Защо стигнахме до скулптурна гигантомания и филмова безвкусица за Лeвски

Госпожо Мирчева, в досегашните интервюта описахте не толкова известни аспекти около процеса срещу Йеродякон Васил Левски: обяснихте ни, че съдебното производство е в съответствие с практиката при прилагане на наказателното право. Разказахте подробности за разследването на османските власти и за използваните от него шпионски методи. Застанахте зад неидеологизираните интерпретации на ваши колеги относно позицията на българите, членове на специалната следствена комисия в София, превърнали се несправедливо за масовото съзнание в класически колаборационисти. Поздравявам ви! Нека завършим разговора ни по тази тема с подробности за  още един деликатен и особено травмиращ факт: какъв е бил краят на Васил Левски? Някои твърдят, че Апостолът е бил изповядан от свещеник според православния обичай. След  този духовен ритуал тялото е предадено на общинските власти?! Така ли е?

Въпреки че няма документални свидетелства за това събитие, аз лично съм склонна да приема като достоверна информацията за изповядването или причестяването на Левски пред бесилката; и че това е извършил архиерейският наместник Тодор Митов. Такава е била практиката на времето и най-вероятно и така се е случило. Наскоро излезе биографична книга за изповедника на Левски. Авторът й, колегата Иван Иванов, е разгледал много подробно всички спомени около това събитие и, струва ми се, убедително доказва, че възможността това да е случило е много голяма. Аз не споделям изцяло неговата интерпретация за живота и дейността на Тодор Митов, но специално в тази си част аргументите му са убедителни. Колкото до предаването на тялото на Левски за погребване от членовете на българската община, и за него нямаме никакво документално свидетелство. Все пак, споменаването в протокола от 23 юли 1885 г. на комисията за направата на паметника на Левски, че “софийските граждане Г.г. Димитрий Н. Коцов и Георгий Атанасов знаяли местото, гдето се намира гроба, който съдържа в себе си священния прах на храбрий наш борец Левский, защото те са присъствали на погребението му”, дава основание да се допусне и тази вероятност. Искам да подчертая обаче, че в и в двата случая нито от страна на Тодор Митов, нито от страна на софийските общинари, е имало някакво героическо действие. Те са изпълнили задълженията си съгласно османския закон и обичайното право на своето време.

Да не навлизаме в одиозния спор за гроба на Апостола, защото той носи неприятния лъх на Людмила Живкова и Николай Хайтов! Само ще припомня думите на Ст. Бобчев, че е „важно да се знае къде е гробът, защото българите не са го оставили непогребан!“ Кажете накратко – какво е вашето мнение по въпроса?

Въпросът за гроба на Левски е част от вътрешните битки в развитието на българския национализъм и показва само един от аспектите на употребата на Левски в тях. Тук ще кажа само, че не споделям тезата на Н. Хайтов за препогребването на костите в църквата “Св. Петка Самарджийска”. Тази тема обаче бе интерпретирана и във важната монография на Мария Тодорова, историк с влиятелно международно присъствие в най-важните дебати за историята, национализма и балканизма, отдавна напуснал тясната сцена на родната историография. В изключително ценната и етапна след публикаците на Николай Генчев от 1973 и 1987 г. за осмислянето на мита Левски книга “Живият архив на Васил Левски. Създаването на един национален герой” тя се спира подробно и на този въпрос. Въпреки привличането на всички възможни източници около големия дебат за гроба на Апостола и различни подходи за интерпретацията им, въпреки своята многопластовост точно тази част от книгата на Мария Тодорова, лично за мен, обаче не е достатъчно убедителна. Особено тезата, че в дебата около евентуалния гроб клубовете на привържениците на Хайтов носят гласа на “низините” срещу този на “професионалистите” и че съществуването им е нещо като предгражданско общество в късния социализъм у нас.

Впрочем на строго професионално ниво спорът бе продължен и в книгата на Д. Овчаров и П. Вълев “Науката срещу агресивното невежество”, като те прибавиха нови аргументи срещу вероятността гробът на Апостола да се е намирал в църквата “Св. Петка Самарджийска”. Всичко това, разбира се, не попречи на поставянето на паметната плоча на църквата. А може би и така трябва да бъде. Легендите да живеят самостоятелен живот от проучванията и книгите, посветени на тях.

Казахте ни също така, че за времето си процесът в София не е произвел почти никакъв отзвук – по дипломатически път от една страна. От друга  твърде слабо е отбелязан във вестниците на румънската ни емиграция, нито дума и сред българите в Цариград. Кога започва осмислянето на бесилото, на което „виси със страшна сила” “твой един син, Българийо“, по думите на поета Христо Ботев?

Разбира се, след Освобождението – с произведенията на Ив. Вазов, З. Стоянов и Ст. Заимов, които намират широка публика, а част от тях се появяват преди самостоятелната си публикация и в печата. Забележително е, че всички те излизат в почти едно и също време – ранните 80 години на 19 век – и бързо налагат своя разказ като национален. Образът на Левски навлиза и в училищата – другият важен инструмент на нацията-държава – чрез учебното съдържание по предметите история и литература. Официализацията на държавно ниво започва през 1895 г. с откриването на паметника – участват князът, съратниците на Левски, семейството му, има панахида, шествие, дефиле на войскови части, венци, реч на Стоян Заимов. Честването на 25-годишнината от обесването на Левски, три години след това, на 25-годишнината на Априлското въстание през 1901 г. и на годишнината от рождението на Левски през 1905 г. в Карлово, последователно закрепят мястото му като един от най-важните национални герои. Подробен разказ как точно става това предлагат и Николай Генчев, и Мария Тодорова, допълнени с редица други конкретни публикации за отделните автори. Въпреки че не се спира конкретно на този въпрос, изключително ценна за осмислянето на този период и как се случва националният наратив е и книгата на Албена Хранова “Историография и литература”.

В периода между двете световни войни мястото на Апостола е вече абсолютно неоспоримо – и леви, и десни използват образа му за свои идеологически цели, като десните предпочитат да наблягат на национализма му, а левите – на организационните му качества в рамките на конспиративната борба.

Митът Левски, такъв какъвто го познаваме днес – като единственият, незаменим и несъпоставим с останалите национални дейци герой и идеолог на националната революция обаче, се оформя и налага през 70-те години на 20 век.

Верни ли са твърденията, че Хаджи Иванчо Пенчович е бил съпричастен към изграждането на паметник на Левски в София след Освобождението?

Не, хаджи Иванчо Пенчович не е участвал в изграждането на паметника на Левски в София, нито като дарител в лично качество, нито като член на някоя от комисиите, свързани с построяването му. Всеки, който има съмнения във връзка с това твърдение, може да направи справка в документите, свързани с историята на паметника, издадени от скулптура Александър Стефанов през 2011 г. – “Памятникъ на незабравимий българский поборник “Левский” в гр. София”, книга – плод на дългогодишен труд на автора, в която той поставя и наболели съвременни въпроси – например, уместно ли е размножаването на образа на Апостола чрез многобройните бюстове и баралефи, издигнати от Общобългарския комитет “В. Левски” у нас и по света. Сведението е толкова легендарно, че авторът на биографията на хаджи Иванчо – Иван Марков, изобщо не е счел за необходимо да го коментира.

Легендата произхожда, според мен, от предговора на Стоян Заимов в биографията на Левски, издадена през 1895 г. по случай построяването на паметника (биографията е по-популярна с второто си издание от 1897). Там Заимов въвежда една символична или реална разходка заедно с хаджи Иванчо около строящия се паметник на Левски в столицата, за да предаде отговора на важния въпрос, който му е задал по време на срещите си с него за уточняване на подробности за действията на специалната комисия в София – за собствената му отговорност. Дали разходката е била конкретна или символична в конкретния случай няма значение, тъй като срещи между двамата действително е имало и той е сред хората, на които Заимов благодари за предоставените за написването на книгата сведения. Конкретният пасаж, който ни интересува, е:

“През 1888 год. на северо-исток от Държавната печатница в София стърчеше дървена барака, покрита със скъсани платнища. В бараката работеха няколко каменоделци, съотечественици на Гарибалди и Мацини. Железния чук даваше образ на безформените гранитни трупове; работниците тананикаха песента Italia iridenta; желязото – песента на физическия труд, а гранитът пъшкаше под ударите на чуковете.

На 12-й август, в 3 часа след обяд, пред дървената барака се спряха двама господиновци…

По-младия господин каза на беловласия си събеседник:

– Ех, камо го сега Кючюк Саид-Паша, та с очите си да види, как на същото място, гдето през 1873 год., 6-й февруарий, бесилка стърчеше, днес паметник се вдига на Дякона Левски.

Беловласият господин изблиза пенснето си, приближи се до един полуоформен гранитен труп, изгледа го отблизо и тихо запита:

– Кой е предприемач на постройката?

– Незнам – отговори събеседникът му.

– Гранитът не е от чиста порода; това парче грубо е издялано. Скоро ли ще бъде построен паметникът? Кога се предполага откриванието му? – говореше и запитваше беловласият господин.

– Незнам – отговори събеседникът му и безцеремонно му зададе следния въпрос:

– От събраните ми сведения по съдението и обесванието на Левски стои така: Вие, в качеството си член на шурай девлети и чл. на чрезвичайната комисия, сте подписали смъртната присъда?

– Да, подписах я, защото не ми бе възможно да постъпя иначе – отговори беловласият господин и неравно почука с бастунът си стоящия пред него гранитен труп.

– В случай, че не подпишехте смъртната присъда, като какво нещастие би Ви сполетяло?

– Уволнен от служба и деградиран от всички почести и ордени, – троснато отвърна беловласият господин.”

Следват въпроси относно самото обесване, мястото на което то се е състояло, стаята в конака, вече княжески дворец, в която е била подписана присъдата, за да се стигне отново до питането:

“– Когато подписахте смъртната присъда на дякон Левски, не текна ли Ви на умът мисълта, че той ще възкръсне в умовете на българските младежи и че ще победи вразите народни?

– Ба: по тогавашному ний осъдихме на смърт един нехранимайко, който насъкваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по сегашному излазя, че ний сме прикачили на въжето най-добрия син на майка България! – каза беловласият господин и предложи на събеседника си да продължат разходката си до разсадника.”

Целият предговор на Стоян Заимов, както и словото му при откриването на паметника на Левски, е посветен на това противопоставяне между оценката в миналото и оценката към времето на откриване на паметника.

“На каква измама, на каква иллюзия подхвърлено съзнанието за миналото у личности, които са имали великата чест да доживеят сбъдването на мечтите си – да пипнат с пръстите си, да чуят с ушите си, да видят с очите си, как някогашната им патриотическа иллюзия днес е дело свършено – квадратно да се уведомят във фактическото реализиране на един идеал, тогава считан за утопия от страхливците, пардон от благоразумните….”

Извадено извън контекст, вероятно точно това описание на разходката е породило хрумването, че хаджи Иванчо е участвал в изграждането на паметника на Левски. Това, което бих искала да отбележа обаче, е, че той е бил много предпазлив и внимателен в представянето на своята версия за случилото се, като е предпочитал да я разказва в устна форма. Например, през 1884-1885 г., когато се води една голяма дискусия в печата за ролята на Любен Каравелов, чиято цел е, от една страна, дискредитирането на министър-председателя Петко Каравелов, но от друга, и борбата за монопол върху символния капитал на отминалата епоха на Възраждането и кое негово лице – радикалното или еволюционисткото, ще доминира оформящият се по това време национален разказ, хаджи Иванчо по думите на Константин Стоилов не е бил склонен да се намеси в дебата.

Симптоматични са траснформациите на представата за героя Васил Иванов Кунчев… Когато България е съюзник на хитлеристка Германия, легионерите превръщат Левски в свой патрон!

Образът на Левски е толкова неоспорим, че всички се опитват да го употребят за свои идеологически или конкретни политически цели, включително легионерите и ратниците през 30-те и 40-те години на 20 век. Аз обаче не познавам добре този период и затова не мога да споделя повече подробности точно за тази употреба на Левски. За пръв път на нея обърна внимание Николай Генчев. Според Мария Тодорова обаче присъствието на Левски в документите на легионерите не е твърде масивно.

Ще кажа само, че силата на мита Левски е толкова голяма, че дори само споменаването му като че ли вече е легитимация за тези, които са посегнали към него. Но не наблюдаваме ли това и в наше време? Протестите от последните години не се ли обърнаха към неговия образ също, използвайки на плакатите си прословутото “Народе???”. Което не изключи употребата на Левски от “Атака”и други националистически организации в същото време.

По времето на социализма ни обработваха, че „Левски е Господът на българина“ – този националкомунистически кич на какво се дължи?

Сравняването и преките паралели на Левски с Христовия образ започват доста по-рано, още в произведенията на класиците. Тук няма да се спирам на Вазов, за което научаваме още в ученическа възраст. Ще приведа само два цитата от биографията на Дякона от Стоян Заимов:

“Беловласите мъдреци, членове на висшия духовен съд (синедрионът) от нравственна слепота распнаха Христа на кръста, мислейки, че заедно с тялото му на кръста ще умрат и проповядваните от него християнски начала; също така и чрезвичайните комисари са мислили, че на бесилката, заедно с физическия Левски ще загине и проповядваната от него идея!… Каква измама! Каква нравственна слепота и какво тъпоумие от тяхна страна!…

На гора Голгота умря физическия Христос, а нравственния възкръсна още в същата минута, когато физическия издъхна. На турската бесилка в София издъхна Васил Иванов Карловеца, а въскръсна дякон Васил Левски – кожурецът загина за сметка на изхлупената от него пеперуда – духът на правдата и свободата”.

Същото последователно сравнение на Левски с Христос, както показа Н. Генчев, се наблюдава и във фолклора за Левски. Така че по социалистическо време, доколкото то съществува, това сравнение е наследено от предходния период.

Първите десет години от прехода показват друга тенденция. Според изследователи, във вестника на СДС “Демокрация” през 2001 г. личи стремежът Апостолът на свободата Васил Левски да бъде мислен като чист, кротък и антиреволюционен образ. Левски е смятал Арабаконашния обир за авантюра и е преживявал дълбоки съмнения относно това, дали има право да излага на риск живота на хората… На какво се дължи тази антиреволюционна интерпретация?

Всяко поколение се опитва да погледне по свой начин Апостола или да ревитализира забравени интерпретации. Поради неглижирането на монашеското минало на Левски в социалистическия период, естествено бе след промените отново да се възроди и това виждане за личността му. То обаче далеч не е ново и е свързано с желанието и стремежа на църквата като официална институция йеродякон Игнатий да не бъде противопоставян на Апостола Левски. Фактът, че Васил Иванов Кунчев с монашеско име Игнатий изоставя монашеския си обет, за да служи на отечеството, е много важна част от биографичния разказ за героя. Първите биографи на Левски му отделят значително място, като акцентират върху посвещаването на националната идея. Поради близостта на предходната епоха на остро противопоставяне на еволюционисти/ революционери още по време на първите чествания на героя, отделни църковни дейци изказват открито възражението си, че с акцентирането на размонашването образът на Левски би могъл да бъде употребен от “безбожниците” във вреда на църквата и се опитват да наложат мнението, че отказът от монашески обект е бил служение и на бога, но под друга форма. Тази линия, с по-приглушени нотки през социалистическия период и по-явна днес, остава официална версия на българската православна църква до наши дни. Израз на същата тенденция според мен бе и канонизацията на Левски от Алтернативния Синод.

Колкото до изказаното в статията във в. “Демокрация” мнение, че Левски е смятал обира на пощата в Арабаконак за авантюра и се е стремял да предпази хората от риск, тази версия не се потвърждава от документите, с които разполагаме днес. Левски е знаел за обира, който е бил част от серия терористични акции за набавяне на финансови средства за БРЦК, но не се е доверявал на Димитър Общи, че ще го осъществи успешно.

Имаме Общобългарски комитет “Васил Левски”, чиито медийни послания навяват скука и тежко банализиране. Тази година се направи филм, който се опита да разбие клишетата като превърна Апостола в уестърн герой, както преди 40 години Българска национална телевизия произведе сериала „Джингиби“ със сродна естетика. В ход е намерението да бъде построена 135 метрова скулптура на Левски. Как да съхраним паметта на героя, без да го превърнем в ресурс на пропагандата и политическите търговци?

В началото на 90-те години имаше една статия или интервю с Ралф Дарендорф, не си спомням точно източника, но съм запомнила добре смисъла му – трябва да бъдем готови заедно с демокрацията да приемем и предизвикателствата на масовата култура, лошия вкус, профанизирането – и то е част от демокрацията. Изглежда точно това наблюдаваме сега, при това – май в най-лошия му вариант. Не съм гледала филма за Левски и по тази причина не мога да се изкажа за него, но след многобройните агресивни интервюта с някои от членовете на екипа, създал филма, не изпитах и желание да го видя. Колкото до художественото претворяване на образа на Левски, най-успешното, според мен, е в пиесата “Великденско вино” на Константин Илиев, т.е. там, където Левски не присъства директно.

Идеята за израждане на огромна статуя в Свиленград, продукт на профанизацията и новия национализъм, е плашеща. Най-искрено се надявам да не се реализира, защото това би обърнало и Левски в гроба, където и да се намира той.

(Край на интервюто.)

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).