Кючекът ядоса съседа, а после го промени за добро

Йом Кипур – денят на опрощението е странен ден. Прекарвал съм го в Израел, където нищо не работи, всичко почива, колите не се движат и „светът“ е подчинен на деня.

Но предпочитам да го преживявам тук в България. Някак това, че светът и градът не се интересува от това, че ти имаш специален ден, помага много за самовглеждането и оценката на това кой си и какъв си.

Но както вече казах Йом Кипур е странен ден. Странен, защото има ужасно много забрани. Не яж, не пий, не гледай телевизия, не ползвай компютър… Не ти остава много избор какво да правиш. Можеш да четеш. И да спиш. И да размишляваш. Което е най-трудното от всички неща, като че ли.

И ето Кипур току що е започнал, церемонията в синагогата е приключила и аз се прибирам у дома. И не ми се спи. От опит знам, че най-добрият начин за прекарване на часове, в които си гладен и жаден, е сънят. Но аз не мога да заспя. Защо ли го пих това кафе следобед – мисля си и се настанявам на фотьойла с книга в ръка.

Ще почета малко и ще ми се доспи – казвам си и се зачитам. Но не мога да се съсредоточа.

Не защото съм гладен или жаден, а защото отвън се носи музика.

Имам едни съседи, които от време на време си организират тържества. С кючеци – от онези без текст, само музика – бърза, еднообразна, повтаряща се и не спираща. С часове. Оказва се, че ако за мен вечерта на Йом Кипур е вечер за размишление, четене и спокойствие, за тях е празнична. Толкова празнична, че музиката нахлува в хола ми и не ми дава никакво спокойствие.

Не ми се случва за първи път. Обикновено когато чуя тази музика, си засилвам телевизора и си пускам и аз музика и всичко е наред. Или си сипвам нещо за пиене. Но ето днес няма какво да направя. Не искам да ползвам и телефон, така че дори не мога да се обадя на полицията. Мога само да слушам.

А музиката продължава – все същия кючек, еднообразен, еднакъв, бърз. Опитвам се през тъмнината да видя къщата, от която се носи музиката и си представям хората, които танцуват там. Може би и те като мен днес заради празника са в бели ризи и черни панталони. Може би и те се опитват да се освободят от минали грешки и да се предпазят от бъдещи такива. Те с непрекъснатата мелодия на кючека. Аз с моите размисли и постене…

Отказах се да чета. Няма смисъл. Седях си на фотьойла, слушах звука отвън и усетих как и аз леко си тактувам с ръка, а после и засвируках с уста.

Не знам колко време стоях така, но в един момент музиката спря. Беше полунощ и може би някой друг съсед, който не празнуваше нищо тази вечер, но утре трябваше да става рано за работа, се е обадил на полицията. Музиката спря и на мен ми се доспа. Отправих се бавно към леглото. Оставаха още много часове от поста, а сънят е най-добрият начин да ги прекараш.

Затворих очи, но в главата ми продължаваше да звучи мелодията, която идваше отвън. Щеше да звучи и през целия ден.

Казват, че музиката има магически способности. Дори и тази, която не харесваш. Дори и тази, която не си си пуснал, а нахлува нагло в стаята ти в деня, в който няма как да й избягаш.

На Кипур молитвите продължават с часове. И повтарят едно и също нещо – с цел да се замислиш и да си припомниш грешките и провалите и пропуснатите си възможности. Може би същото е и с този кючек. И той така с часове повтаряше една и съща мелодия, влизайки дълбоко в съзнанието ми и побутвайки ме или да танцувам като съседите отсреща или да осъзная какво да променя за напред.

Не се научих да танцувам на този Кипур, но изненадващо един кючек успя да ме накара да открия толкова неща, които искам да променя в себе си. Може би – едно от тях – трябва да е именно да се науча да танцувам.

Тази седмица искам да ни пожелая да потърсим нещо смислено и важно дори в онова, дразнещото, непоисканото – онова, за което сме готови да се обадим на полицията или да се разкрещим…

И ни пожелавам и прекрасен Шабат

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика