Въвеждането на цялостна забрана на отричането на Холокоста ще е сериозна грешка

Известно е, че има два коренно различни подхода в борбата срещу „езика на омразата“. Единият, практикуван най-вече в редица европейски страни (както и в България), се основава главно на приемането и прилагането на закони, които го криминализират. Но има и друг подход, в най-чистия си вид практикуван в САЩ и във Великобритания. Там смятат, че свободата на словото е върховна ценност, че тя не бива да бъде ограничавана, а най-ефективният начин да се борим с враждебната реч е като й противопоставим друга реч, правдива и лишена от омраза. Статията на известния британски историк и публицист Тимъти Гартън Аш е защита на този втори подход. Представяме го на читателите си, защото, макар доминиращата концепция у нас да е за  наказателното преследване на враждебната реч, уверени сме, че е много полезно да се знаят всички гледни точки, включително тези, които се отличават от общоприетата в страната ни позиция.

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата". Тази публикация е създадена в рамките на проекта “Смях срещу омразата”.

Германският министър на правосъдието наскоро заяви, че всички държави от Европейския съюз следва – както отдавна прави страната й – да криминализират отрицанието на Холокоста, а освен това трябва да забранят и публичното излагане на нацистки символи. Комисарят по правосъдието на ЕС очевидно поддържа тази идея.

Никой разумен човек не се съмнява в добрите намерения на двамата функционери, но това би било голяма грешка. Надявам се и вярвам, че другите членки на ЕС ще действат по начина, по който неведнъж са процедирали в миналото и ще спрат придвижването на тази крайно неразумна идея.

Нека да стане ясно каква е стартовата ми позиция по този въпрос. Нацисткият Холокост, т.е. изтреблението на европейските евреи, е уникално събитие. Главните исторически факти за него следва да бъдат познати на всеки съвременен европеец. Усилията да се направи така, че нищо подобно на него би се случило отново тук, в Европа (или където и да е по света, стига да е във възможностите ни да го предотвратим) следва да е една от фундаментални цели на ЕС. Както човек, който е подходил към европейските въпроси чрез изучаването на нацистка Германия, мога да кажа, че това беше една от главните причини за моята лична обвързаност с това, което наричаме „Европейски проект“.

Обаче това, че предлаганата мярка е „подплатена“ с добри намерения, никак не я прави мъдра. Пътят към ада е постлан с добри намерения. А това предложение е много глупаво. Най-напред, ако бъде прието, то би скъсило още повече пространството за свобода на изразяването – и то във време, когато тя е заплашена от много посоки. Свободата на словото е едно уникално и първостепенно благо в свободните общества; тя е кислородът, който поддържа „огъня“ на другите свободи. Поради това вие трябва да имате много значими причини, за да го ограничавате чрез закона.

Германският министър на правосъдието Бригите Цюприс твърди, че такива причини има. Припомняйки начина, по който антисемитските изказвания на Хитлер и на другите нацистки дейци проправиха пътя за ужасите на нацизма, тя казва: „Този исторически опит ни задължава непрекъснато да се борим, и то систематично с всяка форма на расизъм, антисемитизъм и ксенофобия. И поради това ние не трябва да чакаме докато се стигне до деяния. Ние трябва вече да действаме срещу интелектуалните инициатори на престъплението“. (Превеждам част от речта, поместена в сайта на германското министерство на правосъдието, бел. на автора). Така че това допълнително ограничение на свободата на словото, т.е. забраната в рамките на целия ЕС на отрицанието на Холокоста и на излагането на нацистки символи, е оправдано защото ще допринесе много за борбата срещу расизма, антисемитизма и ксенофобията днес.

Но какви са доказателствата за това? Днес девет европейски държави имат закони срещу отрицанието на Холокоста: Австрия, Белгия, Германия, Литва, Полша, Румъния Словакия, Чехия и Франция. Но това в същото време е и списък на страните с най-силните крайнодесни ксенофобски партии в целия ЕС: от френския „Национален фронт“ и „Фламандския блок“ в Белгия до „Национално демократическата партия“ в Германия и партията „Велика Румъния“ в едноименната страна. Очевидно е, че тези партии не съществуват като резултат от законите, криминализиращи отрицанието на Холокоста. Действително съществуването на подобни партии е една от причините, които се изтъкват, когато се търси оправдание за това, че има такива закони. Но явно законите сами по себе си не предотвратяват техният мощен и опасен растеж. Освен всичко друго, забраните ще имат за резултат много съдебни дела и ще позволят на тези организации да се окичат с ореола на преследвани, с който крайнодесните популисти обичат да експлоатират.

Същото се случи с осъждането и изпращането в затвора на Дейвид Ървинг в Австрия. Преди шест години той загуби във Висшия съд на Великобритания едно шумно огласено дело, инициирано от него самия, срещу американския историк Дебора Липстадт, която го описа като „един от най-изтъкнатите и опасни отрицатели на Холокоста“. Съдията Грей заключи, че Ървинг е „активен отрицател на Холокоста“. Този извод на съдията буквално срина репутацията му на сериозен историк, при това в страна, където няма закон за забрана на отрицанието на Холокоста. Сега, след като излежа присъдата[1] си за отричане на Холокоста, издадена 16 години по-рано, той може да заеме позата на мъченик за свободата на словото и да получи нова реклама за клеветите си. На пресконференция след като го освободиха, той отново подкрепи пиянския антисемитски коментар на Мел Гибсън, че „евреите са отговорни за всичките войни в света“.

Сега нека да предположим, че забраната за излагане на нацистки символи беше вече в сила в ЕС и че английските съдилища поради това биха били длъжни да преследват принц Хари за (отвратителната и идиотска) спортна униформа на служещ в Африканския корпус, украсена с превръзка със свастика, с която се беше появил на вечеринка с маски, организирана от негови приятели.

С какво това би допринесло за борбата срещу ксенофобския екстремизъм в Британия? С нищо. Точно обратното: такова преследване на принца би прибавило хиляди гласове за Британската национална партия. И докато ние говорим за свастиката, индусите в цяла Европа протестират срещу предложената забрана защото за тях свастиката е древен символ на мира. Освен това, германските съдебни власти се забъркват в нелепа бъркотия, защото съд в Щутгарт е осъдил управител на компания за търговия по пощата заради това, че е продавал тениски с кръстосани и обърнати наопаки свастики. Това биха могли да бъдат антифашистки тениски, казвате вие, но те така или иначе показват свастики и поради това са вън от закона. И така нещата могат да продължат и да доведат да още по-абсурдни резултати, ако целият ЕС би приел предлаганите мерки.

Аргументът, че тези добронамерени забрани в действителност подхранват пламъците, които се предполага, че трябва да гасят, е, разбира се, съвсем недоказуем, въпреки че косвени свидетелства говорят именно за това. Но бремето на доказването лежи върху тези, които предлагат забраната. В едно свободно общество всяко ограничаване на свободата на словото трябва да има непреодолимо оправдание. Но такова в този случай липсва.

С отричането на Холокоста трябва да се борим в нашите училища, в университетите и в медиите, а не чрез полицейските участъци и съдилищата. То в най-добрия случай е фактор, който слабо допринася за нарастването на крайния расизъм и на ксенофобията, които сега са насочени най-вече срещу мюсюлманите, срещу хората с друг цвят на кожата и срещу мигрантите от всякакъв вид. Нито бихме се противопоставили по най-добрия начин на днешния антисемитизъм с такива забрани; те могат, в края на краищата, дори да го подклаждат, давайки храна на конспиративни теории за властта на евреите и на обвинения в прилагане на двойни стандарти. Гражданите на балтийските държави, които страдаха ужасно по времето на Сталин, ще питат защо само отрицанието на Холокоста е криминализирано, но не и това на ГУЛАГ-а. Арменците ще добавят: и защо не се наказва отричането на геноцида, който нашите предци претърпяха от ръцете на турците? И мюсюлманите: защо не се наказват карикатурите на Мохамед?

Подходът, защитаван от германският министър на правосъдието намирисва на създаване на държава-бавачка. Той говори от името на свободата, но не се доверява на способността на хората отговорно да упражняват свободата си. Гражданите при такъв подход са разглеждани като деца, водени и пазени на всяка крачка. Действително, колкото повече наблюдавам това, което Цюприс прави и казва, толкова повече тя ми изглежда като персонализация на съвременната европейска държава бавачка. Не е случайно, че тя също така е силно въвлечена в това да разшири германското законодателство по такъв начин, че то да позволи повече подслушване на частните домове на хората. „Vertrauen ist gut, Kontrolle ist besser“ (доверието е добро нещо, но контролът е по-добър). Не е ли това грешката, която Германия направи в миналото?

Цюприс е права: ние трябва да научим уроците на историята. Но трябва да научим не други, а правилните уроци, тези, които съответстват на свободния, мултикултурен континент днес. „Опитът показва“, пише бившият министър на правосъдието на Индия, Соли Сорабжи, „че наказателните закони, които забраняват езика на омразата и употребата му, ще насърчат нетолерантността, споровете в обществото и необоснованата намеса в свободата на изразяването… Нуждаем се не от по-репресивни закони, а от повече свобода на словото, за да се борим с фанатизма и да насърчаваме толерантността.“ Това е истина както за Индия, така и за Европа.

[1] Дейвид Ървинг лежи в австрийски затвор от ноември 2005 до декември 2006 г., бел. прев.

Статията е публикувана в британския вестник „Гардиън“ на 18 януари 2007 г.

Превод: Емил Коен

Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община. Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата. София като топос без реч на омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение “Маргиналия”
Avatar

Тимъти Гартън Аш

Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института „Хувър“ в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal. (представянето взимаме от електронното списание „Либерален преглед“).