Да бъдем или да не бъдем, когато встъпим в старостта

Не знам дали харесвам времето, в което живея. Несъмнено то притежава ужасяващи проявления, но все пак те са в контекста на едно многократно подобрено съществуване в сравнение с предишните векове. Всеки ден благодаря за възможностите, които денят ми предлага, за моето и това на близките ми добро здраве, което разумният живот и множеството лекарства правят една относително по-възможна кауза. За това, че децата ми не са застрашени от страшните болести, отнели толкова детски животи в миналото; че имат достатъчно храна, макар и скъпа, и че образованието им, с общи усилия и с помощта на Интернет, е задоволително. Радвам се за всички мои приятели, които обикалят света и виждат неговите чудеса, понесени от онази машина, която е сбъднала многовековната мечта на хората да полетят. Съпреживявам прекрасните мигове на всички онези, които живеят живот, който е продукт на свободния им избор и се наслаждават на младостта си, устремени към заветната цел наречена „щастие”, дирейки я където искат и с когото преценят. Разбира се, всичко това има цена, която не всеки може да плати, и тя не е стойността на поредния самолетен билет или наема на новото място за живеене.

Апелът на днешните 60-70-годишни родители към техните деца, скрито или съвсем явно, вече повече от 20 години, е – пътувайте, махайте се оттук, спасете се от тази дупка! Използвайте възможностите на така лелеяния от нас самите Онзи свят, далеч от Балканите, България и семейството, дори! И голяма част от нас заминаха, повечето рядко се връщат. Има и такива, които го правят и то завинаги, наранени от илюзиите на емигрантския живот или неспособни повече да плащат огромната цена на раздялата, изоставянето на близките, смъртта на някой от тях, без да може да се присъства на погребението му.

А през това време онези родители, които с такава охота и вяра в бъдещето изпратиха децата си в чужбина, все повече остаряват. Болестите на възрастта все повече затягат обръчите си около тях, старостта им маха с безпощадната си, костелива и трепереща ръка.

Харесвам ли времето, в което живея? Не знам. То ме кара все да гледам към бъдещето, да градя някакво безсмъртие, живот без страдание и смърт, който с годините ми изглежда все по-арогантен и безсмислен. Виждам, че и аз, и моите близки и приятелки, с раждането на ново дете все повече заздравяваме връзката и с миналото си, и със семейството си. Всяко ново майчинство ни прави по-близки с нашите баби, независимо дали живи или починали. Колкото по-зрели майки ставаме, толкова по-скъпи ни се струват детските спомени, защото по някакъв начин ги преживяваме отново. Често със същите участници, но вече остарели и болни. Всяко ново бебе в семейството напомня колко по-възрастна е станала майката или бабата на онази, която го е родила. Колко време е минало откакто днешната майка е била вчерашното малко детенце. Всеки нов член на семейството ни кара още по-силно да обичаме онези, които са били с нас откакто ние сме били малки и беззащитни като него. Времето на свободния избор би нарекло всичко това сантименталност или още по-страшно: ретроградно, немодерно връщане към старите, патриархални ценности, за които единството и целостта на семейството е най-важното. Така е, но и връщането към старите нрави и порядки също е въпрос на свобода. В нея обаче не е включена цената на раздялата и изоставянето на близките.

Майката на моя приятелка от детството, след като се раздели с баща й, замина за Канада вземайки по-малкия й брат. Моята приятелка, която тъкмо завършваше последните гимназиални класове, не замина с нея тогава. Не замина и по-късно, когато всички очакваха, че ще го направи. После роди първото си дете и пак не замина. Паралелно с това започна да се грижи за баба си, която имаше тежка деменция. Успя да плаща на жена да я гледа. Никога няма да забравя прекрасния й пример. Бабата почина. Приятелката ми пак не замина за там. Роди второ дете тук. Майка й започна да се връща по-често, за да й помага. И до днес Канада и приятелката ми не са се срещнали. Тя има трето дете и майка й дели живота си между тук и там, с преобладаващо тук, заради трите внучета.

Накратко, когато първата ни младост премине, животът ни става или едно вечно пътуваме насам-натам по света, с един или друг партньор, или се закотвя там, откъдето сме тръгнали, обвързвайки ни с безкрайна любов и грижа към децата, майките/бащите и бабите/дядовците ни. Но дори в този, отдаден на другите, начин на живот, отново има цена, която трябва да се плати, и може би тя е по-висока и страшна. Това е данът, който плащаме на страха, болката и отчаянието, съпътстващи съжителството с най-малките и най-възрастните. Безумието „Москов и ваксините” е достатъчен пример за ужаса, който всяка майка в нашата страна може да изпита за детето си. “Маргиналия” публикува прекрасния коментар на Деница Сачева по темата , така че можем да се съсредоточим върху въпроса, какво е на любовта и грижите ти да лежи болен възрастен роднина, и до каква степен тази отговорност разбива на пух и прах ценностите на Живота на безкрайните възможности, свободи, пътувания и т.н.

Миналата седмица бабата на една от най-близките ми приятелки, 31-годишна работлива и красива млада жена, получи инсулт, в Перник. Разбрало се е съвсем случайно, след несвързан разговор между двете. Приятелката ми бързо се върнала там, откъдето преди два часа дошла на работа в София, и заварила баба си в безпомощно състояние. Повикала линейка, дошлият лекар се държал по познат бездушен, безпардонен и лишен от разум начин, като накрая отказал да заведе жената в болнично заведение поради възрастта й и тя останала у дома си – на грижите на нищо неразбиращите от медицина моя приятелка и майка й, които набързо се научили да сменят памперси и да се грижат за възрастен човек, чиито изпускания и безпомощност са точно толкова болезнени, унизителни и отчайващи, колкото чаровни са същите състояния на бебетата. В следващите дни приятелката ми, която тежи не повече от 46 килограма, трябваше да бди над баба си и да чака прогнозата, която невролог трябваше да даде на място. През това време разговаряхме какво да се прави.

В България има три възможности, които човек може да избере: да напусне работа някой от семейството и да се посвети на тежко болен роднина; да се плаща на жена да го върши вместо него; да се прати съответния страдалец в старчески дом или хоспис. И трите възможности са до голяма степен проклятия или по-скоро невъзможности. Моята приятелка, въпреки огромната любов към баба си, трябва да стане майка преди всичко, а нейната собствена майка трябва да работи, за да се пенсионира с необходимия стаж. Наемането на болногледачка пък крие два основни риска – да не се уцели съвестна и опитна жена и да няма средства да й се плаща, защото според някои тарифи целодневната платена грижа за болен възрастен излиза колкото месечната заплата на някой от работещите в семейството. Най-страшно е, когато той/тя е един/една. Третата възможност, разделена на две предложения, показва драматичното състояние, както на държавната грижа за възрастни, така и на частната. За първата няма какво да се говори. Ако един министър на здравеопазването успя да покаже в един свой мандат арогантното си и нехуманно отношение към българските майки и деца, малцинствата и бежанците, не ни трябва много фантазия да предположим как може да ни изненада по отношение на възрастните болни, самотни и безпомощни хора в страната ни. Важната тема са хосписите като социален бизнес, който съвременното ни демократично общество има опцията да развива. Прави ли го и ако да, как?

Преди три години моята собствена баба изпадна в положение, подобно на това на моята приятелка от Перник. Слава Богу, не най-страшният вариант, но онзи, в който тя физически не можеше да се обслужва сама. Минахме през памперсите, дежуренето в дома й, в същото време отглеждахме още доста малки деца. Не се справяхме. След поредното й влизане в болница, ни обвиниха, че не се грижим за нея, че сме я оставили да умре от глад и други такива, които съвсем не се връзваха с реалните ни действия. Явно недостатъчни. Трябваше да изберем – да я гледа жена или да отиде в хоспис. Нямахме средства нито за едното, нито за другото, но щяхме да намерим. В един момент положението й критично се влоши и ако оживееше, и дума не можеше да става да се върне вкъщи. Трябваше й болнична грижа и надзор, каквито би трябвало да предлагат хосписите. Започнахме безумно търсене на подобно заведение в близост до дома ни. Намерихме едно. Вкарахме я там, с целия риск на подобна акция. Остана малко. Неистово се мъчеше, страдаше и физически, и психически. Накрая я изгониха. Имаха си своите основания, не искам да си спомням точно какви, но ние нямахме сигурен план Б. Започна ново търсене, този път след жестоко опарване. Имахме спомен от мизерните условия на предишното място, непоносимия мирис на урина, огромният страх как ли се държат със скъпата ни жена. Намерихме ново място, наречено „Божи дар”[1]. Слава Богу, то отговаряше на името си и беше спасението за баба ми. Почти изгубила живота си на влизане там, неможеща да ходи, с безкрайни стомашни и други проблеми, сега тя е повече от добре. Ходи, приказва постоянно, поръчва дрехи, червило и т.н. Плащаме с парите от апартамента й, който продадохме и който, разбира се, тя всеки ден сънува. Но е жива. Почти през ден сме при нея и не можем да повярваме и да спрем да се благодарим, че още я имаме.

За презентацията е нужен JavaScript.

Всеки път, когато ходя при нея, не мога да осъзная какъв човек трябва да си, за да се заемеш с подобен бизнес, парите от който помнят предимно болката от старчески болести, безкрайно страдание, беззащитност, стенания, кръв, урина и изпражнения. Защо Данчето и красивият й млад син, Божидар, с две малки деца, се занимават с това? Откъде имат сила да се справят с всичко? Помага ли им държавата? Разбира се, не. Те са частници. Но техният „бизнес” е предимно погребален, печален, крайно труден. Конкуренцията им, с малко изключения, не представя добре тези социални услуги. Миналата година дядото на едно 17-годишно момиче, което познавам, далеч по-млад от моята 90-годишна баба, излезе от хосписа, в който беше, тежащ 25 килограма и отиде в реанимацията, където и почина в рамките на една седмица. Преди това не бяха пускали момичето да го види под някакъв измислен претекст. Вероятно има и хубави заведения от подобен тип, известен е един в Горна Баня, но той няма как да приюти всички желаещи, а и цената му е непосилна за повечето хора. Накратко, хосписът, въпреки изключенията, не е добра и желателна алтернатива за края на живота на един възрастен човек.

Когато се питам, харесва ли ми времето, в което живея, отговорът ще зависи от възрастта, на която съм. Всяка има своите хубави и лоши страни, но преклонната в страната ни е синоним на самота, страдание, оцеляване на ръба, безпомощност и защо не, усещане за тотална маргиналност и изключеност от света. Често децата са далеч; пратени в чужбина, да са добре там, при своя модерен живот. Старите хора – тук. Да не тежат никому. Старостта е най-омразната и предизвикваща страх дума на съвремието ни. Все повече губим или просто не развиваме културата на остаряването, което не започва изведнъж, а е процес на съзряване на личността, чието начало е добре да бъде още когато сме на „попрището жизнено в средата”.

Съвсем наясно съм със спиращите процеса на развитие черти на патриархалния живот. Все още в много отношения обществото ни страда от дългосрочните му отрицателни ефекти. Но в неговата същност има нещо незаменимо със своята практичност и хуманност: в голямото семейство всеки се грижи за другия и никой никога не е сам, а най-възрастните имат почетно място, заслужено с годините усилен живот и в съгласие с духа на Библията да почитаме родители си.

[1] http://dom-bojidar.com/griji/

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.