Защо ли културното наследство не се разтяга като ластик?

Споделете статията:

 

Бележки по българо-македонската историческа разпра и още нещо

 

Преди влизането си в Европейския съюз всички държави следва да уредят споровете си с настоящия политически състав на мегадържавата. Това малко наподобява фазата на комунистическото общество според класическия марксизъм – конфликти няма да има, всички ще живеят в мир и разбирателство, дори за всички ще има от всичко, но не според желанията, а в съгласие с потребностите. Кой може да отреди моите нужди – все тая, нали не търсим провокации, а умиротворяване?

Македония беше принудена да върне – първо – името си. В Гърция съществува административна област с това име и никоя държава не трябва да повтаря териториалния строеж на южните ни комшии. Та, Македония стана Северна Македония. Преди това им предаде и символичната власт върху звездата от Вергина, която неразумно беше турена на националното ѝ знаме. Оказа се, че съвременна Македония не може да си присвоява елементи от културно наследство на базата на съвпадение на имената. Ето защо на македонския флаг се появи звезда с осем лъча, която скоро се превърна в обект на подигравки от страна на гърците – докато тази с шестнадесет е национално значим и разпознаваем артефакт, то тази с наполовина по-малко е… вентилатор. Просто перка била!

Можеха много повече! Както предложи Самуил Петканов: да ги заставят да се нарекат Македония 1993 (възпроизвеждам го нарочно с грешката на автора, да не ме помислите за невежа). Или срещу дребен спонсорски договор да бъдат Република Аквафреш, приемайки риска да дублират руското национално знаме.

Македонците се видяха насилени и за други отстъпки. И как да е иначе, след като до появата на държавата им всичкото културно наследство на региона вече имаше свои стопани във вид на национални държави, които вече бяха огледали настоящето си в престижното минало? По признание на членовете на българската част на смесената историческа комисия, учредена като част от Договора за приятелство и сътрудничество между България и Северна Македония съседите от Скопие ни върнаха – първо – светите братя Кирил и Методий. От днес нататък те са отново чеда на майка славянка и баща Лъв. Лъв, който явно е бил истински лъв, че да отгледа такива юнаци!

Е, самите ние не сме съвсем наясно какво да ги правим и как точно да ги разкажем – българи ли да ги изпишем, българска ли да бъде азбуката, която днес използваме, но те със сигурност не са създали; или да настояваме, че са славянски просветители? Българското определение затваря стореното в рамката на България и българите. Макар българи да има по цял свят и навсякъде, дето живее поне един българин, да е пак и пак България, нам не би се отразило зле повече люде по света да бъдат въвлечени в тая наша голяма работа. Нямаме съгласие как да ги напишем в учебниците си, но пък са си наши! Долу ръцете!

Взехме си обратно и цар Самуил. След близо век в изгнание господарят на българи се върна в родината си и вече няма повод да подозираме комшиите, че желаят да ни го отнемат подмолно и да го включат в техните учебници по история. Да разказваш миналото по друг начин, прочее, е заплаха за националната сигурност. Никакъв македонец не е бил, а чист българин! Земите на царството му са били основно на територията на географската област Македония, но това означава само едно – MAKEDONIQ E BALGARSKA!

Не отстъпват югозападните пущини за Гоце Делчев. Ей, да видиш македонски инат! Или арнаутски, все тая! Македонец бил, та македонец! Сам е написал, че е българин, а те – не било така, било тактически прийом, защото тогава България вече съществувала, пък горката Македония – не. Важното било, че се е борил за автономия на Македонско. Един вид – за изпълнение на чл. 23 от омразния на всинца ни Берлински договор, благодарение на който всъщност българската модерна държавност се появява на картата, ама нейсе! Ние няма да спрем да го ненавиждаме заради Сан Стефано, заради Българската екзархия, заради Иван Асен и заради Симеон Велики! Да зависеше от мен – бих им предложил сделка: ще им дадем един наш Гоце, а те ще отстъпят Делчевия! Звучи справедливо, нали?

Говорим си за исторически вересии, та ми хрумнаха няколко неща. Дали гърците не следваше да ни поискат поне до Стара планина земите, защото като наследник на Ромейската империя не би било нелогично да потърсят изправяне на тая кривица на съдбата? – Славяните, нашите героични предци, които дишали под водата със сламки досущ едни нашенски нинджи, не се настаняват на ничия земя. Не се заселват в пограничните бразди, че да не ощетят никой политически субект. Великодушни били наследниците на Платон и Аристотел! А можеха да ни турят прът в колелата. Или граница по Балкана – все щеше да бъде зле.

Имал бол пари – дал, рекъл Бай ти Ганя. Имали бол територия – позволили ни да минем малко между предизвикателствата на Клио днес. Така пък би рекъл съвременният му духовен наследник, с каквито теренът от Дунава до южните склонове на Родопите е особено богат.

Пуснаха ни и другаде гърците – можеха барем да поискат чашата, сторена от главата на техния император Никифор след злополучната битка при Върбишкия проход. Ако, че до днес само предполагаме мястото на събитието, защото инак велегласните ромеи са пропуснали да ни споделят къде, прочее, сме набили техните снажни армии, та чак сме пленили и убили василевса им, а наследника му сме ранили така, че не след дълго и той се споминал. В нашите учебници тази чаша е представена като национално богатство, по-ценно от Панагюрското съкровище. Ако не знаете, драги, траките също са били българи, затова ние ги разказваме в читанките си като такива. Нищо, че така сме затрили езика им, че до днес имаме съхранени 15-ина думи, за половината от които се съмняваме тракийски ли са изобщо.

Тук възниква и друго мое питане – след като малкото слово, останало от тракийските ни предци, е най-вече на гръцки, що съвременните елини от Атина, Пирея, Спарта и от всичките днешни полиси не се изправиха на пътя с думите: „Траките или ЕС!“, поставяйки ни пред неразрешимата дилема на товара на отдавна отминалото?

Откраднахме им съвсем откровено книгата, която се смята за първи екземпляр на „История славянобългарска“, написан от самия Паисий! Да, откраднаха я водени от бившия директор на Националния исторически музей. Факт, който той споделяше с нескрита гордост. – Нали не сме забравили, че съхраняваното на Атон книжно и архивно богатство е част от гръцкото културно наследство, независимо кои са създателите му? А те – нищо. Може би от мързел. Не ми хрумва друго обяснение – да ти отнемат ценна книга, да ти превземат морското крайбрежие, а ти даже да не им сложиш лека забележка във вид на вето по пътя към ЕС.

Е, можем да се гордеем, че все пак им я върнахме. Един вид – бяхме я взели на заем, макар че не съвсем.

Въобще, гърците се оказват доста небрежни към историята си. Или твърде великодушни. Дори за стандарта на нашего брата, благородния по самоопределението си българин. Къде го искането им за възстановяване на военните гробища, гдето лежат тленните останки на хилядите византийски войни, изклани в отбрана на отечеството им край Ахелой? Можеха ли гражданите на белокаменна Атина да пожелаят поне един скромен паметник, който да поменава жертвите? Ей така, колективно, като братска могила? Можеха, ами! Десетилетия след сражението костите на загиналите още се белеели, така чутовно било поражението им. А днес те дори не пожелаха един кръст да забием на мястото, където пострадали хиляди техни сънародници!

Да не говорим, че тук жест ни сториха и унгарците. Нямаше да бъде изненада, ако и те бяха заявили, че никому не дават битката при Ахелой, защото тъкмо маджарската конница е предопределила хода на сблъсъка. Иди, че доказвай дали е било точно така! Те бяха в ЕС, а ние чакахме отвън. В тях беше хлябът, те държаха и ножа.

Да си представим за миг, че румънците на свой ред бяха решили да се отделят радикално от нас в рамките на процеса по присъединяване към Евросъюза, защото систематично спираме законните им претенции към участието на власите във въстанието на Асен и Петър. Дядовците им кръв проливали за нашето освобождение от византийско иго, а ние не само, че не сме им казали едно семпло „мерси“… или барем „mulțumesc“, но дори повече – имаме дързостта да отхвърляме напълно влашката помощ срещу общия ромейски поробител!

Ама на! И тия се оказаха балами! Ненапразно в българския фолклор влахът често пъти е нещо малко глупав. Давят се на края на Дунава, дето на брега издрапва даже и ония, дето не умее да плува.

Да помислим пак за гръцкото благородство – ако не чашата от черепа на Никифор, на тяхно място бих пожелал поне да се признае цивилизационната роля на ромейската власт по българските земи. Тия приказки за „робства и тиранства“ са оскърбителни: чуйте воплите на Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан! Принудени да работят в полза на родината си в нейната балканска периферия, те се чувстват потиснати от заобикалящите ги варварски нрави. Угнетява ги не властта, а маниерите, които според думите им трудно отличавали човешките от животинските същества. Обещавам: дума няма да кажа за това къде и как ходели по нужда нашите предци според цитираните автори, не е в наша полза. Знаем, че не са толкова малко местата в татковината ни, където до днес ватерклозетът се смята за лукс, а банята е позната само на картинка.

А ние – робство, та робство! Не желаем дори да влезем в положението на горките ромеи, изпратени в присъединената варварска зона да просвещават, но се оказало, че няма много кандидати за просвета поради ниското културно равнище на местните.

Тъй като става дума за Охрид, този сюжет можем тактически да го пързулнем към македонците: от някога имат традиция в магарешкото твърдоглавие и в упорството да задържат ниското си цивилизационно ниво. Добре би било, ама кому да хрумне?! Сигурен съм, че на този изненадващ обрат не биха имали отговор ни днешните атински ромеи, ни скопските ни братовчеди.

Така или иначе отворихме темата за робствата – заплахата от южна посока е слаба работа. Представете си, че към нашето свято минало бяха посегнали турците! Ха!

Не знам дали, но според мен първото, дето щяха да поискат, щеше да е пак свещеното ни робство: никакви насилия в учебниците, никакво индоктриниране на младите с масови заколения, никакъв Батак и никакво Априлско въстание. Турчинът в българските земи да бъде разказан като цивилизатор, да се покажат всички паметници на архитектурата и предмети на изкуството. Да се обясни, че богатските къщи в Копривщица, Стария Пловдив и на други разни места, които ние имаме за „възрожденски“ и смятаме, че това великолепие се е появило напук на нечовешките условия в Османската империя, са всъщност плод на възможностите, които падишахът полека започнал да дава на своите поданици.

Какво робство? – Та нали по него време в българските земи идват картофите, царевицата, пиперът, доматите, кашкавалът, турското кафе, дюнерите и Cola Turca!

Представяте ли си турците наистина да посегнат на най-съкровеното ни, на робството?! Скандал! Не ни трябваше ни НАТО, ни нищо! Робството ни стига. Е, добре, че не го поискаха, че тогава – наше чудо.

Втората стъпка на анадолските ни съседи навярно щеше да бъде към демонтаж на мита за „присъствието“. Не, те не са присъствали, а са владели земите, на които днес се намира България. Не, това би било наистина нетърпимо! Без робството сме загубени като нация, а без присъствието vsi4ki 6a omrem. Как т. нар. патриоти ще ни покажат колко обичат родината и в каква огромна степен са готови да я бранят от попълзновенията на разни чужденци и предатели? Как ще отблъскват ордите инакомислещи с маркуч и пиратка в ръка, излагайки на риск гърди си юнашки от прозорците на високите си сгради, заплашени от неколцина злодеи, въоръжени до зъби с исторически разказ, различен от техния?! Всички знаем, че да разсъждаваш за миналото по начин, отклонил се от низпослания от свещените лидери с наднормено тегло, е заплаха за националната сигурност. Ето защо всички плащаме тлъстите комисионни на обръчите от фирми, през които се закупуват луксозни играчки с едрокалибрени дула на полза на едротелесни лидери с арогантно поведение.

Тиранията – както и да е. Не, не ми е безразлично. И аз страдам, но помислете: има и по-ценно. „Има един див, чутовен връх!“. Това е пикът на стомаха. Гастрономическият център на света. Покачени на него, ний ставаме всевиждащи, всечуващи, всесилни, подобно на Крали Марко. Само ще открехна тази врата – можехме да препънем македонци и сърби с един удар, защото злобно потриват ръце пред лика му и искат да ни откраднат епическия герой, признат за българин. И тук явно държавата не подбра подходящите учени за целта.

Намираме се на върха на кулинарния кеф. Започваме с шкембе чорба. Нататък: хапваме кебапче. Никой българин не се задържа много на чорбата. Кюфте. Шиш. Вълшебство! Отпиваме от чашата с ракия. Замезваме с вкусен имамбаялдъ. Посягаме към суджука. О, суджука! Саздърмата – и тя е до него. А оттатък – пастърмата. Пастърмата е на самия ръб на битието, ей! Не, тя е границата между биващото и небиващото. Благото само по себе си! Още една ракия, моля! Не, без това лигаво „моля“ – ние сме корави българи, не се молим никому! Бодваме още веднъж – кьопоолу. С много магданоз. С бая магданоз. Баш както трябва! И туршия. Ракията без туршия е престъпление срещу личността. Има и мусака – прелестна, направо е секси, а аз вече нямам сили. Стомахът ми прелива. Обзема ме сладостно безсилие. И патладжан мусака има. И пържен джигер. По българска национална рецепта.

Приключваме с десерт: баклава, кадаиф, тулумби, кюнефе и ашуре, а съвсем накрая – и малко сутляш. Плюс халва и локум. С чаша свежа боза – сладка, пивка. Последното стъпало преди Райските двери. Ако не знаете, там лично свети Петър черпи праведниците не с какво да е, а тъкмо с българска боза. Господ е българин, нали?

Не турска, а българска! Тая работа с кухнята наистина щеше да ни дойде изневиделица. Кулинарният ни рай е поредният национален герой, който комшиите можеха да си потърсят обратно, настоявайки как не само, че не е наш, но и повече – да ни нарекат крадци и по поискат да си измислим наша си кухня, защото тази, дето сме свикнали да приемаме за българска, всъщност била… турска.

Евала на турския аркадаш за това, че не му дойде на ум да си вземе нито робството, нито присъствието, а още по-малко – манджата и пиенето. Ако го беше сторил, щяхме да останем голи-голенички, изправени пред… обнажения код на националната си идентичност. Трагедия, братя и сестри!

Погледнато в по-голяма дълбочина – никакво робство. Трябва да бъдем благодарни на турчина, че не е подел поход да си търси наследствата по Балканите. Едно, че местните езици ударно ще обеднеят, кухните ще осиротеят, и друго – това би било причина за регионален конфликт. Всички срещу Турция – нещо като Балканската война. С уточнението, че днес Турция разполага с толкова бойна техника и войници, че ако всички се наредят плътно по българо-турската граница, ще има място поне за 4-5 реда. А ако решат да хвърлят само по едно камъче срещу наследниците на Крума и Симеона, навярно ще ни удавят в Дунава. Или в Черно море. Където и да е, но със сигурност ще бъде мъчително. Пет века поробители, а днес – насилници. Звучи адски несправедливо.

Заслужават да им върнем Истанбулската конвенция и изобщо да не се занимаваме с тях!

Хелмер и Фелнер можеха да си пожелаят обратно Народния театър. Какви добри хора! А Китай – да премахнем петолъчката от герба, знамето и Партийния дом. И от още куп места. Това – докато тях не са сгащили, че използват символ, на който някой преди тях е турил национален печат. И патицата по пекински можеха да откъснат от нас. И целия „стоков базар Илиянци“ можеха да обявят за суверенна територия на Поднебесната – ако България е там, където има дори един българин, как да наречем място, обитавано от хиляди китайци? Къде да се денем, ако Русия си поиска цялата проруска политическа кохорта, подвизаваща се в почти всички партийни централи? – Оставаме без лидери, ей! Опасността е съвсем реална.

Ако французите се бяха запънали и бяха отсекли: спрете с вестибюл, пардесю, гара, тротоар, бордюр, шофьор, за да има ЕС? Нека да помислим разумно: светът ще се разпадне, ако парижките контета решат да ни отнемат оторизацията за френската любов. Как да върнем на германците всички автомобили, които българските професионалисти откраднаха от Федералната република и пласираха у нас? Как?

Как да дадем на арменците арменския коняк, тази върховна свидност? Имаме ли сили да върнем руската салата на руснаците, макар че там битката с французите би била люта и без предварително изразен фаворит? Дали пък да не се откажем от пиратския си Microsoft Windows – Бил Гейтс така или иначе ще постави чипове на всички, ако вече не го е свършил? Да прекратя ли консумацията на чесън сутрин преди излизане за работа и да дезертирам от последния рубеж на българщината?

Какво бихме могли да сторим, ако утре Враца си прибере Кръстьо Пишурка? – Ей така, без предупреждение. Или перничани рекат, че Вера Кочовска – знамето на българското ясновидство, наследницата на Ванга, от днес нататък е само тяхна? Или пък Партията реши да установи монопол върху личността и творчеството на Христо Радевски? М? На Вас би ли Ви било по мярка това решение?

Никак не ми е забавно. Сарказмът е последното убежище на инакомислието, когато то е сблъскано с липсата на готовност за диалог. Когато и явната демонстрация на площада не дава резултат, а напротив – различното мнение бива посрещнато с водна струя от пожарникарския маркуч и пиротехника. Липса болезнена, липса с трайни последици, зад която прозират нечистоплътни намерения на политици, обяздили национализма и превърнали агресията в норма. Когато лидерът отказва разговор с онези, които са го излъчили, на тях не остават много средства. Едно от тях е осмиването като демонстрация на несъгласие с взетото решение. И на превъзходство – умствено, морално, всякакво. Смешно е, но няма кой да се засмее. Защото всички сме потърпевши. Да, българското правителство се срещна с един казус, който трябваше да бъде разплетен с научен ресурс. За първи и последен (надявам се) път в кариерата си Борисов се озова лице в лице със случай, който изисква истинска експертност. Избра процесът да бъде управляван от изнудвачи, нарекли себе си „патриоти“, окупирали името на организация, борила се за свободата на Македония, които заклащат контролирано кабинета всеки път, когато им бъде отказана някоя лапаница, която са си пригледали.

За мен избор в случая няма – почтената позиция отдавна беше правителството просто да се остави да бъде гътнато от агентите на перманентния шантаж. Дано тогава да стане ясно на избирателите им, че управлението на държавата е дейност в полето на „общото благо“, а не – който каквото приграби и прибере в найлоновата торбичка с жълт цвят и надпис на популярна верига хипермаркети.

По какъв ли начин всички тези събития ще бъдат разказани един ден в учебниците? Дали настоящите им актьори си дават сметка, че не е далеч времето, когато ще бъдат превърнати в пример за политическо късогледство, егоцентризъм и отвратителност? Или целта на личното облагодетелстване следва да надделее над всяка представа за благоприличие? До кога ли рационално настроеното гражданство ще понася да бъде периодически напоявано с едни и същи сюжети, основани на една и съща интерпретация на историята, отдавна продънена? Кога историята ще престане да бъде пореден епизод, отиграващ колективните травми в полза на дадени политически субекти, вгледани в пъпа си, а не – в интереса на обществото?

Смятам, че изнудването може да бъде прекратено само с пълно разкриване на механизмите му. С уговорката, че този управленски стил ще прилегне на онзи, който е способен да прекъсне собствените си зависимости. Убеден съм, че на всички ни е ясно едно: настоящите управляващи нямат този капацитет. След като историята беше уловена в капана на политиката, за историка не остава голям избор, освен да се политизира. В гражданския смисъл на думата.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".