Ако в Русия словото бе свободно, нямаше да има война в Украйна

AP_1 Александър Подрабинек е известен руски правозащитник, дисидент, политически затворник в бившия СССР. Сега е една от водещите фигури в руското правозащитно движение. Текстът е превод на речта му пред международната конференция „Наследството на тоталитаризма днес”, организирана от „Европейската платформа на демокрацията и съвестта” в Прага на 14 юни т.г. Заглавието е на редакцията. Оригиналното заглавие е „Свободата на словото и тоталитаризмът”.

Уважаеми госпожи и господа, Наследството на тоталитаризма изобщо не е това, за което наследниците и адвокатите се сражават в съда. Напротив, по-лесно е да придобиеш това наследство, отколкото да се избавиш от него. В края на миналия век, заедно с разпада на международната комунистическа империя, много държави започнаха да се избавят от тоталитаризма. Някои държави успяха да се справят по-добре, други – по-зле, а някои – въобще не се справиха. Няма да кажа нищо ново, ако напомня, че катастрофата на тоталитаризма, ако тя не е предизвикана от военни причини, винаги е започвала с утвърждаването на свободата на словото. Това би могло да е слово, казано в Самиздат ; слово, произнесено по радиото, слово, казано на митинг или пред студентска аудитория. Опозицията на тоталитарния режим започва със свободното слово и то е гробарят на деспотизма. Свободата на словото е лакмусът за устройството на държавата и най-надеждният тест за състоянието на демокрацията. Не е случайно, че първата работа на нововъзникващите тоталитарни режими е да въведат ограничения за свободата на словото. През 1917 г. руските болшевики ограничиха тази свобода още на втория ден след октомврийския преврат. Те публикуваха „Декрет за печата”, закриващ всички вестници, които „сеят смут чрез клеветническо извращаване на фактите”. Ленин написа: „да търпим съществуването на тези вестници означава да престанем да бъдем социалисти”. Само няколко месеца след като дойдоха на власт през 1933 г., германските националсоциалисти запалиха клади от книги, а тяхното министерство на пропагандата въведе твърда политика на цензура. В класациите за свободата на пресата плачевните последни места стабилно са заемани от такива комунистически страни като Китай, Куба и Северна Корея, Виетнам и от не толкова идеологически подкованите, но също достатъчно твърди деспотични режими като Туркмения, Беларус, Иран, Сирия, Судан и други. Потискането на свободата на словото е фирменият стил на диктатурите. Затова, когато те падат, първото завоевание на гражданското общество става свободата на словото. Оказва се, че тя е първата жертва, когато се установява диктатура и пак тя е първото завоевание на страната, която се е освободила от диктатурата. Тези, които имаха щастието да погребат в страните си диктаторските режими, сигурно добре помнят въодушевлението, което обхвана хората, току-що получили възможността да говорят с пълен глас – този свеж вятър на свободата, който разпръсна плесенясалата атмосфера на тоталитарния режим. Това бяха наистина с нищо несравними времена! Оставащите диктатори и вождове на тоталитарни държави добре усвоиха, че свободата на словото е първият им враг и че е вестител на катастрофата на деспотичните режими. Целият тежък опит на ХХ-ти век, а вече и на ХХI-ия показва, че свободата на словото е не само тест за демокрацията, но и оръжие за борба с тиранията. Оръжие мирно, но ефективно. Ефектът на това оръжие се обяснява много просто. Държавите, гравитиращи към тоталитарни методи на управление, се нуждаят от силна пропагандна машина, призвана да замени с нещо съвсем друго достоверната информация, уравновесения политически анализ и свободния обмен на мнения. Натрапчивата държавна пропаганда е способна да създава образ на външния или вътрешния враг, да изкривява до неузнаваемост реалната картина на света и хода на текущите събития. Тя може също така да възпитава ксенофобия или чувство за национална или расова изключителност, може да манипулира съзнанието и да тласка хората към постъпки, които те никога не биха извършили, ако не са под въздействието на целенасочена пропаганда. Пропагандата се възприема като неизбежно зло. Тя не може да бъде забранена по две причини. Първо, това не е осъществимо технически, защото пропагандните медии се съсредоточават в ръцете на държавата и то толкова повече, колкото повече тя се приближава към тоталитарен модел на управление. Второ, и това е даже по-важно, пропагандата също се явява част от свободата на словото. Това е част от цената, която се плаща за свободата на словото, но без тази печална цена свободата ще е непълна. Всъщност ситуацията съвсем не е без изход. Ефектът на пропагандата е крайно незначителен, когато съществуват силни и независими средства за масова информация. Именно затова държавата подкрепя пропагандните си усилия със законотворческа дейност, която въвежда разнообразни ограничения за свободата на словото. Това са два едновременни процеса: ограничаване на свободата на словото и усилване на пропагандата. Те не могат да се разделят – едното, т.е. пропагандата расте, а другото, т.е. свободата на словото, се унищожава. Разбира се, тук става дума не за такива страни като Северна Корея, където тези процеси отдавна са доведени до абсолютни стойности. Такава страна едва ли вече може да се избави от тиранията чрез мирни средства. За друго иде реч – за посткомунистическото пространство в Европа, за държавите, изтръпващи при споменаването на тоталитарното наследство. Тук ще направя преход от общите въпроси към частните и, както разбирате, ще говоря за Русия. Не само защото я познавам по-добре, но и защото именно Русия сега стана заплаха за сигурността за всички държави, с които граничи – от Украйна до САЩ. Тази заплаха не се появи сега. Войнствената реторика и готовността към военна експанзия се зародиха в средата на 90-години, когато в Русия завърши кратката епоха на демократични преобразувания и започнаха да са появяват първите, в началото едва забележими, признаци на реставрацията. Специално за тези, които се съмняват, ще напомня, че в 1966 г. Русия бе поканена да се присъедини към Съвета на Европа със следната формулировка: „като се вземат под внимание посочените от тази страна намерения”. С други думи, тя беше приета, така да се каже, в аванс, като Съветът на Европа разчиташе, че страната ни ще изпълни всички изисквания, необходими за участието в тази организация. Но по-голямата част от тези изисквания така и не бяха изпълнени. Достатъчно е да се каже, че Русия и до днес не е ратифицирала Протокол № 6 за отмяна на смъртното наказание в мирно време (а за това й бе даден четиригодишен срок, започващ за тече от момента на присъединяването), а също и това, че следствените арести не са изведени от системата на държавна сигурност. Влизането в Съвета на Европа беше, струва ми се, последната крачка на Русия по пътя към демокрацията, но на посткомунистическия елит не му стигнаха нито желание, нито сили. Именно тогава, с отказа да се изпълняват приетите задължения, започна постепенното отклоняване на Русия от европейския път. Важно е да запомним този преломен момент в руската история. Бихме могли да попитаме как това е свързано със свободата на словото. Какво отношение има то към нея? В средата на 90-те години в Русия съществуваха независима преса, радио и телевизия, които имаха огромно влияние върху обществото. Властта, на която вече й тежаха задълженията да върви по пътя на демокрацията, не можеше да си позволи да действа грубо, погазвайки общественото мнение. Първо бе нужно да се ореже свободата на словото за сметка на държавната пропаганда. За да бъде осъществено това, начело на държавата трябваше да застане човек решителен и твърд, при това необвързан с политически обещания. Такъв човек стана бившият офицер от КГБ Владимир Путин. Колкото повече бе унищожавана свободата на словото в Русия, толкова повече властта чувстваше, че ръцете й са развързани и може да не се бои от реакцията на обществото. Отчетливата атака върху медиите започна през 2001 г. с разгрома на телевизионния канал НТВ, в първата година от първия президентски мандат на Путин. Нека хвърлим поглед върху военните конфликти с участието на Русия през последните 20 години. Те са четири. През 1994 г. започна Първата чеченска война, която беше крайно непопулярна в обществото. В началото Кремъл се опитваше да пренебрегва препоръките на Съвета на Европа за политическо уреждане на конфликта. Но формираното от независимите медии обществено мнение беше толкова мощно, че в края на краищата властите седнаха на масата за преговори и бе постигнат мир чрез подписването на т.нар. Хасавюртски споразумения през 1996 г. Втората чеченска война, започнала в края на 1999 г., се водеше при вече отслабено влияние на пресата и при ясното разбиране сред обществеността, че дошлият от структурите на КГБ президент в никакъв случай няма да е човек, който ще отстоява идеите на либерализма. Войната беше жестока, съпровождана както от военни престъпления на армията, така и от задавеното мълчание на голяма част на пресата и обществото. Агресията против Грузия през 2008 г. се развиваше на фона на вече основно почистеното информационно пространство. Общественото мнение се формираше главно от подчинените на Кремъл средства за масова информация. Голяма част от обществото или оставаше неутрално към политиката на Кремъл, или я приветстваше. През 2014 г. много голяма част от руснаците искрено приветстваха анексията на Крим и руската военна намеса в Югоизточна Украйна. По това време, т.е. сега, независимите средства за масова информация в страната ни вече се броят на пръсти. Пропагандата, особено телевизионната, придоби гротескни форми и грандиозни размери. На тази мътна вълна на държавната пропаганда се противопоставят всичко четири издания – два вестника – „Новая газета” и „Ню таймс”, интернет изданията „Грани.ру” и „Ежедневен журнал” и две радиостанции – „Свобода” и „Ехото на Москва”. Към този списък може да се прибавят още известно количество отчаяни журналисти ентусиасти от руската провинция. Това всъщност е всичко. Какво може да е общественото мнение в страна, където силите на информацията и на пропагандата са толкова несъпоставими? Пропагандата е оръжие на тоталитаризма, а информацията е оръжие на свободата. От изхода на тяхното противопоставяне зависи общественото мнение и, в края на краищата, външната политика, в това число военната. Руските власти прекрасно осъзнават значението на победата си в това противоборство. Проблемите, свързани с разпространението на информацията, те осмислят чрез термините, с които се описва една военна кампания. Те приемат всяка критика по свой адрес за информационна война. Още през 2000 г., през първата година от президентския си мандат, Путин подписа „Доктрина за информационната безопасност на Русия”, в която проблемите на информацията се приравняваха към въпросите на националната сигурност. Доктрината отбелязваше нарастващата роля в сферата на информацията, спираше се на необходимостта тя да бъде ползвана „в интерес на общественото развитие, консолидацията на руското общество и духовното възраждане” на народа. За да осигури държавната политика, доктрината предписваше да се укрепват държавните средства за масова информация. Кремъл се готвеше за военните конфликти предварително и обмислено. Първият акт на агресия беше не военната инвазия в Грузия и не анексията на Крим, а атаката срещу свободата на пресата. Военната експанзия е закономерно и неизбежно продължение на политиката на ограничаване на гражданските права и свободи. Притискането на пресата е първият звънец, предвещаващ идващата драма и международната общност би трябвало да потрепера не когато заговориха оръдията, а когато престанаха да скърцат перата на журналистите. За съжаление, свободата на словото в други страни, понякога далечни и не много познати и разбираеми, е предмет на вълненията на твърде ограничен кръг журналисти и правозащитници. Политиците изпадат в ужас, когато нарушенията на правата на човека преминават в стадий на военна агресия. Тогава към агресора започват да се прилагат санкции, които обаче вече почти нищо не могат да променят. Това, от което с успех се ползват тоталитарните държави и режими, е забавената международна реакция на очевидните злодеяния. Санкциите, които приложи сега Западът към Русия във връзка със ситуацията в Украйна, биха били уместни и ефективни в началото на новия век, когато атаките на държавата срещу свободата на словото в Русия станаха очевидни. Обаче нарушенията на правата на човека и посегателството върху едно от основните права – на свобода на словото, традиционно не се смятат за достатъчен повод за силна реакция и за адекватни санкции от страна на международната общност. Политиците предпочитат вяло да осъждат ограничаването на гражданските права и свободи и да гледат през пръсти на вътрешните войни на властта срещу обществото. И така през пръсти гледат те до момента, когато изведнъж с ужас не започнат да забелязват реалната военна заплаха – дали във вид на ракети, прицелени към столици на държави, или във вид на „вежливи зелени човечета”, готови ей така, като стопани, да се разположат във всеки регион на Европа. Добре би било кардинално да изменим този подход към глобалната сигурност. Да се направи крачка в правилната посока никога не е късно, дори сега, когато пропуснатото вече е много. Какво може да е по-добро и за общата сигурност, и за поддържането на обществото, което с големи усилия и със значителни загуби се опитва да противостои на реставрацията на тоталитаризма, от навременното поставяне на бариера на пътя на възраждането на тоталитаризма? Превод: Емил Коен