Своенравните играчи някога и днес, или отново за българския елит

Месеци преди церемонията [1] в Скопие на 70 годишнината от зловещия 17 март, публичното пространство у нас изглеждаше абсурдно нетолерантно към свободния изказ на един творец. През 2011 година слабо известният сред филмовите ни среди режисьор Дарко Митревски стартира снимачно своя игрален филм „Трето полувреме“. Това доведе до мълниеносната реакция срещу него от страна на трима евродепутати, изпратили Протестно писмо[2] до Щефан Фюле, еврокомисар по присъединяването. Документът бе подписан от Станимир Илчев (АЛДЕ), Андрей Ковачев (ЕНП) и Евгени Кирилов (ПЕС), а в него те настояваха гневно да бъде „спрян“ или „поправен“ македонският проект, „който чрез исторически фалшификации насажда омраза“. Всички медии заделиха специални рубрики относно лъжите и безобразните обиди във филма на Дарко Митревски, получил за „Трето полувреме“ държавна субсидия от над 2 млн.евро. Говореше се, че лично премиерът на Македония Никола Груевски дал резолюция за филма определен в категория „от национален интерес“. Премиерският жест  гарантирал тези огромни за малката македонска кинематография финансови средства. Нямаше нито един български журналист, който да не размаха пръст на македонците. Подхвърляха се подозрения,че “евреите ще искат компенсации”, скалъпваха се убедителни “доказателства” за тежките манипулации на Митревски. Тогавашният външен министър Николай Младенов лично се погрижи България да постави на къса каишка балканската ни съседка и амбициите й да стане пълноправен член на Европейския съюз.

Мемориалната церемония трябваше да се състои в създадения с европейски и американски средства Музей на Холокост в Скопие. Внушителната сграда на паметта, изградена върху някогашното еврейско гето на македонската столица, превръщаше нелепия скандал в София в особена кулминация в и без друго влошените съседски отношения. Според българските медии, темата на „Трето полувреме“ е геноцидът на евреите в Македония и “вменява вина на България” за това. Творческата цел на един режисьор буквално взриви строго охраняваната памет на българите и гордостта ни, че „ние сме спасили своите евреи“, поради което и пред името на България има нула депортирани.

Поисканата от Брюксел цензура върху правото на един творец да представи интерпретацията си върху една скривана години наред трагична истина, бе достатъчно основание неколцина правозащитници да реагираме. Свързахме се с Дарко Митревски. Поканихме го в София да покаже филма си и да направим дискусия с неговите отрицатели. Дарко прие веднага, но се колебаеше кога, поради обстоятелствата, че филмът му току що е навлязъл в етапа на постпродукция. Договорихме се гостуването му да се осъществи през идния септември 2012 година. Трудно посрещнахме обаче искането на македонския режисьор да му бъде осигурена охрана по време на прожекцията. Затрудненията ни бяха чисто финансови, но същевременно намирахме за преувеличени неговите страхове за сигурността му. Някак си не си представяхме събраните интелектуалци в Дома на киното за прожекция и пресконференция на „Трето полувреме“ да бъдат охранявани от въоръжени лица… Както и да е. Започнахме подготовката на това събитие. Отидох в Скопие, срещнах се с роднини на останалите живи – едва 200 човека, от над 7 хиляди евреи населявали Вардарска Македония[3] до 1943-та година. Виктор Мизрахи, Горан Садикардио ,Теон Занг, Тодор Чепреганов ми помогнаха да съберем за участие в сложния разговор най-представителните експерти по Холокост от САЩ, Франция. Допълнително поканихме и близките на жертвите от Гърция. В същата година и гръцката еврейска организация в Атина беше не по-малко предизвикана от предстоящата годишнина. Досега България упорито бе отказвала да признае ролята на българските полицаи в избиването на 4058 гръцки евреи. На световния ден за отбелязване паметта на жертвите на Холокост – 27 януари 2012 година, Централният съвет на еврейската общност в Гърция на свой ред бе изпратил гневно писмо до Комитета по правата на човека към ООН. В писмото остро се реагираше на мястото на България, претендираща да е „спасител“. “Настояваме – казваха от общността – официално да се посочва ролята на България за геноцида над гръцките евреи“.

И така, гражданска организация, а не официална София, щеше да бъде домакин на тази първа дискусия за участието на България в Холокост. На тази научна среща би могло и да се признае най-накрая, че и нашата страна, не по-различно от останалите европейски страни, е извършила геноцид над евреите живеещи в присъединените земи във Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Несъмнено трудна тема.

Филмът „Трето полувреме“ и острата реакция срещу него стана повод да се заговори за историята и нейните фалшификации, извършвани от различни правителства и режими. По-интересното в случая бе, че в осъждането на филма и искането за неговата забрана (!) взеха дейно участие евродепутати както от царската партия НДСВ, така и от ГЕРБ, така и от партията на бившите комунисти. Казвам това, защото е известно как БКП и контролираната от нея историография, 45 години експлоатираше настървено темата за „българския монархо-фашизъм“ като алиби за комунистическия режим и съветизацията на страната ни. Изведнъж се оказа, че депутатът Евгени Кирилов се присъединява към протеста срещу „македонските фалшификации“ във филма на Дарко Митревски, разказващ за гибелта на евреите в Скопие и Битоля, както и за ролята на българските „фашистички полицаи“, както се произнася на македонски език. Съвършено отделен сюжет е как изглеждаше тази разноречивост в очите на еврокомисарите, предизвикани да бъдат „арбитри“ във войната на интерпретации между двете млади демокраци – македонската и българската. В интернет може да се открият острите реакции по скандала, но общо взето Брюксел дипломатично замълча пред воюващите до кръв версии относно миналото им по време на националсоциализма.

Защо се страхуваше Дарко Митревски и искаше специална охрана ако би дошъл в София за прожекцията на „Трето полувреме“? Защо думата „български Холокост“ звучи и днес стряскащо и предизвиква стомашни пристъпи сред „широките народни маси“, закърмени с образа на България – спасителка на евреите си!? Защо едва през 2016 година бе публикуван сборникът „Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания“, в който експертно авторско участие взима и бившия царски депутат Борислав Цеков? Цеков, впрочем, съвсем наскоро написа в блога си: „Когато говорим истината, да кажем цялата истина докрай“[4]. В новата си идентичност авторът, днес вече член на Институт за модерна политика, преброява жертвите на режима по време на Втората световна война – общо 32 470. В това число от трудовите лагери, концлагерите, поставените на изправителен режим, интернираните по селата. Цеков пише: “Когато говорим за пронацистката върхушка, кървавите й репресии, антиеврейските погроми, депортации, политически затворници, антифашисти и борци срещу авторитарния режим… Нека да се почетат жертвите на ВСИЧКИ репресии в общ Пантеон“.

На тези въпроси отговорите са най-различни. Някои от тях се опитах да представя в „Покерът на елитите“ и „Антидискурсът и новите му приятели“.[5] Особено съм пристрастна към противоречивите и своенравни български писатели, т.нар. хуманитарен елит. В тяхното творчество не бих се взирала тук. По-любопитно е как те се изразяват като граждани през двата режима – фашисткия и комунистическия. Веднага правя уговорката, че в рамките на настоящата статия мога да нахвърлям няколко само примера.

Протести на писателския и депутатския елити vs Закона за защита на нацията

В съставения от Димо Казасов през 1944 година Списък на фашистката литература[6] има имена на интересни автори. По-известни за днешната паметлива публика са Христо Кунчев, Змей Горянин, Славчо Красински, Владимир Полянов, Димитър Талев. В същия този списък под номер 701 фигурира и Законът за защита нацията. В последните години напредна чувствително познанието върху този върховен документ на държавния антисемитизъм в България. Нека обаче да видим списъка от подписалите писатели протест срещу този тотално безчовечен акт: Елин Пелин, Тодор Влайков, Елисавета Багряна, Петър Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Людмил Стоянов, Константин Константинов. Не са много, нали… Особено съпоставени с десетките автори, включени в списъка на фашистката литература. Малка справка за тяхната гражданска същност ще ни увери, че сред тях има хора както от „десния“ така и от „левия“ спектър. Елин Пелин не може да бъде упрекнат в интерес към идеите на Маркс и Ленин, още по-малко пък заподозряна в симпатии към сталинския болшевизъм е Елисавета Багряна. Съвършено ясен обаче е Людмил Стоянов – гравитацията му към руската и съветска мисъл личи както в първите преводи на Пушкин, Лермонтов, на Маяковски, които той прави. Л.Стоянов участва и като делегат на ПЕН-клуба в Москва през 1934 г., известни са тесните му връзки с испанските интелектуалци изразители на съпротивата срещу Франко. Романът „Холера“ е отбелязъл непознат дотогава многомилионен тираж, което прави протестния акт на Людмил Стоянов изключително легитимен и звучен не само във вътрешен контекст. Писмото срещу нечовечния антисемитски закон изглежда напълно естествен за писатели хуманисти от ранга на Багряна, Елин Пелин и още повече, „нежният“ лиричен Константин Константинов, написал едни от най-красивите произведения в детската проза. Все пак, нека си зададем въпроса: доколко германофилският дух, преобладаващ в столицата и царския дворец, е влияел на тяхната мисловност, на техния „хабитат“? Били ли са изключени, дезинтегрирани от доминиращия дух на съюзническата на Адолф Хитлер страна? Можем ли да открием данни за тяхното „дисидентство“ по време на режима на Цар Борис Трети? Изследователят би се озовал сред океан от дефицити на документи и факти. Дори за студентите по българска литература ще бъде трудно да открият преки следи за поетесата Багряна и връзките й със царските среди. Грижливо са заличени поетическата дейност и нейния живот преди и по време на Втората световна война. Очевидно „чистачите на паметта“ са се погрижили да премахнат сенките, за да оставят блясъка на великолепната ни поетеса. Никаква релевантна фактология за войната и анти-еврейските гонени, няма и в публикуваните биографии на завършилия в Москва депутат и писател Тодор Влайков, създал класическата проза „За Дядо Славковата унука“. В неговата политическа кариера, простиращата се от Москва до Пирдоп, сякаш радикалдемократическите идеи са създали имунен щит на Влайков срещу германската националсоциалистическа зараза. Дали е така? Чувствителен ли е бил този писател към антисемитизма, официално признат с гласувания Закон за защита на нацията? Знае се, че е подкрепил Димитър Пешев, но това е крайно недостатъчен факт. Или пък за Елин Пелин – какво знаем? Някак си е известен с близостта си със Цар Борис. В двата филма “Ешелоните на смъртта не тръгнаха“, както и в неотдавнашния телевизионен сериал „Недадените“, посветени на развихрящото се преследване на евреите в София, класикът на късия разказ все присъства като угрижен, авторитетен, превърнал се в клише „народен“ мъдрец и сладкодумен разказвач. Бегло, съвсем мимолетно филмовият Елин Пелин  прави опит да внуши на произхождащия от аристократичен род на Кобургите Борис Трети да не вдига ръка срещу инородците – евреи. Между другото, да кажа: и образът на Цар Борис също се е превърнал във филмово клише – умен и обичащ народа си цар, който е толкова „своенравен съюзник“ на Хитлер, че успява да го надхитри и не допуска евреите от старите земи да загинат в газовите камери… В произведения по случай 70-годишнината от спасението на евреите телевизионен сериал „Недадените“, цар Борис Трети изслушва с доверие, уважение и силна тревога съветите на писателя „Пелинко“. После си прави, каквото е решил. Сиреч – заминава нейде из планините точно на 10 март 1943 година… Толкова. За целите на поредицата “Анти-дискурсът и новите му приятели”, “Покерът на елитите”, ще проследя специално причините за липсата на темата за България, геноцидът и Холокост, както в комунистическата ни кинематография, така и във филмите от прехода към демокрация…

А през този март на 1943-та година са случвали зловещи неща. В отлично премисленото и осъществено отсъствие на монарха, комисарят по еврейските въпроси Александър Белев започва да привежда в изпълнение подписаната спогодба на 22 февруари с хауптщурмфюрер на СС и германски пълномощник Теодор Данекер за депортация на евреите! В спогодбата изрично е изписана цифрата 11 363 от „новите земи“ и 8 560 души от „стара“ България. Цар Борис преживява като управник черната дата 2 март и в този смисъл е „консумирал“ отговорността си като верен съюзник на Хитлер за геноцидните действия на своето правителство. Де факто министър-председателят Богдан Филов е започнал да организира депортациите на евреите от Скопие, Битола, Щип, но всички знаят – в Третото българско царство нищо не е ставало без знанието на монарха! Важно е да се отбележи дебело, заради днешните патриотични версии, отричащи отговорността и вината на България за участието ни в Холокост, че преди да пристъпи към този акт, пронацисткото правителство се е погрижило да лиши евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия от българско гражданство! Те стават „ничии“. Не са обаче ничии, а са български граждани войниците, офицерите, кметовете, учителите, полицаите в Скопие, които започват издирването, отвеждането в тютюневия склад „Монопол“ и натоварването на вагоните на първия контингент евреи. Посока – смъртоносния лагер Треблинка. Оттам не се връща почти никой. Най-голямата екстраминация на население по време на Втората световна война, както ще го нарече неортодоксалният историк Александър Везенков.

Ще повторя. Събитията в България през 1943 година, месец март, са „невидими“ в историческите хроники. Няма да откриете в Уикипедия релевантни данни нито за писателите от списъка на Димо Казасов, нито за писателите, протестирали срещу Закона за защита на нацията. Мълчали са?

Да, сюжетът на филма „Трето полувреме“ бе свързан именно с широко укривания и назоваван геноцид над евреите от Македония и Тракия, новопридобитите територии на Третото българско царство. В последна сметка Дарко Митревски отказа да го представи на българската публика. Той беше много обиден на филмовата гилдия, която не го защити. През изтичащите месеци по завършване на “Трето полувреме”, той все повече биваше санатизиран, превърнат в най-големия “българомразец”. Казваше, че българските власти са го обявили за „персона нон грата“. Планираната дискусия протече без него. За радост на медии, управляващи, историци, академици и еврейски кръгове от рода на Самуел Ардити и компания. А в този непрожектиран[7] в София македонски филм, през любовната история и абсурдния мач между два футболни отбора, зрителят можеше да види разтърсващи персонажи на български офицери и войничета, които отказват безмилостно дори вода на “вдигнатите” за една нощ евреи от Скопие. Блъскат като добитък жените и децата в задушливите тютюневи складове. Удрят с щикове протегнатите за хляб ръце. Впрочем, същите потресаващи документални кадри, показващи геноцида на евреите ни от Беломорска Тракия, могат да се видят и днес в Българска национална филмотека. Кадрите вероятно са заснемани от немски оператори, съставящи правителствената хроника по изпълнение на „Окончателното решение“ на еврейския въпрос, взето от германските министри на Третия Райх (“The Last Solution“) край немското езеро Ванзее. Месецът е февруари, годината е 1943-та . Краят на европейската цивилизационна мисия, краят на хуманизма…

Знаели ли са българските писатели какво се случва в Скопие и Битоля? Най-вероятно – да. Слуховете за вагоните на смъртта, пресичащи от Дупница до Лом във вагоните на БДЖ са се разнасяли достатъчно бързо. Тези слухове са организирала кюстендилската група на народния представител Димитър Пешев да започнат съпротивата си да не тръгнат влаковете на смъртта и от София. За действията на Димитър Пешев и поддръжниците му гордостта ни изглежда легитимна, историческа. Но протест на писатели, поети, учители, артисти, срещу изпълнение на онази ужасна заповед на Данекер, подписана от Александър Белев, за да се защити живота на македонските евреи, НЕ СЕ Е СЪСТОЯЛ! И това е неоспорим факт. Затова, вероятно, заради тази гузна съвест, заради съзнанието за изпраната от тъмните и страшни петна българска история, потомците се нахвърлиха върху Дарко Митревски. Казаха му, че клевети, а той разказа за пръв път след 70 години как македонците болезнено преживяват избиването на дедите си от еврейски произход. Как ги измъчва и фрустрира самочувствието на българската политическа класа и гражданското общество, че са спасители на евреите си. Дори някои среди в България през 80-те години на миналия век са искали да бъде номиниран за Нобелов лауреат за мир Тодор Живков, като особен жест на благодарност към управлявания от него български народ! Преиначаването на историята, умишленото фалшифициране,че офицерите от окупационния ни корпус в Скопие, както и българската администрация, не са можели да не изпълнят заповедта за „Окончателно решение“, защото Скопие и Битоля са били под немска юрисдикция, се повтаря и до днес. А точно тази теза, казват македонците, е лъжа! Демистифицирането на митовете за онези години, признаването за вината относно 11 363 избити в газовите камери евреи, е абсолютен изпит за съвременните българи – ще прибавят ли към тезата за България като „спасител на евреите“[8] и истината за българския Холокост!

Защо историците днес извъртат?

Разбира се, не всички историци се опитват да извъртят описаната по-горе истина. Когато подготвях участници за конференцията[9] по повод македонския филм, звънях на доста хора. Разговарях с историците Андрей Пантев, Витка Тошкова, Румяна Христиди, социолозите Лилияна Деянова, Антони Тодоров, Александър Кьосев. Проф. Андрей Пантев дълго мълча по телефона, след което ме запита: чела ли сте „Shameful Behavior. Bulgaria and the Holocaust“? Не съм, отговорих. Потърсете я, посъветва ме историкът. Написана е от Шеломо Алфаса, ужасни неща за бруталните действия на български офицери е разказал в тази книга. Но професорът отказа да участва, не бил специалист по нова история. Отказа и проф. Витка Тошкова. Не се изненадах. Независимо по-сетнешната й “еволюция” в нейната книга “България и Третия Райх“, писана през 1973-та година, само в няколко пасажа се споменава за “мероприятията на управляващите срещу евреите”. Поканих и ректора на Софийския университет „Климент Охридски“, историка Иван Илчев, да стане университетът партньор на конференцията в София. Скопският университет „Св.Климент Охридски“ бе потвърдил участието на едни от най-интересните историци на Македония. Иван Илчев обаче ни отказа. Официалният му отговор бе прочетен на откриването на „Да опознаем миналото си“. Отказаха участие и от Министерството на външните работи, с неясния предлог за заетост на министъра. От правителството се държаха двусмислено. Председателят на парламента Цецка Цачева изпрати приветствие. В писмения отказ на ректора на най-големия университет в България се казваше, че те също готвят конференция, но по-нататък. В приветствието на Цецка Цачева имаше пожелание за ползотворна работа. Осем месеца по-късно, 41-то Народно събрание излезе с Декларация по повод 70 годишнината от спасяване на евреите.[10] В пълен асинхрон на изнесените факти от гостуващите на конференцията “Да опознаем миналото” експерти за юридическите и политически причини за гибелта на 11 363 евреи от „новите земи“, управляващият ГЕРБ отново прослави толерантността на българите и отхвърли темата за вината: “Днес, се казва в Декларацията – не може да се оспори факта,че 11 363 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са били под германска юрисдикция… Изразяваме съжаление,че не е било възможно на българската администрация да спре акта на депортация“.[11]

Малко сравнение:

През март 1943 година българските писатели замълчават за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Така те легитимират политическите действия на България като съюзник на Хитлерова Германия и послушно изпълняващо най-мракобесните й решения.

През март 2012 година нито един български писател не написа писмо до Народното събрание, с което да изрази категоричната си воля веднъж завинаги да признаем отговорността и вината си за провеждането на Холокост.

 

(следва)

 

[1] На 17 март 1943 година започва депортацията на евреи от тютюневия склад Монопол в Скопие. В следващите дни (22, 25, 29 март) над 7 хиляди евреи от присъединените от цар Борис Трети български земи ще бъдат натоварени на вагоните на смъртта

[2] http://198.105.223.61/?q=node/1968554

[3] По данни на Музея на Холокост на 10 март 1943 г. от Скопие, Битоля, Щип, тръгват вагоните за дунавските пристанища Лом и Видин . Извозени за Виена са 7 144 евреи.

[4] Hashtag –bg „Когато говорим истината да кажем цялата истина“, Борислав Цеков, 17 февруари, 2016

[5] Вж. „Маргиналия“, „Покерът на елитите“, „Антидискурсът и новите му приятели“.

[6] http://www.omda.bg/page.php?tittle=%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA_%D0%BD%D0%B0_%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%2C_%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BB%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D1%89%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%B8%D0%B7%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5&IDMenu=548&IDArticle=3342

[7] Бележка на автора: На затворена прожекция на „Трето полувреме“ през септември в Скопие присъствах заедно с гости от еврейски организации от София. Премиерата бе уважена от дипломати от Израел, САЩ, Германия, както, разбира се, и на официални лица от правителството на Никола Груевски.

[8] Ю.Методиева, „Антиномии на родолюбието“, Обектив, 2012

[9] Конференция „Да опознаем миналото си“,октомври,2012 http://past.bghelsinki.org/

[10] Протест срещу надписа събра подписите на 167 души. В petition.bg могат да се прочетат имената. Измежду тях са реформаторите на историографията, правозащитници, социолози, евреи. В петицията не може да бъдат открити имена на днешни писатели – б.а.

[11]Вж. Обектив, 2013 г. – „ С тревога отбелязваме изопачаването на някои исторически факти и опитите за прикриване на отговорността на българските власти за депортацията на повече от 11 000 български евреи от окупираните от българската държава територии. В действителност, депортациите са дело на тогавашната българска администрация както на местно, така и на централно ниво. Българската държава ги е договорила суверенно с нацистка Германия, суверенно ги е планирала и провела, предоставила е тези хора на нацистките власти със знанието, че ги изпраща на смърт. Беломорието и Македония са изцяло интегрирани в българската държава, за което говорят официалното титуловане на монарха като „Цар Обединител”, печатите на всички местни български учреждения, носещи надпис „Царство България“.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).