Легализиране на съвместното съжителство, ама друг път

Какво ще си помислите, ако прочетете заглавие „Парламентът приравни съжителстващите без брак със семействата“? Каква революционна промяна – беше първоначалната ми реакция – парламентът да легализира съвместното съжителство! И то – съвсем внезапно, без шум. В България много хора живеят заедно и отглеждат деца без брак, а всеки втори брак завършва с развод, така че законовото регулиране на съвместното съжителство е повече от необходимо. Но досега то не е узаконено най-вече поради традиционалистки вопли за сакралната същност на семейството и, в частност, заради перспективата покрай хетеросексуалното съжителство да бъде легализирано и хомосексуалното.

Още на първото изречение на статията обаче ентусиазмът ми беше безжалостно попарен. Не било даване на права, а напротив – ограничаване на права. Промяната засяга единствено Закона за семейните помощи за деца. В него дефиницията за семейство се разширява, като вече то включва и

съвместно живеещи родители без сключен граждански брак, които съжителстват на един настоящ адрес, техните ненавършили пълнолетие деца, както и навършилите пълнолетие, ако продължават да учат, до завършване на средното им образование, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст (родени и припознати, с изключение на сключилите брак)“.

Целта на поправката е, очевидно, родителите (в общия случай – майки, но това не е единственият вариант), които живеят на съвместни начала с партньора си, от когото имат дете, да загубят правото на помощ за самотни родители, ако и партньорът им има някакви доходи. Прагът на доходите, при които се полага помощ за самотен родител, е 350 лева. Мярката, следователно, засяга най-бедните и социално уязвими родители.

Недалновидността на законодателя и възможните последствия

Хрумват ми поне два начина, с помощта на които промяната в закона би могла да бъде заобиколена, така че пак да се вземат помощи за самотни родители.

Първият начин е по-прост, но и по-рискован – родителите да се регистрират на различен настоящ адрес. Когато такава практика стане масова – а тя сигурно ще стане – инспектори ще тръгнат да проверяват дали действително родителите живеят отделно.

Вторият начин създава интересен правен казус, но е валиден само за бъдещи раждания – бащата да не припознае детето като свое. Тъй като семейството, според Закона за семейните помощи за деца, включва родителите и родените и припознатите им деца, съжителстващите двойки, единият член на които не е припознал дете, излизат от тази дефиниция. Родителите, следователно, могат да избират според това, кое е по-важно за тях – семейните помощи или родителските права. Изборът е нелек, но може би не е толкова труден, ако си крайно беден.

Казусът е интересен, защото в случая законотворецът е изхождал от една традиционалистка, в същината си, представа за семейството – семейството се състои от родители и техните биологични деца. Някои родители не сключват брак, за да получава майката помощи, а не по друга причина. Тази интуиция не отчита колко бракове се разпадат, колко съвместно съжителстващи двойки се разделят, колко различни семейни конфигурации има. Една от най-популярните е: партньори, които живеят с деца от предишни връзки. В общия случай родителските права върху децата са на биологичните им родители.

Представете си следния случай: родител с дете от предишна връзка си намира богата половинка и заживява с нея. Родителят не работи, а само си гледа детето, докато богатият партньор го издържа. Понеже родителят не получава доходи, а партньорът не е припознал детето, първият има право на помощи за самотен родител. Някоя жена обаче, която живее в гето, към каквито жени основно е насочена законовата поправка, поради това, че живее с бащата на детето си, губи своите помощи.

Ако законодателят можеше да вижда по-далече от носа на собствените си стереотипи, щеше да включи в дефиницията за семейство и случаите, в които децата не са родни или припознати. Ала това можеше да доведе до признаване на статута на семейство на еднополовите двойки, които отглеждат деца, и за които в България не съществува правен механизъм партньорът, който не е биологичен родител, да припознае детето.

Ето как дискриминацията води до това, че една законова промяна работи само частично, ползата от нея е съмнителна, а сметката пак я плащат всички.

Като се каже А, трябва да се каже и Б

Отвъд дискриминационната си интуиция, поправката в Закона за семейните помощи за деца всъщност отваря изключително интересна тема. В българското законодателство основният нормативен акт, който определя какво е семейство, е Семейният кодекс. В него няма експлицитна дефиниция на семейство, но по смисъла му връзката между двама души е семейство, само ако са мъж и жена и са сключили граждански брак. Един частен закон като този за семейните помощи обаче разширява дефиницията за семейството. От това не следва нищо, освен ограничаването на получаването на помощи за самотни майки. Но, освен ограничения, има ли някакви права за партньорите, които живеят на семейни начала?

Едно от малкото права е, че биологичният баща има право на 15 дена отпуск по бащинство, дори да не е сключил граждански брак с майката. Ала партньорите, които живеят на семейни начала, например не могат:

  • да получават данъчно облекчение за млади семейства, изтеглили ипотечен кредит, каквото се полага на сключилите брак;
  • да се възползват от режима за наследяване, наличен за сключилите брак;
  • да имат право на медицинска информация и да оказват подкрепа на болния си партньор – на това имат право само роднини и членове на семейството;
  • да претендират за каквото и да било, ако партньорът им почине.

Това са само част от правата, които хората, живеещи в съвместно съжителство, нямат. Освен тези ограничения, има и такива, които се отнасят конкретно за хомосексуалните двойки, които живеят на съвместни начала. Основното ограничение е липсата на права за родителя, който не е биологичен.

Лично на мен ми е известен случай, в който не-биологичната майка е присъствала на зачеването на детето (посредством изкуствено осеменяване), на раждането му, гледала го е наравно с биологичната майка през първите години от живота му. Впоследствие двойката се разделя и детето остава при биологичната си майка, която решава, че не иска да допуска до него бившата си партньорка. В аналогични случаи бащата би имал право да претендира за правото да вижда детето си. Не-биологичната майка обаче няма никакви права, независимо колко отдаден родител е била.

Друг възможен сценарий е биологичният родител да почине, а другият да няма никакви права върху детето, което до този момент е отглеждал. В такива случаи детето обикновено се присъжда на родителите на биологичния родител, които не е изключено да имат негативно отношение към различната сексуална ориентация и да не допускат не-биологичния родител до детето.

Каква е поуката?

Един възможен извод от промяната на Закона за семейните помощи за деца е, че един закон може да внесе допълнения в правната дефиниция на нещо с оглед на определена цел, като тази дефиниция е в конфликт с други закони или кодекси. Не че е хубаво, но не е и забранено закони да си противоречат, стига да не противоречат на Конституцията и на международното законодателство.

Само че обикновено такива промени на правни дефиниции се правят, за да се ограничат нечии права, или за да се облагодетелства някоя група. Но когато става дума за правата на всички или за правата на някоя дискриминирана и/или сегрегирана социална група, се вади някой закон и се казва „това е законът“, без да се отчитат други закони или международното законодателство. Пресен пример в това отношение е казусът с къщите в Гърмен – изведнъж родният „закон“ (силно се съмнявам, че повечето от позоваващите се на него знаят за кой закон става дума) се оказа по-важен от международното законодателство, поради което и препоръката на Европейския съд по правата на човека изглежда нелигитимна за масовото съзнание.

Поуката е, че посредством промени в закони с много ограничена сфера на валидност, е възможно, поне на теория, както да се отнемат права, така и да се дават. Следователно усилията на правозащитници и активисти за легализиране, примерно, на съвместното съжителство, включително това на еднополовите двойки, имат по-сериозни изгледи за успех, ако се насочат към ей такива закони. Ако се прицелят директно към Семейния кодекс или Конституцията, имат нищожни шансове за успех.

Другата страна на поуката е, че активистите и правозащитниците могат да положат усилия да използват промените, с които се отнемат права, за да претендират за предоставяне на права. След като „семейство“ вече не е само брак между мъж и жена, а и съвместно съжителство, включващо общите деца, не е ли редно от това да следват и позитиви?

Може да се окаже, че в противоречивостта си българското законодателство всъщност може и да подпомага човешките права. Зависи как се отиграе.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.