А съгласен ли си да те оперира проф. Чирков?!

От събота насам осведомителните бюлетини започват с новини за събитията в село Гърмен. Ефирът и интернет са изпълнени с тревожни внушения и слухове за нещо голямо и зловещо, което се готви, и то не кога да е, а точно в Деня на Ботев – 2 юни. В това село пристигна лично вицепремиерът Румяна Бъчварова, но медиите съобщиха, че мисията й да организира разговори между ромите и другите в селото се е провалила. Хората от мнозинството отказали да се срещат с представители на ромското малцинство. Възрастни хора твърдят, че „ще се защитават с оръжие”. В селото пристигнаха футболни агитки, познати от опустошенията, които направиха преди почти четири години в Катуница. Те били дошли, водени от „гражданската си позиция”, и искали „да защитят българите”.

Разбира се, веднага се включиха и политиците. В Народното събрание се размениха остроти. Те не заслужават коментар, защото са поредното свидетелство за жаждата, с която политическите сили си играят с огъня, наивно смятайки, че пожарът в къщата на съседа, на политическия опонент, ще ги остави невредими, но ще разори политическото „стопанство”, т.е. ще стопи електората на другите политически сили.

Но какво стана всъщност? Ами на пръв поглед – най-обикновен битов скандал. Едни слушали високо музика, докато други играели карти на теферич. Картоиграчите и пиячите на бира направили забележка за високата музика… По-нататък следва масов бой с около 300 участници, употребени брадви, няколко ранени, щедро показвани по телевизиите. След това – протест, упорит, придружен с ултиматум до понеделник да се „оправи положението”, иначе…

Какво значи да се „оправи положението”? Да се изселят „незаконно заселените в ромската махала Кремиковци роми” и да се разрушат повече от 120 „незаконни” къщи, които отдавна трябвало да бъдат бутнати, но местните власти се маели…

От спор за височината на музиката за отрицателно време се стигна до бой, употреба на оръжие, пристигане на жандармерия, блокади на пътища, посредническа мисия на цял вицепремиер. И страх, страх от нещо страшно, което се готви.

Защо? Най-тъпото занятие в тази ситуация е да се пита кой е виновен. Този въпрос е безсмислен. Виновниците винаги са конкретни физически лица и никой не знае кой пръв е посегнал и кой пръв е извикал подкрепление от хората от своя си етнос. Полицията лесно може да ги установи. Но българите в Гърмен искат не друго, а изселване на стотици хора. Те са твърдо убедени, че виновните са не отделни хора, а „ромите” в селото им. И футболните запалянковци са убедени, че „ромиТЕ” са тези, които следва да понесат последствията от гнева им.

Това е много познато, нали? Защото това е логиката на стоварването на групова вина, това е логиката на омразата. Видяхме това в Катуница преди около четири години, видяхме това в село Розово, провело етническо прочистване на „нежеланите” бежанци, видяхме стоварване на колективни вини върху съвършено невинни деца при откриването на учебната година в село Калище.

Че ромите у нас са обект на расистка омраза, не е никаква новост. Че бежанците са масово ненавиждани – също. Омразата и ненавистта се леят надлъж и шир из ефира и през последните месеци мощно се чува и от залата на Народното събрание чрез изказванията на хора като Москов, Валери Симеонов и Сидеров.

Общият знаменател на тази омраза е мисленето на мразените хора като нечовеци. В най-добрия случай – като някакви полухора, достойни да обитават единствено предлаганите от Валери Симеонов „резервати”, което е евфемизъм на концлагери. Идеята е, че някои човешки същества са антропологично увредени, непълноценни, всъщност човекоподобни. Затова те крадат, подяждат социалните фондове на държавата, не плащат за комуналните услуги (ток, вода), които ползват, и заплашват чрез високата си раждаемост да претопят в обозримото бъдеще българския етнос.

Това мислене не се поддава на рационални доводи. Интересно дали идеолозите на това фашизоидно патриотарство биха приели да им бъде направена сърдечна операция от светилото на българската кардиология, рома проф. Александър Чирков? Или и това може да се допусне, нали в древния Рим робовладелците са били обслужвани от роби лекари? Така де, да им предоставя медицински услуги, но „да си знае мястото” този лекар и най-важното, да си държи устата затворена.

Не знам кой е „почнал пръв”. Но знам, че системната дискриминация, на която са подложени ромите, генерира омраза. Омаза към нас, към „гаджото”, към мнозинството. Тя е отговорът на омразата на мнозинството, двете много добре си партнират, образуват нещо като бавно тлеещ огън, който се нуждае само от една искра, за да избухне в буен пожар. И искрата се намира. Днес – висока музика, вчера – прегазен от шофьор човек. И т.н., и т.н.

Знаменателното на случката в Гърмен е това, че за пръв път от много години сме свидетели на масов бой между две етнически групи. Дори в Катуница гневът на тълпата беше насочен по-скоро към ромския мошеник „цар Киро” и родата му, а не към всички роми в селото. Сегашната случка в село Гърмен е индикатор за ново и твърде опасно развитие.

Логиката на омразата не се нуждае от доказателства. „Ромите са престъпници”, казват обезумелите националисти. Но през тази година има всичко на всичко четири оплаквания срещу предполагаемо извършени от роми престъпления в Гърмен. Те живеят „незаконно”. Вярно е. Но кому пречи „незаконната” ромска махала? И най-важното, защо е незаконна? Не е ли, защото струпването на някакъв коптор вън от очертанията на общините е било единственият начин крайният бедняк да има все пак някакъв дом? Кому пречат, питам аз, ромските гета, които по правило са отдалечени от масивите, в които живеят „чисти” българи? Не пречат ли тези потънали в кал и мръсотия места по-скоро на самите си обитатели? Ах, на ромите им харесва да живеят по този начин, те така са свикнали, е отговорът на патриотарите. Да, разбира се, нечовеците живеят по нечовешки начин.

Винаги за патриотарите от всякакви бои е имало „основания” да мислят определени групи други хора по същество за нечовеци. Те не живеят като нас, е нещото, което се казва в такъв случай. Вярно е, много по-бедни са (жизненият стандарт на средния ром е, според данни отпреди няколко години, около десет пъти по-нисък от жизнения стандарт на „средния българин”), неквалифицирани са, безработни са, лошо говорят български… Но че това положение е резултат на векове сегрегация и дискриминация, въобще не се взема под внимание, игнорира се.

Случки тази в село Гърмен са знаци за пълния провал на всякакви „интеграционни политики”, обявявани от правителствата. Първата цел на всяка интеграция е да постигне равенство в зачитането на достойнството на хората. Разбира се, ликвидирането на безработицата, узаконяването на жилищата и премахването на гетата, а най-вече – образованието, са много, много важни неща. Но ако няма политика на внедряване в главите на хората на идеята за това, че всички човеци имат равно достойнство, то всяка по-нататъшна интеграция ще отиде по дяволите. Друг е въпросът, че у нас „интеграцията” е неизмеримо повече на хартия, в документи за пред Брюксел, отколкото на дело.

Политика на равно достойнство означава, че расистките призиви, които все по-често звучат не само по радиа и телевизии, но и от устата на висши властници, трябва да бъдат наказвани. Но ние, група граждани, не успяхме да накараме прокуратурата да започне дело срещу писача на антиромски статийки Калин Руменов от вестник „Новинар”, така че нямаме право да сме наивни и да мислим, че тя ще пусне в действие към министри и депутати член 162 от Наказателния кодекс, който предвижда лишаване от свобода от една до четири години за проповядване на омраза въз основа на расова, етническа или национална принадлежност.

Много е трудно да се променят расистките стереотипи на хората. Това би трябвало да бъде предмет на цялостна, дългосрочна и неотстъпна политика на държавата. Но изкореняването на предразсъдъците и възпитанието в дух на уважение към вроденото достойнство на всички хора е оставено на мишите усилия на неправителствените организации. Училището – по същество държавно – е вън от тази игра. Медиите, които, вярно е, са главно частни, се надпреварват в усърдието си да рисуват негативни картини за ромите (и не само за тях, примерът с ромите е очебиен просто). Те го правят, защото знаят, че слугуването на предразсъдъците и на негативните нагласи на мнозинството е печеливша стратегия, която осигурява „гледаемост”, „чуваемост” и „читаемост”. Държавата не може да бъде цензор. Но може да бъде стимулатор информационните потоци на медиите да престанат да бълват зле прикрита ненавист към ромите и към турците. За такива стимули у нас можем само да мечтаем.

Всичко това е защото българската политическа класа в целостта си – с малки изключения – е ужасно късогледа. На нея са й нужни както националистически настроените гласове (поради което всякакви критики към расистките изцепки на Москов, Симеонов и т.н. са забранени както за политиците на власт, така и за опозиционните такива), така и гласовете на самите роми, купувани с помощта на дребни подкупи и все повече оставяни да бъдат впрягани в електоралния впряг на псевдолибералната партия ДПС. Нашите политици не умеят да мислят с хоризонт повече от следващите избори. Как могат да бъдат решени безбройните и все по-тежки проблеми на т.нар. „интеграция”, е въпрос, отложен за неопределеното бъдеще. Интеграцията изисква усилия днес, които дават полезен плод след много време. А след „много време” дали тези или онези управници ще са на власт?

Много пъти е изказвана мисълта, че близкото бъдеще на страната ни е етнически взрив. Според мен в близко бъдеще, ако така продължават нещата, ще бъдем свидетели на все по-зачестяващи схватки – ту тук, ту там. Това ще предизвика ответ и недоволство у мнозинството. Ще зачестят призивите за т.нар. „твърда ръка” и за ограничаване на демокрацията. От друга страна, ще се появят и идеолози на ромската изключителност и херолди на какви ли не автономистки проекти. Това е въпрос на не много далечното бъдеще. Ще сме свидетели на нескончаема верига от сблъсъци и краят й е непредсказуем.

Всичко това ще е реалност, ако политиката на всички видове управляващи продължава да робува на предразсъдъците на мнозинството. Ако не се появи – в най-близко бъдеще – нова кохорта от обществени водачи, които да имат смелостта не само да говорят за възвишени думи, но и да ги превръщат в дело, етническият пожар – тлеещ и припламващ ту тук, ту там, ни е в кърпа вързан. Такива хора засега не се виждат на политическия хоризонт. Може би сред тези, родени след 1989 г., които в близко бъдеще следва да почнат да заемат ръководни позиции, ги има. В това е надеждата.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.