Яна Букова: Езикът на мейнстрийма е винаги бивш език

Яна Букова е авторка на стихосбирките “Дворците на Диоклециан (1995), “Лодка в окото” (2000) и “Минималната градина” (2006, Атина), на сборника разкази “К като всичко” (2006) и на романа “Пътуване по посока на сянката (2009, 2014). Нейни стихотворения и разкази са преведени на девет езика.
Превела е 12 сборника съвременна гръцка поезия, всичко запазено от Сафо и Катул и “Питийски оди” на Пиндар. Живее в Атина.

Яна, съгласихте се да ни дадете интервю с условието „ако не мога да отговоря на въпросите ви, няма да отговоря. Но питайте…“ Признателна съм за това полу-съгласие. Вие, Яна Букова, сте писател оставащ с произведенията си хората безмълвни. В блога за литературни споделяния  е казано нещо много красиво за вашата проза „Пътуване по посока на сянката“. Че носи “мистичното усещане на притчи за странстващия човек – мирис на земя, хора и на прахта от нозете им, аромат на мед, пясък и трева”. Като филолог, не бих могла да изразя по-добре впечатлението си от постиженията ви. Какво пишете днес, там, в Гърция?

Винаги се чувствам неловко да говоря за това, върху което работя в момента. Нека кажем, че в момента трупам, мисля, преработвам материал. Не очаквам да имам нещо готово скоро. Аз работя много бавно.

Нека кажем за незапознатите с изкуството ви читатели.   „Пътуване по посока на сянката“ заиграва с историчното, без да е исторически роман в строгия смисъл на думата. Имате вече второ издание, интересът е огромен. Вие, Яна осъществявате едно необикновено пътуване  през жанровете, прецизна сте в детайлите. Литературни критици се опитаха да вместят тази книга между реалистично изобразителния контур и хиперболизма на магическо-легендарното преживяване. Завладяваща е и постмодерната употреба на фолклорния мотив. Кой е вашият читател? Вие сте крайно ерудиран човек, завършила сте класическо образование – не се ли страхувате, че комуникационният потенциал на „Пътуване по посока на сянката“ се стеснява поради това? Повечето писатели търсят масова влюбеност в книгите си… Борят се за тиражи, известност, очакват да се филмират произведенията им!

Все пак, да не отиваме в другата крайност. Понякога много добри книги добиват широка популярност (това не означава, че авторите им непременно драпат за това), понякога остават за тесен кръг от читатели. Книгите имат различни съдби, контактът им с публиката е често непредвидим, може да зависи от случайни и съвсем не литературни обстоятелства. Мен лично ме интересува качеството, не количеството на публиката. В България съществува едно не твърде голямо (но процентно не по-малко, отколкото в други страни) ядро от литературно образовани, мислещи и формирали собствен вкус читатели. Това са хората, които обичат книгите, които аз обичам, чиито възгледи за това какво е качествено в литературата, са сходни с моите. Такива читатели има в цялата страна и не непременно в литературните или дори не непременно в хуманитарните кръгове. Изключително точен литературен анализ за текстовете си съм чувала от физици, биолози, музиканти. Дори бих казала, че именно извън литературните кръгове публиката е по-отворена и лишена от готови тези и стереотипни очаквания. Та към това разнородно ядро от дълбоко и бавно четящи хора се стремя да стигне книгата ми.

Правилно ли е да се работи с канона „женско“ и „мъжко“ писане? Ако да, към кой се причислявате?

Не бих си позволила да използвам определения като “правилно” или “неправилно”. Просто за мен това разделение е безпредметно. Напомня ми на предишни класово-идеологични разделения както по своята схематичност и догматичност, така и по възможностите за литературна кариера, които осигурява в рамките на определена конюнктура. Намирам го и в някаква степен за вредно, тъй като, въпреки началните си намерения да привлече вниманието към литературата, писана от жени, и да компенсира системното й премълчаване в литературния живот и особено в литературния канон, в крайна сметка гетовизира “женската” литература, превръща я в нещо отделно и изолирано. Сякаш като на Олимпийски игри пишещите мъже и пишещите жени тичат в някакви отделни състезания, по някакви различни и в нищо непресичащи се писти. А пистите са много повече и много по-богато и фино свързани, и дори не са писти, а много сложни и красиви, бих казала, именно поради сложността си мрежи, където прилагането каквато и да било бинарност е меко казано неточно.

„Маргиналия“ е младо издание, търсим да разговаряме с хора, които да „допишат“ по свой начин големите и малки текстове и сюжети от живота ни. За вас се предвижда да израснете като важно име в новата ни литература. Но искате ли да споделите нещо специално с нашата странна аудитория – тя е и четяща, и активистко-правозащитна, и академична, но и съставена от много неизговорени хора. Наричат ги „маргинали“, защото мейнстриймът не ги забелязва, дразни ги защото са неудобни, неуютни, проблемни, уязвими. Какво ще кажете на маргиналите?

Това, което знам от литературата, е, че езикът на мейнстрийма е винаги бивш език. Намирайки се “на гребена на вълната” това е вече език във властова позиция, неизбежно казионен, език от готови формули. По определение той е мъртъв език. Всичко качествено, случващо се в литературата – особено от началото на ХХ в. нататък, когато нещата започват да се случват много бързо – се развива по границата, в това бяло поле извън централния текст, от което етимологично произлиза и думата “маргиналност”. От друга страна, не съм сигурна доколко същото би могло да се съотнесе в пълна степен спрямо обществото, където понятия като “консенсус” и “равновесие” са изключително важни. Същевременно напълно съзнавам, че по всякакъв начин трябва да се избягва романтизирането на маргиналността, защото крие опасност от един особен, напълно непродуктивен нарцисизъм. Това, което бих пожелала на всички ни, е съмнение. Знам, че звучи малко странно, имайки предвид колко трудно се работи по границите. Но човек може да действа и мисли тоталитарно, дори когато е в малцинство, дори когато е в слаба позиция. Нужно е постоянно, отново и отново да поставяме на изпитание идеите си и усещането си за правота. Много е важно да не се превърнем в това, срещу което се борим.

Попитах ви дали сте съгласна също да ни кажете какво мислите за бежанците – идващите-бягащи бежанци. Отговорихте ми: “За бежанците би ми било много трудно, просто зловещо трудно да говоря. Но ми се струва подозрително, ако някой би могъл да говори лесно“…През ноемврийските нощи хиляди спят в студа, в нечовешки условия, пред затворените граници на Словения, Австрия. Съвсем скоро повечето страни ще обявят липса на капацитет да приемат повече, границите ще бъдат тотално затворени. Те, бежанците, се опитват да стигнат до богатите страни в Западна и Северна Европа и създадоха невиждано от години хуманитарно бедствие. Какво да правим?

Трябва за пореден път да се научим на демокрация. Европа е изправена пред проблем, за който не притежава език да говори. Хуманитарна криза не би съществувала, ако ЕС за десетилетия наред не “замиташе” въпроса за имиграцията “под килима”. Наративът за мултикултарализма се беше наложил като единствен и официално правилен, той никога не беше подложен на сериозен дебат. Никога не се стигна до ясно съгласие доколко, и най-вече, при какви условия гражданите на Европа биха искали този мултикултурализъм да се осъществява. Единствените различни гласове идваха от все по-кресливи откровено фашизоидни партии, които започнаха да обхващат все по-широк електорат и да оказват натиск дори в традиционно толерантни общества като скандинавските. Освен емоционално надвикване по тази тема, в момента почти не съществува друг вид диалог. Когато вълните от прогонени от войната хора започнаха са стигат границите й, Европа се оказа неспособна да даде каквото и да било ясно послание. Нейното двуезичие или по-точно безезичие е причината да се създаде този безобразен пазар на надеждата, в който се губят всекидневно човешки животи и от който забогатяват всички околоевропейски и европейски мафии. Аз наистина не разбирам защо, ако Европа иска да приеме бежанците, те би трябвало да стигат до нея в пробити лодки, рискувайки живота си и живота на децата си, защо трябва да дават и последните си спестявания на трафиканти и защо вътре в границите на съюза трябва да пътуват камиони душегубки. Не би ли трябвало да ги поеме още от бежанските лагери и да им осигури транспорт? А ако Европа не иска да приеме бежанците, не бе ли било по-достойно да заяви директно това нежелание, вместо негласно да предпочита пътят им да е труден и опасен, за да ги обезкуражи? И наистина, не разбирам как тази нечовешка лотария на достъпа успя да бъде представена като хуманитарен акт. Европа първо трябва отново да се научи да говори, дори по трудни теми, дори с нелицеприятни истини, дори с понятия, които подлагат на изпитание инертното й “коректно” говорене. Това е един от парадоксите на демокрацията – и най-неприятно звучащият разговор е за предпочитане пред мълчанието. Мълчанието загнива и се превръща във фашизъм.

Тъмни ли са времената днес? Използвам ваш израз, отнесен към друга тъмнина.

Мисля, че бихме били твърде разглезени и бихме предизвиквали съдбата си, ако кажем, че живеем в тъмни времена. В света продължава да има много несправедливост и насилие, но хората днес са много по-толерантни един към друг, отколкото в други, дори съвсем скорошни епохи. Ние сме постоянно бомбардирани с лоши новини и информирани за огнища на конфликти и фанатизъм, но ако погледнем извън актуалния информационен шум, войните в световен мащаб са все по-малко и броят на загиналите от насилствена смърт стабилно се снижава. Постоянното усещането за чернота произхожда от факта, че човешкото същество е изключително крехко, с много малко средства и почти без усилие може да бъде увредено и унищожено. Само един фанатизиран идиот е способен нанесе огромни щети, да се върши зло е изключително лесно и винаги е било. И същевременно да помогнеш на един само тежко ранен, да спасиш само един заплашен живот, означава усилия от много хора, много средства, много часове труд. Това е неравна битка, статистически неравна, и постоянно изглежда да я губим. Но продължаваме. Разбира се, че времената не са и светли, много сериозни проблеми биха били решени и много животоспасяващи мерки биха били взети достатъчно бързо, ако хората не бяха толкова алчни или незаинтересовани, или дори откровено глупави. Има огромно количество работа за вършене не само защото по-голямата част от света е лишена от базисни права и условия на живот, но и защото всичко, което сме извоювали дотук, не е ни най-малко гарантирано, трябва постоянно да се борим да го запазим. Краткият отговор на въпроса би бил, че времената не са тъмни, но само за миг да се отпуснем и биха могли да станат много тъмни.

Желая ви успех, Яна! Пожелайте ни същото и на нас, екип от хора, влюбени в правата на човека. Защото ни е трудно и имаме нужда от подкрепа! Убедена, съм че познавате тази изтощителна трудност…

Успех и издръжливост! Някои неща стават наистина изтощително трудно и бавно. Но просто не биха могли да станат по друг начин.

 

[1] Мария Донева, „Книжка с мишка“

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).