Понякога подобрението на света води до сълзи в очите…

Споделете статията:

В моя блок живеят прекрасни хора – често съм описвал преживяванията си и контакта с тях. Но един от най-любимите ми комшии е Цвети – бившата домоуправителка. Когато започнах да живея в този апартамент всъщност познавах само нея – мама ни запозна. Цвети е от тези хора, които „знаят всичко за всичко“. Примерно тя ме научи, че ако на пощенската кутия напишеш „Тази кутия не иска реклами“ и в нея не ти пускат почти никакви реклами. Или че ако е препълнена кофата за боклук пред блока, малко по-надолу има такива за разделно събиране, в които така и така никой не пуска нищо, така че може там да си хвърлиш боклуците и никой няма да има против. И кой магазин е най-хубав и защо. Не знам дали мама я е посъветвала така (ти да се грижиш за моя, че той погледни го какъв е…) или тя сама се беше заела с тази задача като съвестен домоуправител – но всеки път като ме видеше (а аз се стараех това да е рядко) тя ми даваше нов съвет за по-добър живот…

И ако трябва да звуча модерно – Цвети, домоуправителката, беше моя квартален лайф коуч, моя Сердикийски ментор. И в течение на времето виждах, че не само аз съм предмет на нейните съвети, а и всеки един от входа. Ние бяхме нейното малко царство, в което всеки поданик получаваше наставления и живееше добре. До един хубав ден, в който имаше избори на входа.

На тези избори след над 10 години на престола на входа, Цвети сдаде властта. По мирен начин. Нямаше coup d’etat, нямаше революции – просто се изправи с един караоке микрофон от магазина за левче по-надолу по улицата и каза с активирания еко ефект: – Не ми се занимава. Друг да го прави… Но ние, обикновените хора, не разчетохме правилно посланието на нашия лидер. Или ехото ни заблуди.

Всъщност това, което се изискваше от нас беше да кажем – Глупости, ти си прекрасна на тази позиция, продължавай да я вършиш… И тя неохотно да поеме нов мандат…

Но не – двама души се изправиха и казаха почти в един глас – Щом е така, аз се кандидатирам за председател. Следваха речи, въпроси, нападки между двамата и някак всички бързо забравихме за нашия доскорошен ментор и лайф коуч, вгледани в бъдещото развитие на входа.

А най-виновен от всички бях аз. Защото в този момент, реших да съм активен гражданин-демократ и заявих на двамата кандидати – „За съжаление, аз не ви познавам добре и двамата, затова смятам за редно гласът на апратамент 67 да е въздържал се“. И това щеше да е чудесно, ако резултатът до този момент не беше 9 на 9 и бях на път да стана първата жертва на новия строй, ако не бях взел решение кого да подкрепя. И в този момент вместо да погледна и да видя съзлите в очите на Цвети, домоуправителката и да прочета разочарованието й и да кажа – Абе, наравно сме, дайте да върнем Цвети  – аз казах смело: Ами добре тогава – избирам теб – посочвайки един от двамата кандидати…

С което изборите приключиха. И ние имахме нов домоуправител. А от този момент Цвети се промени. Вече не само, че не ми даваше съвети, но и едва ме поздравяваше, като се виждахме във входа. Едно леко поклащане на глава беше достатъчно.

Чувствах се виновен… Макар да нямаше за какво. Новият домоуправител си работеше, животът продължаваше, но ми липсваха съветите на Цвети.

До миналия петък, когато прибирайки се късно през нощта с моето влизане от спряло такси, слезе и Цвети. Усмихната, весела, дори леко припяваща си.

Тя се обърна към мен и каза:

–        Как сме, момчето? Всичко наред?

–        О, да. Ти как си? Радвам се да те видя, след цялата тази карантина…

–        Да – а най-хубавото. Баровете са вече отворени. И можем да се забавляваме – каза ми тя –  и ти иди да се забавляваш. Млад си.

Усмихнах се и реших, че сега е моментът и аз да блесна пред моя бивш ментор и съветник със знания за обществото:

–        Е, да, ама от понеделник ги забраняват. Баровете и дискотеките.

–        Как така ги забраняват ? Къде го казаха.

–        Във вайбър – отвърнах аз – и по телевизията.

–        Е – значи е вярно – отвърна тя и лицето й се промени – Тоест няма повече барове… Само днес и това е?

–        Страхувам се, че да – отвърнах, а в очите на Цвети се появиха сълзи…

–        Не е честно – каза тя – и лека нощ, качвайки се в асансьора…

Аз останах на площадката и не знаех какво да кажа и направя. Ето че пак бях развалил отношенията си с горката жена и бях вгорчил вечерта й. Също както преди година на същото междуетажие, с моя финален глас и решение…

На другия ден пък правителството отмени забраната за баровете. И всичко, което бях казал предишната вечер се оказа ненужно.

Вече си научих урока. При следващата ни среща – официална или не толкова, само ще мълча. И ще кимам многозначително. Така че хем да съм съгласен с каквото се казва – хем може би не толкова – но никой да не знае… И ще слушам съвети без да давам мои. Защото понякога подобрението на света (и входа) води до сълзи в очите… И не знам дали си струва.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: