Патриотични игри с хипотетичната опасност от бурки

След народните вълнения около турското робство на дневен ред дойдоха бурките. Между Кунева и Цацаров се лансира идеята да се забрани носенето на бурка на обществени места и най-вече в училище. Но има ли реално такъв проблем? Не ми е известен случай с бурка в учебно заведение. Струва ми се, че ако действително имаше такъв, със сигурност щяхме да разберем, предвид фурора, предизвикан от хипотетичното му разиграване. Изненадващ аргумент в дебата срещу бурката се оказа защитата на непокриващата лицето забрадка като единствен легитимен израз на традиционния за нашите земи ислям. Въпреки това, на мюсюлманките, които носят така наречения хиджаб, към момента им е отказан достъп до образователната система. За разлика от бурките, такъв казус реално съществува и до сега не е намерил задоволително законово решение.

Най-често срещу забрадките в класната стая се изтъква мантрата, че образованието в България е светско. Светският харктер на българското образование обаче се оказва доста сложен и нееднозначен въпрос. За разлика от Димитровската конституция от 1947, действащата конституция от 1991 не повелява, че образованието в България е светско. Прави го едва Законът за народната просвета. От Правилника за прилагане на Закона за народната просвета разбираме, че свесткото образование се отнася най-вече до съдържанието на учебния материал, тъй като “не се допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини. Оттук следва, че “в светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети”. В явно противоречие с това разграничение, същият член от правилника добавя накрая, че религия може да се изучава конфесионално в българското училище като задължителноизбираем или свободноизбираем предмет (1).

В законовата уредба на бълграското образование към момента няма изрична забрана за носенето на забрадки и религиозни символи в училище. Когато преди десет години общественият дебат започна да проблематизира забрадката в класната стая, училищните администрации се обявиха за законово уреждане на проблема, за да не им бъдат налагани санкции за вътрешни решения. Тъй като светският характер на образованието не е изрично разписан в конституцията, тогавашният министър на образованието Даниел Вълчев изрази становище, че прокарването на закон за забраната на всички религиозни символи в училище изисква конституционна промяна. Предложеният законопроект, в крайна сметка, санкционира само тези символи, които по преценка на дадено училище са “агресивни” или “натрапващи се”. Въпреки привидно неутралния език е явно, че текстът цели регулирането на забрадката. Законопроектът в крайна сметка не е приет.

Оттогава училищните администрации се справят с проблема с подръчни материали. Най-често се позовават на вътрешните си правилници, които им дават право да налагат носенето на униформа и да изискават ученикът да се явява в училище “с облекло и във вид, които съответстват на положението му на ученик и на добрите нрави”. Така забраната за носенето на забрадката в класната стая се обосновава с това, че противоречи на изискванията за носене на униформено облекло и/или представянето на учениците в приличен външен вид. Не се обяснява обаче защо носенето на забрадка противоречи от само себе си на приличния външен вид или на носенето на униформа, ако присъстват всичките ѝ предвидени елементи. Заради такива решения много мюсюлманки, които носят забрадки, са изключени от учебния процес. Основният проблем тук е, че заради административно и вътрешноучилищно решение понастоящем е нарушено конституционното право на тези момичета на достъп до образование и неограничаване на правата им въз основа на религиозните им убеждения.

През 2014 Софийският административен съд постанови, че вътрешноучилищна забрана за носене на забрадка е в синхрон с разпоредбите на конституцията и тези на Закона за народната просвета. Според съда светският характер на образованието се отнася не само до учебното съдържание, но и до цялостната организация на учебния процес. Тази интерпретация напомня френската обществена политика на секуларизъм, или радикално разделение между църквата и държавата, но не намира основание нито в законовата рамка, нито в българската образователна или обществена реалност. Като цяло разделението между религия и власт в контекста на публичния живот в България е проблематично. Тържествени водосвети неотменно съпътстват и легитимират управленските начинания, а в дворовете на някои училища в последните години бяха издигнати параклиси. Спорна, тогава, не е религиозната проява в публичното пространство по принцип, а манифестацията на конкретна религиозна принадлежност.

Момичетата, изключени от бълграските държавни училища заради забрадките си, са принудени да преминат на индивидуална форма на обучение. Някои от тях заминават да продължат образованието си зад граница. Ако интеграцията на тези хора действително е приоритет, не би следвало да им бъде отрязан пътят към общата класна стая, към която сами се стремят, без ясно и издържано законово основание. В опитите си да помогне за решаването на този казус Главното мюфтийство лансира становището, че забрадката не е религиозен символ. Такова твърдение противоречи на установената религиозно-правна норма и вреди повече, отколкото помага. Носенето на забрадката би трябвало да може да бъде обосновано именно защото е израз на правото на свободно изразяване на нечия религия и доколкото практиката сама по себе си не нарушава правата на околните.

 

(1) От 1ви август 2016 година влиза в сила Закона за предучилищното и училищното образование, който първоначално отменя учебните планове и програми утвърдени по реда на Закона за народната просвета и правилника за прилагането му само за непреходните класове (I и V клас). Описаната в статията рамка за преподаване на религия в училище остава непроменена.

 

Avatar

Росица Атанасова

Росица Атанасова е юрист и изследовател в областта на религията, човешките права и миграцията. Завършва магистърска степен по ислямознание в Харвардския университет, а в последствие специализира право на Европейския съюз. Работила е на терен и като консултант за “Лекари без граници” в България.