14 юни, краят на прехода

Ха, че той, преходът, не свърши ли? – ще попитат изненадано едни, прочитайки заглавието. Ха, че той, преходът, има ли свършване? – ще се възмутят горестно други, пак след същото действие. Ха, че той, преходът, изобщо започвал ли е? – ще вдигнат с недоумение вежди трети, извършвайки акцията „четене на заглавие“. Ще им отговоря ред по ред: не, още не беше, но вече е; да, има, въпросът е да изпълним определени условия, които именно на 14 юни взехме да изпълваме; да, започна, но се проточи, ала вижда му се вече краят. Защо ли? Ами ето защо, няколко са основанията, ще се опитам да ги систематизирам прегледно и разбираемо съответно на всичките горни три въпроса.

В началото, за края на прехода

Трябва да е ясно, непрестанно съм го твърдял, преходът не е един. И ако се позовем на триделната визия за обществото, разработена от Арнолд Тойнби, че то е съвкупност от три параметъра – политически, икономически и културен, близко до ума е, че ако ще говорим за обществен преход, то той трябва да се състои по самостоен начин във всяка от тези три области. Тоест, имаме не един-единствен преход, а най-малкото три – икономически, политически и културен. Затова е необходимо да отчитаме промените по един особен, а не по един хомогенен маниер. Съответно да твърдим, че краищата на различните преходи не съвпадат и няма как да съвпадат: ако, нека речем, че политическият е постигнат, когато в България се състояха свободни избори с наистина съперничещи си партии, то датата, която ще определим като негов край е далечна, твърде далечна – 10 юни 1990 г. Разбира се, той изобщо не слага финал на острото политическо противопоставяне, което също води до извода, че ако във формален смисъл имаме край на политическия преход, то в съдържателен такъв липсва. И може би ще станем негови свидетели едва когато основните политически партии в страната са в състояние да произведат онова, което наскоро беше произведено в Германия, а именно – коалиционно правителство между двете главни конкуриращи се партийни централи, социалдемократическа и християндемократическа. Сиреч, ако сега, в този момент, ГЕРБ и Реформаторският блок, от една страна, и БСП с ДПС и ББЦ, от друга, се договарят за един кабинет в името на общото гражданско и национално добруване, мога да кажа, че политическият преход и в съдържателен план е завършен. Обаче това е визия, която е не само оптимистична, тя е просто утопична…

В икономически план за начало на края може да посочим друга юнска дата, 17 юни 2001 г., когато огромна част от българите заложиха не на политическото противопоставяне, а на икономическото проспериране. Повярваха на

800-те царски дни

в които ще се оправим и гласуваха на бившето величество безрезервно доверие (друг въпрос е, че с това доверие внукът на Фердинанд Лисицата злоупотреби и го приватизира за себе си единствен). В най-големия реститут, монарха, нашего брата припознаваше и своята персона като един по-малък реститут, комуто също е предопределено да расте и богатее. Едно мислене, загледано предимно в частния си интерес, не в обществения. И, съвсем познато, беше излъгано, защото когато частното е преди общественото, онзи, който е най-частнособственически мислещ (в случая Симеончо) ще се справи и измами другия, без тъй развит капиталистически инстинкт…

Но и политическото с всичките му несъстоятелности, и икономическото с всичките му подхлъзвания не биха били възможни, ако в България и в българското съзнание се беше осъществил преходът, който Арнолд Тойнби би назовавал културен, а аз – ментален. Преходът в главата, в ума. Той обаче е най-трудният, аз бих допълнил – той е решаващият. Няма съмнение, всяка истинска промяна започва от теб самия и когато ти не я извършиш със себе си, няма как да я извършиш в обществото. Затова те цакат партизаните, затова те цакат и олигарсите. Е, твърдя, че на 14 юни 2013, и особено на 14 юни 2014 г. бе демонстрирано, че този преход е завършен. Въпреки кахърното изказване на моя приятел Божидар Кунчев, според когото на площада вместо 5 е било добре да бъдат 50 хиляди, смятам, че в случая не е изобщо това от съществено значение, от съществено значение е фактът, че един никак не малък брой хора пренебрегна дъжда, пренебрегна Мондиала, пренебрегна в крайна сметка уикенда, за да покаже – ние сме тук и сме готови всеки път, когато застрашат гражданското в страната, да бъдем отново тук. В крайна сметка хората, преминали по улиците, всъщност преминаха през последния рубеж на прехода – че гражданското е от също такава непоколебима важност, както и частното, личното. Добрата новина е, че не просто преходът в главите ни започна да приключва, а че вече в България има гражданство, гражданско общество, което без никакво усъмняване поставя правата на другите над собственото си право. И поради тази причина е възможно на парадите на ЛГТБ-общностите да се явяват и не принадлежащи към тях, а на походите срещу расовата омраза и ксенофобията българите да са повече от чужденците…

По средата: колкото до това дали преходът изобщо може да завърши, ще се опра на мисълта на Ницше, че

човекът е преход и мост

Вярно, той я изрича в съвсем друг контекст, но ако я присъединим към днес, тук и сега, става ясно колко е важна тя: просто няма край процесът за увеличаване на гражданското, за разширяване на демокрацията, за постигане на права за всички – и малцинства, и мнозинства. Като тези права са не обратно пропорционални на едните за сметка на другите, а право пропорционални – колкото повече за едните, толкова повече и за другите. Дали ще бъдеш уважаван зависи не от това колко много не уважаваш различния от теб, а колко много го уважаваш. Видян от такъв ъгъл, преходът отново е завършил: доста повече са хората тук, които свързват своето благоденствие с благоденствието на различния, не само със себе си и това на най-близките си…

Накрая започнал ли е преходът? Ами, да започна, взе да завършва, а любопитното е, че всичките му краища са през юни. Тоест, може да се надяваме вече, че най-сетне сме поели по верния път. По верния път към края на прехода, който не е възможно да свърши, ако не завърши в нас самите. Защото всеки преход започва от там, от мен и от теб…

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.