Силвия Чолева: След насилията в Кьолн светът трябва да стане по-умен

Cилвия Чолева е автор на поетическите творби „Детето на глухонемите“, „Вход“, „Внимателно“, както и на книгите „Зелено и златно“, „Гошко“. Носител е на редица национални награди за поезия. Отговорен редактор на редакция „Култура“ в БНР, водеща на „Артефир“. Преподава „Писане на есе“ в НБУ. Дебютира като сценарист в късометражния филм „Майка ви“.

През 90-те години се появи като буря в поезията, Силвия! Стиховете ти отнесоха плевелите на соцреализма, който задушаваше емоциите и цензурираше езиковите разкази на женскостта. Едновременно се умалих и извисих от вашите дръзки стихове – твоите, на Миглена Николчина, на Виргиния Захариева. Амелия Личева, сама поетеса и журналист, беше моят „Виргилий“. Тя ме преведе през кръговете на ада, където изнемогваше от провинциалност българската литература и ми отвори очите за „отелесяването“ през думите на еротичното преживяване. Поезията ти се оказа огромна провокация и… свобода! Впрочем, това е първият ми въпрос – има ли женска поезия? Маргинален ли е женският дискурс?

Има добра поезия и слаба поезия. Естествено, че има теми в поезията, които занимават по-скоро жените, но отделянето им в някаква отделна стая на поезията ми се струва неприемливо. Жените също са талантливи и не толкова талантливи, а също и бездарни. Женският дискурс е дотолкова маргинален, доколкото жените винаги е трябвало да извоюват – виж каква дума! – мястото си до мъжете. Защото светът продължава да бъде мъжки. Затова понякога си служим със средства, взети назаем от мъжете. За себе си мога да кажа, че стоя зад всяка своя дума, нито ме е срам, нито съжалявам за нещо. Както казваш, свободата е най-важното. Особено вътрешната свобода. Но времето на 90-те отмина. Днес отново властва онази провинциалност, тресавището, в което тогава се задушавахме. Сега също е задушно, тясно. Вкусът е изтикан в ъгъла. Лобита се борят за място на мегдана… И да си свободен е лукс, или започваш да приличаш на луд. Днес голямата част от пишещите сестри и братя се интересуват повече от славата си, от това да ги преведат и представят в чужбина, от хонорарите, отколкото от смисъла, от качеството на това, което пишат. Превърнаха писането в проект… Но не е изненада, след като видяхме и писането като риалити по телевизора. Както и да е, нека има всичко. Аз изпитвам респект към литературата и писането, изпитвам респект към свободата и за нищо на света няма да променя виждането си. А, както знаеш, жените могат да бъдат доста силни, когато отстояват нещо.

Проблематични за мен са световните и нашенски конюнктури при класациите и наградите на новите български романи. Какво мислиш за „Калуня-каля“, поставен от критиката на пиедестал? Как оценяваш „Възвишението“ на Милен Русков? Доказателство за талант ли са международните награди на Мирослав Пенков? Наскоро читателите определиха за най-четени писатели Стефан Цанев и неговите „Български хроники“, а втори в класацията бе „Физика на тъгата“ на Георги Господинов: има ли нещо общо между някогашния псевдоопозиционер и днешен „просветен“ националист с най-превеждания постмодерен писател?

От доста време изглежда сякаш по света и у нас при наградите и популярността действат извънлитературни фактори, сякаш читатели, критици, журналисти са загубили способността да различават добрата от посредствената литература. Мисля, че все още има хора, които четат с главата си и не се влиияят от конюнктурата. Повечето обаче се плъзват по рекламата, която в сектор като книгоиздаването е също толкова безмилостна, колкото и в други, които са далеч от културата. Рекламира се безогледно, без отношение към стойностното, по всички възможни канали – не само в медиите, но и в интернет простарнството – блогърите работят като джуджетата на Дядо Коледа, фейсбук бълва, сайтовете за литература – също. И се оказва в крайна сметка, че една здраво рекламирана книга, поради финансовите възможности и маркетингови хватки на издателството, е просто средна хубост, а други, далеч по-добри са останали в сянка. Това важи и за наградените книги. Все има още някаква причина, която не е свързана с литературата, за да се награди дадена книга.

Кой печели от това? Не и читателите. Гледах на последния Коледен панаир на книгата как купуваха като зомбирани заглавия и автори, за които са чули, прочели някое ревю, някой им ги е похвалил. Дълбоко се съмнявам тези закупени книги да се прочетат. Кой чете пиеси, например, или пък студии за визуални изкуства и т.н. – поне не така масово, както се купува. Купуването на книги стана същото, като купуването на всяка друга стока. Дали пък не е станало модно, дали не е шик да се похвалиш, че си си купил книга, че си бил на награждаването на еди-кой си, че си бил на представяне на този или онзи роман, стихосбирка и пр. Така мисля си, че се получи – по различни причини – с Калуня-каля” на Георги Божинов и с „На Изток от Запада” от Мирослав Пенков. Едната, четена с поглед, обърнат назад (мисля, че дори само заради езика, малко от купилите си я, са я прочели докрай), а другата – с традиционното ни преклонение пред нещо чужбинско (без да подценявам качествата на младия автор, далеч по-добри книги на български автори, живеещи тук, са оставали в периферията на читателското и критическото внимание). „Възвишение” на Милен Русков, който е много добър роман, също беше преекспонирана, което не донесе примерно качествена театрална постановка (каквото и да се говори), а за филма, направо ме е страх какво ще излезе… Пак поради езика си мисля, че този роман не е толкова четен, колкото купуван. Литературното му качество обаче е много високо. Ценя този роман на Милен Русков. Ценя много „Физика на тъгата” от Георги Господинов, който „отваря” пространства за българския роман, и който беше съвсем закономерно оценен високо в чужбина. Няма какво да обяснявам повече колко са добри и двата романа, ясно е. А за Стефан Цанев изобщо не ми се говори. Няма смисъл. Двата избора на читателите – Цанев и Господинов, показват наличието на два вкуса, които никъде няма да се срещнат. Естетически са разликите, освен другото.

Важното за мен е да има повече светлина върху книги с висока стойност – останалите сами се пробутват. Това се опитвам да правя в работата си. Критиците да не се занимават само с университетската си кариера, ами да снизходят към оперативната критика, от която има вопиюща нужда. Въпреки че при тези количества книги, които се издават и предлагат, винаги ще има хора, които ще ги купуват заради самото купуване. Мисля си, че в днешния свят превеса на търговската над духовната ценност на книгата, поставя с острота въпроса не, както се пита често – защо пишем, а как пишем, какво пишем… Защото с ръка на сърцето мога да кажа, че съм се разочаровала от световни писателски имена, а съм била очарована от по-малко известни. Но как ще стигнат те до читателите си в света, като великите сили на големите езици и на големия пазар ги допускат едва-едвам… Търсят се начини, но това е отделна тема.

“Маргиналия” е платформа за човешките права. На жените, децата, циганите ,бездомните, бежанците. Какво мислиш за сензационните репортажи относно насилието на жени в новогодишната нощ около Кьолнската гара? Да мислим сексуалното посегателство като проява на друга, не-европейска, не-християнска, следователно – варварска – култура, ли, или като атавистична проява на мъжа-самец над другия пол?

Вместо да се приближава времето, когато жените, децата, циганите, бездомните, бежанците – добавям старите хора и животните, няма да имат нужда от защита, то се отдалечава… Имате още работа, “Маргиналия”! Когато научих за случилото се в Кьолн, ме обзе гняв. После се ядосах още повече, когато разбрах, че е имало подобни случаи в други страни. Но най-много се ядосах заради прикриването на посегателствата. Очевидно е, че атаките срещу жените по този агресивен и организиран начин не е въпрос само на мъжка агресия, а и на различен начин на мислене за жената. Не го наричам друга култура, защото думата култура за мен има други измерения. Засега това, което се вижда, не мога да нарека с тази дума. Ако мога да се доверя на журналистическите текстове по случая в Кьолн, мисля, че това е вид демонстрация, вид подигравка. Но още по-голяма подигравка е премълчаването от страна на властите, желанието им да няма противопостяване и да е мирно и тихо на тази висока цена. Тъй като съм живяла, а и сега живея в общество, в което прикриването на истината и лъжата се ползва широко, съм особено чувствителна към това. Моето мнение е, че независимо кой си позволява подобно поведение, трябва да бъде наказан. Независимо дали е бежанец, чужденец или местен човек.

Очевидно с големите маси от бежанци има и ще има проблеми, но и полицията очевидно не си е била на мястото. Мисля, че по отношение на бежанците в Европа, се поляризираха крайни мнения – срещу тях или в безкритична подкрепа. Но по-добре е да има трезвост в преценката, защото сложността на ситуацията го изисква, трябва да се мисли сложно, в нюанси. За съжаление не е така. Журналистиката също налива масло в огъня с непремислените, търсещи сензация материали. Дано това не е един от историческите моменти, в които човекът се е отказал да мисли с главата си. А светът все повече се превръща в място, което изисква умни решения.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).