането и излизането на един или двама души, успявам да се ориентирам и да направя приблизителна сметка колко време отнема на човек и кога ще дойде и моя ред.

С докторите не работят така нещата. Там може някой да е за малко. Например, за да попита нещо. Или да е за дълъг преглед. И никога не можеш да направиш точна сметка и план. Затова и чакането пред кабинет ме напряга. Просто не мога да преценя кога ще дойде моя ред.

Стоях си аз и разсъждавах за вредите от чакането пред доктора, а пред мен по традиция имаше много хора. Някои влизаха, други излизаха, трети се застояваха, а аз си оставах последен на опашката.

Но в един момент – може би след две минути, може би след час, може би някъде по средата реших, че това не се издържа повече и отидох да си взема кафе. Рискувах разбира се, някой да ме изпревари, но нямах избор – беше за мое добро.

Точно до поликлиниката имаше кафене. От тези, които по традиция обслужват такива места. Старо и похабено, почти като самата поликлиника, където най-поръчваното меню е горещо кафе в пластмасова чашка със студена баница в найлоново пликче. Нямаше опашка.  Срещу мен зад тезгяха стоеше младо момиче с огромен ярко червен маникюр

Нервността ми от чакане се трансформира в досада и просто казах:

–        Едно кафе. Без баница.

–        Дълго или късно. Разтворимо, нормално или от хубавото? – попита директно тя.

Замислих се. Беше прекалено рано, бях навъсен от чакане и със сигурност не бях готов за толкова въпроси.

–        Не знам. Дайте ми от хубавото – отвърнах  – Какво му е хубавото?

–        Върви с късметче. Ето изтеглете си, докато правя кафенцето – отвърна тя.

–        Дано се падне здраве – отвърнах, докато се чудех кое малко навито листче да си взема. То е най-важното.

–        Не. Не. Не – отвърна тя и червеният маникюр обгърна рязко буркана с късметите и го дръпна от мен. Няма да си теглите здраве.

–        Моля?

–        Здравето не е късмет, господине. Здравето зависи от вас и от колегите в съседство – и маникюрът на палеца като стоп палка се насочи към поликлиниката – Аз затова съм махнала всички листчета със здраве – при него не разчитаме на късмет. Хайде сега теглете и 2 лева за кафенцето. Че е от хубавото.

Изтеглих, платих и взех пластмасовата чашка с кафе. И се отправих обратно към чакалнята. Естествено, отново бях последен. Изпих кафето на един дъх, метнах късметчето в джоба и зачаках.

Не знам колко време мина – може би пет минути, може би час, но дойде и моя ред. Приключих задачите си. И на излизане някак ръката ми попадна в джоба. И видях късметчето от по-рано.

„Обществото е като въздуха: то е необходимо за дишането, но не е достатъчно за живота“ – пишеше там. Стоях, гледах го и се опитвах да го разбера. Чудя се дали продавачката в кафенето махайки здравето, което не бива да е късмет, беше напълнила буркана с различни философски мисли и сентенции. Които може би само тя разбира.

Излязох от поликлиниката и се отправих директно към кафето. Трябваше да я питам. Да разбера –  как така обществото е като въздуха. Но нея я нямаше. Беше нова смяна. И друга продавачка. С друг маникюр. Сякаш усещайки разочарованието ми, попита:

–        Кафе да ви предложа?

–        Да, благодаря – отвърнах аз – От хубавото. Но късмет си имам. Не ми давайте.

Новата продавачка не ми обърна внимание и ми подаде чашата и буркана с късметите. Аз нямах избор бръкнах и взех. Реших да не го отварям. Ако няма кой да ми го разтълкува, не мисля, че е добре да го чета изобщо.

Новият късмет продължава да седи някъде в  джоба ми сред купчината касови бележки, които съм прибрал по навик. Страх ме е да го изровя и да го отворя. Да не би да се окаже нещо дори по-сложно от въздуха и обществото. Нещо дори по-трудно изпълнимо и философски невъзможно. Например, добро здраве. Или щастие. Мисля следващата седмица да карам без късмети. Пък каквото стане.

Затова и този Шабат, скъпи приятели, ви пожелавам здраве – дори когато не зависи от нас. И късмет. И философски мисли. И все да пием от хубавото кафе. Дори когато чакаме на безкрайни опашки.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика