“Проклет роман”на Евгения Иванова е на Коледния панаир на книгата

Проф. Евгения Иванова е от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди смяната на тоталитарния режим. На няколко пъти е задържана от Държавна сигурност.

Академичната й дейност е в областта на балканистиката, антропология ,етническа политика. Дългогодишен преподавател е в НБУ. Участва в изследвания за нагласите на мюсюлманите в България  през 2011  и  2016 г.Съставител и автор е в сборника  със студии на най-добрите експерти в областта на малцинствата, интерпретиращи данните от изследването. Сборникът е под печат.

Евгения Иванова е  автор на монографии, сред които “Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност”, “Отхвърлените “приобщени” или процеса, наречен “възродителен” и “Българското дисидентство”, “Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите”.
Освен етнолог и балканист тя е и белетрист. Автор е на романите “Фото Стоянович”, “Оглушително бяло” и “Планът Константинопол”. На коледния пазар през 2017 г. излезе най-новата й книга „Проклет“, изд. Кралица Маб, фрагмент от която публикуваме.

Евгения Иванова е член на Обществения съвет на „Маргиналия“.

 

 

Елена:

Само един път отидох да слушам мъжа ми, докато изнасяше сказка. Казваше, че присъствието ми ще го притеснява – понеже не говорел това, което наистина вярва, а изпълнявал заръките на Игнатиев.

Мариола ходеше на всичките. Все чакала (каза ми) да заговори за потурчването на българите, както обещал в началото. Иначе не беше доволна: повече разправял за англичаните и евреите, отколкото за революцията.

– Май не харесва революциите. Турция щяла да направи реформи! Той какво – продължава ли да вярва на турците?

Не можех да ѝ кажа, разбира се, че това не е неговото верую, а задача, поставена от руснаците, които не искат революции и войни. Пък тя се надяваше, че – щом въстанието, предвождано от поп Сава и Ботев, които вече събирали чета, се разрази – Русия веднага ще скочи да защитава българите.

Не знаех, всъщност, дали Фредерик харесва революциите… Като си помисля, не знаех за него почти нищо. Само – че се „справили” с една „малка революция”. Той и Омер паша…

Отидох на сказката, защото Мариола настояваше. И защото ми каза, че щял да говори за онази Джорджина Маккензи, дето умряла на Корфу. (Надявах се – този път – без думичката „прекрасна”…)

Не исках да ме види, затова седнахме в най-тъмния ъгъл на салона – и без това осветен твърде оскъдно. Нямаше дори столове, само някакви скамейки, на които хората едва се побираха. А ми беше казал, че посещава най-важните домове в Белград…

– От самото начало чете сказки тука – съобщи Мариола. – Преди да нарекат помещението „клуб”, е било хамбар. Но се събират много хора. Обикновени хора, знатните не идват.

Стори ми се някак блед. Възможно беше да е от осветлението. Протегна дясната си ръка напред и бавно произнесе:

– Сега ще ви докажа, че англичани и евреи са едно и също!

И заразправя за лорд Биконсфилд – покръстения евреин Дизраели, който управлявал Англия, но искал да командва целия свят. Съгласен бил да направи таен съюз дори с Карл Маркс (също евреин) и неговите комунисти, за да осъществи това начинание. Именно по тяхна заповед била отровена единствената англичанка, която си позволявала да казва истината – писателката („прекрасната писателка”) Джорджина Маккензи.

– А Гладстон? Какво прави Гладстон? – провикна се някой от предните скамейки.

– Гладстон трябваше да управлява финансите на Турция – отговори Фредерик. – Предложиха му заплата от 50 хиляди лири и палат на Босфора, но той отказа. И Гладстон, като всички, страда от „английския порок”. Обича да го бият… Това англичаните научават още в училище.

Спомних си, че той също беше посещавал училище в Англия. Дали обичаше да го бият?

После извади една голяма тетрадка, която не бях виждала вкъщи, и зачете:

– Родопа гореше. Горяха очите ѝ, горяха устните ѝ. Родопа беше жена, беше майка… Майка – защото ражда, ражда синове с очи сини като небето. Ражда ги в непосилни мъки, за да ги изгуби… Изгубила ги беше в горящите си села, сред писъци и ужас. Нейните деца: насилени жени, извадени от утробите им пеленачета, побити на колове мъже, умиращи в мълчание…

Някой изхлипа. Тук-там из салона се чуваше подсмърчане.

Аз пък си мислех, че Фредерик трябва да е чувал как реват мъже, набити на кол… Защо – в мълчание?

– Това е много силно! – каза Мариола. – Трябва да чете повече такива работи, не да ми разправя за Дизраели… Гледай, хората плачат!

Тези разплакани хора – можеха ли да вдигнат революция? И каква, всъщност, беше целта му – да задуши революцията или да я предизвика?

Нямаше как да го питам. Не биваше да знае, че съм идвала.

 

***

Декурдеманш:

Срещнахме се тук, в Париж – скоро, след като пристигнаха. Представи ни ги абат Боре, когото Мелек ханъм познавала от Константинопол. Извънредно надарен мъж, учен и дипломат, този абат Боре ръководел мисия в Европейска Турция, но за това ще говоря по-нататък.

Мелек, сякаш, се чувстваше щастлива в Париж. Разказваше за пашата и началото на любовта им – в тукашното турско посолство, където се приютила от преследванията на мъжа си (предишния) и семейството му. Забелязах, че предпочиташе да си спомня, вместо да излезе по улиците на сегашния Париж… Наистина, те бяха претъпкани с всякакъв народ, блъсканица, крясък – беше Световното изложение.

Страхувала се да не срещне султана (казваше), който също беше пристигнал на Изложението и навсякъде раздаваше присъди за разгулния живот във Франция. Вестниците всеки ден съобщаваха за възмущението му: от баловете, където мъжете прегръщали чужди жени с притъпена страст, от индустрията, която била само начин да се печелят пари, и най-вече от това, че владетелят трябвало да се подчинява на поданиците си като някой роб. Беше харесал само императрицата, Йожени, която непременно трябвало да му гостува в Константинопол.

Пристигна и руският цар, но неговите хора му организираха атентат и бързо си замина.

Колкото до Айше, тя беше недоволна от всичко: от уроците по френски, от недостатъчната храна (без месо, защото бяха пости), от обстоятелството, че трябва да стои затворена, както в харема на баща си. Това разправяше майка ѝ – самата тя, както казах, предимно мълчеше и ме гледаше с онези огромни, пламтящи черни очи, от които ме побиваха тръпки…

Абатът я въведе в католическата вяра веднага след постите. Изглеждаше безумно красива: гарваново черната коса, покрита с бял муселин, бледото лице със стичаща се по него влага – от кръщелната вода или от сълзите ѝ, не разбрах…

Присъстващите (кръстницата – една полска принцеса – и няколко монахини, приближени на абат Боре) плачеха.

По-късно, когато получаваше онези свои пристъпи, самата Айше наричаше кръщението си „комедия”.

 

***

Елена:

За да не се издам, че съм слушала сказката, дори не попитах Фредерик за романа. Той заговори сам:

– Родопа е велика! Сърцето ѝ е като разцъфнала роза, защото от него капе кръв. Истинска великомъченица, която не може да бъде победена!

Зачудих се защо използва такива думи. Друг път не говореше по този начин. Все едно – пак държеше сказка в някой салон…

– Искаш ли да я чуеш – Родопа? – попита и извади оная тетрадка. – Слушай: „Пълзете, дребосъци! Проникнете до лоното ми и вземете от силата ми. Но вие не можете да достигнете и до повърхността ми! Дори гробовете ви са плитки – като на мънички гризачи, заровени как да е. Ако само можехте да стигнете до недрата ми, ако можехте да се доближите до исполинската ми мощ…”

Изглеждаше ми някак надуто и префърцунено, но не му го казах. Уж великомъченица – планината, а пък „исполинска мощ” в недрата ѝ… Каква е тази силна мъченица?

Дали – понеже хората не са могли да стигнат до нейната сила – са приели чуждата вяра и са останали да живеят с нея? Ами онези, които не са я приели – те герои или глупаци излизат, в края на краищата?

Фредерик разправяше нещо за Орфей, разкъсан – в същата тази планина – от голи вакханки. И за някаква дупка, в която спускали непокорните.

– „Тъмен и зловещ облак виси отгоре ѝ и диханието му е като на змей. Страшен и гърмящ е облакът като самата чума. Именно през тази дупка влязъл Орфей, за да достигне до ада и да отведе Евридика.”

Значи, в недрата живее чумата? Недрата са, всъщност, адът? И адът е силата?

– Разбира се, всичко това е рисунка на въображението. Не като Веркович, чиито песни за Орфей уж били истински… Уж ги пеели същите тия помаци. Помаците нищо не могат да изпеят. Могат само да хленчат за злата си участ…

– Не трябваше ли да ги нарисуваш добри? – осмелих се да кажа най-сетне. – Добри и измъчени (или беше „по-мъчени”?) от турския ятаган, от забитите в душите им мечове?

И аз започнах да говоря надуто. Откъде ми хрумнаха този ятаган и тези мечове – пък и в душите?

– Това, с мечовете в душите е чудесен образ! – зацелува ме пак Фредерик. – Много по-сполучливо от набиването на кол. По-поетично!

И обеща да направи помаците добри. Даже щял да покаже как злият еничарин стъпква сватбената трапеза, как рита хляба и събаря купите с вино, което потича като прясна кръв…

– Кръв! Кръв и кръв! И мечове в душите! Силно! Разтърсващо! Вдъхновено!

Очите му засветиха някак особено – не, както светела планината (подобно майка закрилница), а светлината им сякаш извираше от оная черна дупка, входът за ада.

Без да мисля, покрих главичката на момчето си с някаква дрешка. Поне то да не вижда тези очи!

Тогава, за първи път, се изплаших.

 

***

Евелина:

Фридерик е наследил от майка ни не само онази крива усмивка. Мисля, че има и нейната лудост. Помня как тя се щураше от Париж в Брюксел и после в Лондон (слава Богу, не се отби във Венеция), защото уж я набедили, че убила някаква дукеса. Дукесата си беше жива и здрава, но Мелек се криеше от полицията, сякаш наистина е извършила това убийство. Така стана жертва на всякакви измамници, които искаха – чрез нея и дъщеря ѝ – да придобият наследството на пашата. Подозираше дори третия мъж на Айше – онзи симпатичен французин Декурдеманш, който искаше да издаде книгата ѝ за харема и затова ѝ даваше пари.

А после скочи от прозореца.

Брат ми също изглежда склонен към самоубийство. Смях ме напушва, като си помисля, че се беше обявил за мъртъв, за да набеди евреите. Това не е ли работа на луд човек?

Помня и как – още като правоверен мюсюлманин – тръгна да се бие в Критското въстание срещу турците и дори търчеше из Лондон да събира пари за оръжие. Добре, че тъкмо когато се готвеше да поведе батальон за партизанска война към острова, въстанието пропадна.

Или – намерението му да участва в гражданската война на Америка? Уж го били представили на самия Линкълн… Имал план за светкавична победа над Юга, но Линкълн го застреляли и планът пропаднал. А после разправяше, че нито Северът, нито Югът го интересували. Обичал Изтока…

Нали казват, че нормалните хора отиват на запад, а само лудите – на изток…

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Евгения Иванова

Евгения Иванова е професор по антропология в Нов български университет. Тя е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди 1989. Автор е на монографии, сред които: "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен" и "Българското дисидентство", "Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите", а също и на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло" и "Планът Константинопол".