Има ли политико-икономически интереси между Доган и Борисов?

На 25 декември 2015 се навършиха 31 години от „Възродителния процес“ срещу турците в България. На 26 декември 1984 в село Могиляне, Кърджалийско, при мирен протест срещу преименуването загиват трима души, включително тримесечното бебе Тюркян. „Възродителният процес“ е тъжна страница в най-новата историята на България, която би следвало да се отбелязва от всички българи — мюсюлмани, християни и всякакви — както би станало в една нормално функционираща демокрация. Истински демократична е тази страна, в която гражданите са сплотени в усилията си да държат политиците отговорни за свободата, справедливостта и благоденствието на всички. България, за нещастие, не е такава държава, благодарение на токсичната политика, която се провежда там от всички страни и по всички линии. Тази политика разделя хората по религиозна и етническа принадлежност, дели ги на „свои“ и „чужди“ и ги кара да се подозират и мразят.

Да започнем от „Възродителния процес.“ Защо т.нар. “Възродителен процес” се помни преди всичко като престъпление спрямо българските турци? Защо не се говори почти нищо за насилието срещу помаците през 1960-те и преименуването им през 1972-1974? През май 1973 г. в Родопското село Брезница например умират петима души от куршумите и побоищата на „възродителите.“ Те са също толкова жертви на „Възродителния процес“, колкото са и тримата турци от Могиляне, и заслужават да се отбележи и тяхната смърт като последица от „Възродителния процес.“ Помаците обаче си нямат „свое ДПС“, което да им даде глас. Иначе насилствената смърт на всеки човек е престъпление, особено на едно бебе, което е изгубило всеки шанс да порасне. Въпросът е в това защо страданието на едни се отбелязва, а на други — не. Страданието на всеки би трябвало да стане общо страдание, за да не се допусне това страдание да се повтори.

За „Възродителния процес“ е трудно да се говори по конструктивен начин в България, защото голяма част от политическия елит все още отказва да го признае, камо ли да го чества като престъпление. Етническото мнозинство предимно следва същия курс, възприемайки „Възродителния процес“ като проблем на „чуждия“ и, което е по-лошо, като национална необходимост. „В България живеят българи!“ е лозунг, добре познат в днешното българското общество. Той ще рече, че всеки български гражданин трябва да носи „българско име,“ иначе не е „българин.“ Той ще рече, че „Мехмед“ не е същото като „Михаил“, защото Михаил е „свой“, а Мехмед е „чужд.“ Следва ли от това, че всеки в България трябва да бъде представен от своя собствена политическа партия? Ако следваме логиката на „своя“ и „чуждия“, тогава в такъв вид „демокрация“ всеки би трябвало да има „своя политическа партия“ за да представлява (поне номинално) интересите му. На пръв поглед, в България е точно така. Повечето главни политически партии представляват интересите на етно-религиозното мнозинство от гражданите, макар и формално, докато ДПС е традиционно възприемана като „турската“ партия. По тази логика, защо помаците или ромите например, нямат своя собствена партия? Нима те не са граждани и нямат право да бъдат преставени в парламента и правителството?

Истината е, че когато гражданите на една държава са разделени на „свои“ и „чужди“, те са лесна мишена за политическа манипулация. Политиците на такава една държава могат лесно да отклонят вниманието на гражданите от лошото си управление, корумпираността си и манипулациите, като обвинят „другите“ в обществото за „своите“ грешки. Например рефренът „турското робство е причината за късното развитие на България“ е добре познат от книги по история и литература и до ден днешен служи за оправдание на пропадналата икономическа политика в България, макар че от почти 138 години България е независима. В това отношение, страна като Ирландия—под английска окупация за векове, преживяла масов глад на населението (един милион умират от глад и един милион емигрират за Америка) през 1840-те и е била на ръба на икономическия фалит, а през 2008 е бедна и авторитарна. Каква и истината обаче? Ирландия процъфтява политически и икономически. Какво пречи на България да просперира тогава? Ясно е, че „турското робство“ не е истинската причина, а само „димката“, периодично хвърляна в очите на разгневените граждани, за да отклони вниманието им от проблемите на шуробаджанащина и задкулисно сделкаджийство в българската политика. В съвременната българска политика целта е да има изкупителна жертва, а методът е „разделяй и владей.“ Досега на българите не е било позволено да се сплотят като граждани, защото те биха били несломима пречка пред беззаконието и безнаказаността преобладаващо в страната. Докато гражданското общество остане разделено на „свои“ и „чужди“, няма надежда за нормална демокрация.

Доказателство за манипулирането на електората от властимащи политици с привидно несъвместими политически позиции, но с очевидно общи задкулисни интереси, е скорошният „преврат“ в ДПС. Лютви Местан е свален като лидер на партията и търси закрила в турското посолство поради опасения за живота си, след като полицейската му охрана е прекратена. В публичното пространството се носят упорити и твърде логични слухове, че премиерът Бойко Борисов е отговорен за свалянето на охрана на Местан. Абсурдът е в това, че българският гражданин Местан е принуден да се крие в посолство на чужда държава, докато типично представяният в българското пространство като „турски агент“ Ахмед Доган се изявява като „патриот“, връщайки си пълната власт над ДПС със свалянето на Местан. Какъв интерес има правитеството на ГЕРБ в отстраняването на Местан? Има ли политико-икономически интереси които обединяват ДПС и ГЕРБ, Доган и Борисов? Докато отговорът на тези въпроси никога няма да да бъде напълно ясен, логично е да се заключи, че гражданите са отново „на тъмно“ и отново политически манипулирани.

Но каква е връзката между „Възродителния процес“ и демокрацията? При нормална демокрация, би следвало да е логично да се мисли за „Възродителния процес“ като престъпление спрямо всички граждани. Това обаче далеч не е реалност в България. Би следвало още да е логично да се помнят всички жертви на такова едно престъпление, без оглед на етническа принадлежност или политически изгодна позиция. Но това също не е така в България. „Етнически българи“ остават разделени от „етнически турци“ и „помаци“ на базата на езика на подозрението и омразата, ширещи се в публичното пространство и подхранващи се от задкулисни политически интереси. Докато гражданите на България не станат гражданско общество — т.е. хора, виждащи себе си като едно цяло, с общи интереси в доброто управление на държавата — това няма да се промени. Както се изразява политологът Огнян Минчев, когато обсъжда случаят Местан-Доган-Борисов, „олигархичният контрол върху българската държава, медиите, икономиката, правосъдието и политическия процес е вече толкова всеобхватен, че дестабилизиране на властта без външна намеса е трудно до невъзможност.“[1]

[1] Огнян Минчев в интервю пред Mediapool. „Огнян Минчев: Най-големият печеливш е Доган – “патриот” и целият в бяло.“ Публикувано на 08 януари 2016 на http://www.mediapool.bg/ognyan-minchev-nai-golemiyat-pechelivsh-e-dogan-patriot-i-tseliyat-v-byalo-news243945.html.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Фатме Мюхтар

Фатме Мюхтар-Мей е завършила „Човешки права“ в Централно-европейския университет в Будапеща, след което работи в БХК като изследовател по човешките права. През 2005 г. тя се премества в Съединените щати, където получава докторат и в момента работи като продуцент редактор на Journal of Economic Issue към Арканзаския щатски университет. Тя е автор на книгата, „Идентичност, национализъм и културно наследство под обсада,“ издадена на английски от Брил през 2014 г.