За помагането, избора и свободната воля

Замислих заглавието преди седмици. Искаше ми се да споделя размисли за начина, по който се случва помагането у нас. Искането на помощ. Даването на помощ. Натрапването на помощ. Мълчаливото игнориране на зова за помощ. Внезапно обаче се оказа много трудно да пиша за това. Може би защото когато погледнах към темата, не намерих в себе си нито патоса на възмущението, нито пък надежда за промяна. Намерих просто едно поле на безсилие, в което с трудност съзрях оптимизъм. А за безсилието трудно се пише. Но нека подхвана нишката на една история, която донякъде разказва за източника на моето безсилие. Преди време, един мой клиент избяга някога от институция за възрастни с умствена изостаналост. Тогава той беше още под запрещение и бягството му означаваше бягство от една цяла система, претендираща, че прави

най-доброто за него.

В това „най-добро” той трябваше да живее в институция, срещу която с цялото си сърце негодуваше. Показваше това по свой начин – бягаше, беше агресивен, пишеше писма, опитваше да се свърже с хора „отвън”. За негово „добро” беше хоспитализиран в психиатрия няколко пъти, именно поради протеста си срещу институцията. Пак за негово „добро”, беше държан в изолация поне една година. Поради същото му бяха давани психиатрични лекарства за контрол на поведението му, които обаче влияеха зле на физически здравословен проблем, от който той страда. Разбира се, психиатричен проблем той нямаше. Само форма на интелектуално затруднение, за което не знаем дали се дължи наистина на някакво увреждане в самия него или на факта, че е прекарал целия си живот в институции – от бебе до зряла възраст. И така, той избяга. Някак намери човек, който му даде работа. Спомням си до днес разговора, който имах с този човек (по обясними причини няма да спомена нито името му, нито мястото, където това се случи). Седяхме в кабинета му и говорехме за ситуацията на моя клиент. Работодателят тогава ми показа две чекмеджета –

едното заключено, другото – отключено.

Погледни – каза ми той – в това чекмедже са документите на твоя клиент, за които официално знам. Трудовият му договор, длъжностната му характеристика. А в заключеното чекмедже не знам какво има. Ключът съм загубил, ако някой попита или пък му хрумне да проверява. Там, между нас казано, е документа, че е поставен под запрещение.

В крайна сметка клиентът ми не издържа дълго този ритъм на работа и живот на улицата, без пенсия и без никаква подкрепа в интеграцията си на работното място. И започна да търси помощ. Прие онази, която беше възможна. Единствената. Историята на това помагане е една друга нишка, която някой друг път ще последвам. Сега фокусът е върху търсенето. Търсенето и искане на социална подкрепа от държавните органи, призвани по закон да осигурят такова.

София би трябвало да е богата на възможности да получиш помощ. И по някакъв начин това наистина е така – примерът с работодателя на моя клиент го показва. Но ако потърсим какво се случва в системите, призвани да помагат, ще започнем малко по малко да се обезсърчаваме.

И така, кой може да потърси помощ от тази система?

Клиентът ми няма адресна регистрация в София. В онзи първи момент на сблъсък с реалността извън системата на затворените институции, в които беше израснал, той нямаше дори лична карта.

Как помага системата на хора като него? Просто е: Никак.

Тогава поискахме от Столична Община, от Агенцията за социално подпомагане и Министерството на труда и социалната политика съвет и насока за начина, по който клиентът ми да получи социална подкрепа. Не си мислете, че те замълчаха. Напротив, получихме подробни отговори в които… посъветваха го да се обърне към тях когато се регистрира адресно на територията на общината.

Но той е бездомен! – би възкликнал всеки здравомислещ.

Бездомен, който моли социална подкрепа, за да има къде да живее! Не, системата не е създадена за хора като него. Тя е създадена за тези, които вече живеят някъде, т.е. са адресно регистрирани. А за да се регистрираш адресно в София трябва да представиш нотариален акт на жилището, където се регистрираш. И ако случайно не ти си собственикът, трябва да отведеш пред служителя и онзи, чието име е записано в нотариалния акт.

И ето така стигаме до

избор N 1. Къде да живееш.

Ако си човек с увреждане, особено с психично увреждане или интелектуално затруднение, може да се окаже, че този избор не ти е даден. Ако си човек, избягал от институция или напуснал я по друг начин, ти напълно си лишен от това си право.

Историята на моя клиент все пак не е така трагична, както можеше да бъде. Той отиде в друг град. Там предварително бяхме намерили хора, които му помогнаха да получи заветната адресна регистрация. И макар това да му позволи да получи достъп до системата на социално подпомагане, той вече беше закрепостен в град, в който по начало не искаше да живее, но нямаше друг избор. Защото нали си спомняте- където е регистрацията, там е и помагането. Но все пак, за моя клиент нещата някак си се случиха по един приемлив сценарий. Заради хората в общността, които се отвориха към него и съдбата му.

Но друг нямаше този късмет.

Може би просто защото институцията, от която той избяга, беше твърде далече от подобно средище на човещина. Та той никога нямаше дори този избор. Неговият живот и сега се люшка от живот в институцията към живот на улицата и пак обратно, но при всяко връщане – изолацията е гарнирана с наказание. Има други хора, които привидно имат по-добра съдба. Те биват избирани и премествани в защитени жилища, където малко или много животът е по-добър. Но колко избор има в това преместване?

Избор ли е, ако трябва да избереш между живот на улицата и живот в институция

или пък в защитно жилище където и да е в България, защото местата поначало не стигат?

Да упражниш избор в собствения си живот означава да едновременно да има между какво и какво да избереш и да можеш сам да го направиш.

Всеки, независимо колко тежко изглежда, че е състоянието му, носи в себе си представа за това къде иска да живее. Може да не е в състояние да назове град, село, улица, но има усещане, представа за това къде иска да бъде. Дали като моят клиент иска да бъде в столицата, защото от опит е научил, че колкото е по-голям града толкова по-възможно е да срещне човещина или поне илюзия за човещина? Или като онзи, който бяга към свободата си и все не я достига, който просто знае къде не иска да бъде? Или като онзи, който носи представата на топло и спокойно място, в което няма болка и студ? Все едно. Представата е там. Миналата година ни даде един великолепен пример за това. Спомняте ли си Петя?[1] Нейната психиатърка беше декларирала, че за Петя е все едно къде ще живее, че тя не осъзнава какво се случва. Но благодарение на това, че сега Петя има насреща някого, който я вижда и чува думите и, се разкри нейното желание. Способността и да знае какво иска за себе си. По ясен начин, който не оставя място за съмнение. И това се случи без влагане на някакви фантастични финансови средства, без експерти, които знаят кое е „най-доброто” за човека по-добре от самия човек. Случи се поради простичкия факт, че някой видя Петя като личност.

И така, нека продължим през системата за помагане и нейните избори.

За да получи достъп до социална услуга човек под запрещение, това трябва да бъде поискано от неговия настойник. Но нека за момент си представим, че човекът може да поиска социална услуга сам. Как става това? Той трябва да отиде в Дирекция „Социално подпомагане” и да попълни формуляри. С други думи, системата изисква от него освен да има къде да живее, да бъде и грамотен. А ако е живял цял живот в институции и не е получил образование? Ако няма представа какво може да поиска от тази служба или дори, че тя съществува?

Моят клиент отново имаше късмет да се свърже с организация, която му помогна още преди всякакви формалности да бъдат уредени, с подаването на документите за ползване на достъпната социална услуга – да стане клиент на Център за рехабилитация и социална интеграция. Но ако не беше се случило така?

Най-вероятно той щеше да остане един от клошарите по Софийските улици, от които страним в трамвая или на улицата заради миризмата, която излъчват след седмици или дори месеци липса на достъп до баня и нормално легло. И много вероятно нямаше да е жив, поради физическото страдание, което има и което доказано се усложнява след известно време живеене на улицата. С други думи, той щеше да бъде изхвърлен от системата на социално подпомагане, поради това, че не пасва на формалистичните й изисквания за достъп. Впрочем, нямаше да е единствен. Тук никой не е пощаден.

 Системата е трайно недостъпна –

барикадирана зад формуляри, които много хора не разбират, зад правила, които нехаят за реалната ситуация на хора в особено уязвима ситуация и които създават повече парадокси отколкото възможности за решения. Но също барикадирана в недостъпни сгради, в които хора с инвалидни колички не могат да проникнат.

Какво се случва с избора, когато човекът с увреждане е поставен в тази система? Изборът постепенно се превръща в мит, в една лъжа, която администраторите пробутват на обществото и на човека с увреждане, с твърдото убеждение, че имат право да го правят, защото буквата на закона, буквата на методиката, буквата на нечия заповед е въвела този абсурд.

Но всъщност не е така.

Човекът с увреждане е този, който има право на своите избори.

Или нека го кажем по-просто. Всеки човек има право на своите избори, без оглед на различието си. Конвенцията за правата на човека и основните свободи защитава правото му да се придвижва свободно. И е абсурдно да се приеме, че право от такъв ранг може да бъде ограничено поради буквата на закона, обвързващ социалната уязвимост със закрепостяване в едно населено място. Правото на задоволително жизнено равнище, жилище, храна и облекло, е признато пък от Международния пакт за икономически, социални и културни права. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ) дава широка и специфична защита на всички аспекти на живота в общността, подкрепата и изборите в този живот. И като говорим за КПХУ, неизбежно стигаме до въпроса за свободната воля и чл. 12, който гарантира съобразяването с нея и подкрепата при упражняването ѝ.

Тук вече навлизаме в една друга тема, защото подкрепата за изразяване и упражняване на свободната воля не е същото като социалното подпомагане. А днес говорим за социалното подпомагане и изборите, които човека с увреждане получава, когато се наложи да се докосне до тази система. Темите леко се преплитат, защото изборът къде да живееш (например) е въпрос първо на свободната воля на човека, а после чак на социалното подпомагане.

Системата е безнадеждно неспособна да последва тази логика.Засега

Социалните услуги още носят белега на социалистическото минало, в което всеки беше подреден в кутийката си и можеше да се очаква от него, ако е човек с увреждане, да има нужда от някаква финансова помощ. И толкоз. Но времената вече са други. Хората искат да имат своите избори и те имат право на това, независимо от уязвимостта си. Защото ако последваме логиката на свободната воля и правата на човека, ще забележим, че нещата са обърнати. И че системата иска или не, все някога ще трябва да смени фокуса си и да забележи, че грешката не е в човека, който не може да отговори на изискванията, за да получи социална подкрепа, а в системата, която се е направила недостъпна за него. И че не човекът трябва да търси какво системата е готова да даде, а системата да се постарае с парите, с които разполага (а те далеч не са толкова недостатъчни, често са просто зле харчени) да последва нуждите на човека в уязвима ситуация и да направи инвестиции там, където е необходимостта, а не там, където на нея и е удобно.

Впрочем, ако някога забележим, че този фокус започва да се променя, може да се усмихнем с надежда. То ще значи, че системата е започнала да разпознава свободната воля и правото на избор като ценности. А разпознавайки тях, ще разпознае и личността на всекиго като важна, ще признае правото на всекиго да бъде уникален, различен и понякога, в някои житейски ситуации – уязвим. Това за мен е една картина, в която има оптимизъм, но която все още е далечна, много, много далечна.

 

[1] Историята на Петя може да се проследи тук: https://www.facebook.com/voiceforpetya/. Маргиналия също публикува част от историята, през септември 2015 г. Статията е достъпна тук: https://www.marginalia.bg/analizi/chovekat-pod-zapreshtenie-e-nevidim-i-bezglasen/

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.