Държавна сигурност – предимство по наследство: професионални биографии на водещи офицери

ОТДЕЛИТЕ ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ В ЕПОХАТА НА ДЕСТАЛИНИЗАЦИЯТА

 

След смъртта на Сталин през март 1953 г. и ареста на Берия и в България започва процесът, наречен десталинизация, или разобличаване на „култа към личността“. Осъществяват го обаче същите партийни деятели, които преди това са наложили сталинския политически модел и са участвали активно в репресиите срещу политическите опоненти. Комисия обследва делото на Трайчо Костов и свързаните с него процеси. Признава се, че по време на следствието са допуснати в широк мащаб „най-груби извращения“ и са прилагани забранени от закона методи на разследване, пряко физическо насилие, изгладняване, т.нар „конвейр или „въртележка“, морален тормоз. Вината за това обаче изцяло е хвърлена върху съветските „съветници“, с което партийното ръководство се опитва да оневини собствените си действия. Почти всички репресирани получават съдебна, а повечето и партийна реабилитация. Част от тях се завръщат във властта за разлика от СССР, макар и не на високи позиции. Изключение сред съдените офицери от Държавна сигурност прави Каприел Каприелов, който още преди официалната реабилитация е върнат и в партията, и на работа в ДС. По отношение на Задгорски обаче комисията по обследване на процесите преценява, че не следва да му се възстановява партийното членство, поради това, че същият няма качества за член на партията. По време на войната Задгорски доброволно е постъпил на работа по изграждането на германски военни съоръжения на територията на Франция и на Източния фронт. През годините, когато е бил на служба в Държавна сигурност, Задгорски е използвал служебното си положение за користни цели и битово разложение.

Така след освобождаването на Вълко Червенков на Априлския пленум през 1956 г. гоненията на „враговете с комунистическа маска“ окончателно са прекратени, но в края на годината поради Унгарските събития репресиите се възобновяват. Възстановен е лагерът Белене, отново има изселвания, въдворявания и арести.

По това време Думков е все още началник на Трето управление, а Каприел Саркиз Каприелов ръководи Второ управление. Той е роден на 3 септември 1904 г. във Варна. Арменец с българско гражданство, произхожда от „западащо средно буржоазно семейство“. Има завършено средно образование. Член е на Комсомола от 1920 г., а на БКП от 1922 г. На работа в МВР е от 1948 г. Другарката му, Йорданка Каприелова, е заместник-министър на търговията, член на БКП. В периода 1922-1944 г. Каприелов е активен партиен функционер. Като член на ЦК на БКП участва в Четвъртия и Петия пленум на партията. Създава резидентурна група на съветското военно разузнаване. Четири пъти е задържан, два пъти лежи в затвора (по 7 и 5 години), два пъти е изпращан в лагери, където и го заварва 9 септември 1944 г.

Взима „активно участие в установяването на народната власт“, а след това ръководи ликвидирането на арменските фашистки организации и прочистването на малцинствени организации. В Държавна сигурност работи по т.нар. гестаповски процес. През 1945 г. по решение на ЦК на БКП е изтеглен на специална работа в ЦК до февруари 1948 г. После по решение на Политбюро на ЦК на БКП от 5 януари 1948 г. е назначен за „главен инспектор ръководител“ в Държавна сигурност. В началото на 1949 г. е преназначен за заместник-директор на ДДС. Остава на поста до ноември 1949 г.

В личното му кадрово дело в справка от 6 февруари 1958 г. е записано, че след освобождаването му от МВР е назначен за главен директор на апретурния завод „Антон Иванов“, но на 11 февруари 1950 г. е задържан. Освободен е на 17 юли 1950 г., а през август е назначен за директор на метално предприятие „Батерия“. След напускането на завода през ноември 1951 г. известно време не работи никъде поради заболяване. Никъде в ЛКД не се съобщава причината Каприелов да бъде задържан, изключен от БКП и осъден. Във всички документи е записано, че между 1951 и 1954 г. не работи поради заболяване. След като го реабилитират съдебно и партийно, на 3 април 1954 г. отново постъпва на работа в Държавна сигурност като заместник-началник на Второ управление и незабавно е повишен в звание полковник. Изненадващо само три месеца по-късно – със заповед от 16 юли 1954 г.[1] поема ръководството на Второ управление. Дали той е причината за отстраняването на Мурджев от поста остава неясно.

В ЛКД на Каприелов са запазени две удостоверения от 30 април 1954 г., че е бил политически затворник от 15 май 1925 г. до 8 април 1932 г. и от 19 април 1935 г. до 30 юни 1940 г., също и че е бил концлагерист от 28 март 1941 г. до 18 ноември 1943 г. и от 13 март до 15 август 1944 г. За периода от 18 ноември 1943 г. до 13 март 1944 г. липсват данни за трудовия му стаж, а и в автобиографията си не пише с какво се е занимавал. Ако се включат горепосочените промеждутъци от време, Каприелов набира трудов стаж над 30 години и придобива право на правителствена награда – орден „Г. Димитров“. От „Кадри“ предлагат да се говори с него по уточняване на горния стаж и изваждане на документи.

С разпореждане на МС под № 16 от 10 януари 1956 г. му е признат непрекъснат трудов стаж в органите на ДС, включително и за времето от 8 септември 1949 г. до 3 април 1954 г. Мотивът е „дългогодишната, преданна“ служба, като е уточнено, че изваждането му от органите на МВР не е станало по негово желание и вина.

Каприелов е повишен в звание генерал-майор през септември 1959 г. По здравословни причини е освободен от длъжност и преминава на друга работа със запазване на правата на началник управление – решението е взето с Протокол №16 на Политбюро на ЦК на БКП от 22 януари 1959 г. Изпратен е на лечение в СССР. От 8 юни 1962 г. е ръководител на Групата за контрол и обобщаване опита на МВР към Групата при министъра за контрол и обмяна на опит. Заповедта за уволняването му по разпореждане е от 22 януари 1963 г. Каприелов умира на 9 април 1978 г. на 74-годишна възраст.

В личното му кадрово дело е запазено посмъртно слово, посветено на 75 години от рождението му с обръщение към „др. Каприелова“. От текста става ясно, че Каприелов е бил удостоен през 1966 г. от правителството на СССР с орден „Ленин“ за особени заслуги към Съветската армия по време на Втората световна война.[2]

В края на 1959 г. Богдан Думков заема освободеното от Каприелов място, като е преназначен от Трето управление за началник на Второ управление. Започва период на поредна трансформация на органите за вътрешна сигурност.

През август същата година дейността по издирване на държавни престъпници и подготовка към измяна на Родината се прехвърля от Трето секретно-политическо управление във Второ управление (контраразузнаване). През октомври част от самостоятелния Седми отдел за външно наблюдение и проучване преминава към Второ управление, през януари 1961 г. се създава отделение „Профилактика“. Към края на годината след решение на Политбюро от август се формират нови два отдела (08 и 09), които идват от Трето управление, а именно за извънучилищната и извънуниверситетската интелигенция, училищната и университетската младеж и студенти от капиталистически страни и др.; за Министерство на съобщенията и транспорта и всички видове транспорт. Междувременно през октомври 1961 г. Трето управление става Трети отдел – Икономически, с 01 отделение за контрареволюционни елементи в страната и бивши офицери, полицаи, буржоазни и фашистки деятели земеделска опозиция; 02 отделение за лека и тежка промишленост, електрификация, мини и георазведка; 03 отделение за строителство, селско стопанство, търговия, кредит; 04 отделение за анонимки. Работата по останалите линии като например „бивши хора“, опозиционни партии, духовенство, секти и националистически прояви сред турското население и др. се предава на Второ управление (контраразузнаване). През лятото на 1962 г. Гранични войски преминават от МВР към МНО, но без контраразузнавателните им органи – Пети отдел и КПП. Функциите на Пети отдел се прекратяват, а тези на КПП се предават на Второ управление. Самостоятелният Трети икономически отдел съществува до 7 януари 1963 г., когато и той влиза в състава на Второ управление, а от състава му отново излиза Седми отдел за външно наблюдение и проследяване. С този акт структурите, отговарящи за вътрешната сигурност и политическото контраразузнаване, се обединяват. Към средата на 60-те години Второ управление се утвърждава като едно от двете най-големи управления в ДС (заедно с Управлението за безопасност и охрана) и разполага с най-многочислен офицерски състав.

В разгара на тези преструктурирания през август 1962 г. за заместник-началник на Второ управление е назначен Георги Методиев Аначков, а на 15 ноември 1962 г. (с Указ 498 от 9 ноември) той оглавява управлението, след като Богдан Думков е уволнен от Ангел Солаков след доклад на Партийното бюро. (Солаков, 1993, с.100)

Аначков има „добър“ произход, участие в съпротива и най-вече в „чистката на гадовете в Радомирска околия“ и в подпомагането на т.нар. Народен съд. Веднага след 9 септември 1944 г. постъпва в Държавна сигурност и от самото начало е взет под крилото от Думков, който през първите години протежира неговата кариера. В крайна сметка Аначков успява да го измести като началник на цивилното контраразузнаване.

През 1965 г. органите на вътрешната сигурност са поставени пред най-голямото изпитание в историята си. Получава се информация за подготвен заговор срещу Тодор Живков. Според Солаков първоначалният сигнал идва от офицер от Русе, който в края на март съобщава, че негов колега поддържа съмнителни връзки с висши военни от София, които готвят арестуването на Тодор Живков и свалянето му от власт. Вътрешният министър и председателят на КДС веднага докладват на Живков, сформирана е специална оперативна група от Второ, Трето и Софийско градско управление на Държавна сигурност. Оказва се, че организацията по заговора е започнала в края на 1964 г., а основни фигури са Иван Тодоров Горуня, Цоло Кръстев и комендантът на София генерал Цвятко Анев – и тримата от Врачанския партизански отряд. Участват и други партизани и политзатворници. Разкриват ги през април 1965 г. Това е единствената по-сериозна заплаха към едноличния режим на Тодор Живков и единственият опит в държавите от Източния блок за военен преврат от неосталинистки и промаоистки позиции.

След разкриването на заговора от събраните по делото данни се установява, че някои сътрудници на Китайското и Албанското посолство, студенти и други граждани от тези страни популяризират „ревизионистичните идеи“ на Мао Дзедун и разпространяват обидни, клеветнически и неверни твърдения за народната власт. Това довежда до създаването на 13 отдел „Далечен изток“ във Второ управление. Според доклада на Мирчо Спасов относно „Престъпната дейност на заговорническата група“, прочетен на 19 юли 1965 г., „разколническата дейност на китайските и албанските догматици по същество е прераснала във вмешателство в нашите вътрешнопартийни и държавни дела…“. Именно този 13 отдел трябва да положи усилия „в бъдеще да не се допуска никакво разпространение на прокитайски материали, бързо и решително да се пресичат и унищожават всички средства, пътища и канали, по които може да протича всякаква разколническа дейност от страна на китайци, албанци и наши граждани“. (Иванов, 2009, с. 156) За началник на отдела е назначен Петър Стоянов, а негов заместник става Боян Велинов.

С Решение 159 от 20 април 1966 г. относно кадрови промени в КДС Министерският съвет предлага на Президиума на НС да освободи Аначков от длъжността началник на Второ управление и на тази длъжност да назначи полк. Григор Марков Григоров. Поради заболяване Аначков е преназначен в Първо управление и изпратен на задгранична работа.

Григор Григоров е роден на 21 януари 1923 г. в Гоце Делчев. Член на РМС от 1940 и на БКП от 1944 г., участва в съпротивата като командир на партизанския отряд в Гоце Делчев. Има незавършено юридическо образование. Дългогодишен работник по КРО с добра теоретическа подготовка и практически опит. Първоначално работи във ВКР, а после във Второ управление. За него Солаков казва, че олицетворява всички най-добри черти на контраразузнаването – работоспособност и усет към оперативната работа, „професионалист до мозъка на костите си“ (Солаков, 1993, с. 100).

В краткия период от 1965 до 1967 г., който съвпада със самостоятелното съществуване на КДС на пряко подчинение на Министерския съвет, в състава на Второ управление има най-много отдели и те покриват всички възможни външни и вътрешни противници на режима. През втората половина на 60-те години управлението постепенно започва да губи част от функциите си, тъй като негови структури, включително и 13 отдел, през 1967 г. преминават към новосъздаденото Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, а през 1986 г. – към Управлението за контраразузнавателно обслужване на икономиката. В периода 1966-1972 г., докато управлението се ръководи от Григор Григоров, неговият статут е повишен на Второ главно управление. През юли 1972 г. министър Ангел Цанев предлага на Секретариата на ЦК на БКП Георги Аначков да бъде назначен за началник на Второ главно управление с аргумента, че „за ген.-лейт. Григор Марков Григоров е внесено предложение да бъде освободен от заеманата длъжност началник на ВГУ и да бъде оставен на разпореждане на ръководството на министерството“.[3] В докладна записка от 22 юни 1972 г. завеждащият отдел „Военен“ при ЦК на БКП Велко Палин пояснява, че в отдела са били разгледани мотивите за освобождаването на Григоров, проведен е разговор с него, като той е помолил проявите му, довели до това решение, да не се считат за антипартийни.[4]

Ето какви мотиви изтъква в предложението си за освобождаването на Григор Григоров вътрешният министър Ангел Цанев: „…в последно време в МВР се получиха данни и сигнали, за някои неблагополучия в работата на ръководството на ВГУ и лично на др. Григоров. Някои факти от поведението на др. Григоров показват, че той проявява резервираност и не е убеден в правилността на снемането на Ангел Солаков. Не се изказал на заседанието на ПБ при освобождаването му, на което били поканени всички членове на колегиума, въпреки че бил поканен. Не дошъл на заседанието с актива, на което министърът е информирал за мотивите за освобождаването на Солаков – бил в отпуск, но е бил в София, и въпреки че е бил информиран, не е дошъл, не присъствал и на заседанието на партийното бюро по същия въпрос.“ Това мнение се потвърждава и от други източници.[5]

И така, Аначков се връща отново в контраразузнаването, като оглавява ВГУ със Заповед І-1870 от 16 август 1972 г. и остава на този пост до края на януари 1990 г.

След края на 60-те години основните задачи на ВГУ се ограничават до контрола на чуждите дипломатически мисии и противодействието на чуждите разузнавания, но то продължава да играе важна роля и в борбата срещу „вражеските емигранти“. Но както беше показано, въпреки насочеността си към чуждите разузнавания, сравнително малка част от офицерите на ВГУ знаят поне един чужд език. Основната агентура на контраразузнаването се състои от български граждани, които работят в чуждите дипломатически мисии или имат контакти с чужди дипломати и граждани по икономическа или друга линия. Контраразузнаването обаче поддържа и доста широка агентурна мрежа извън тези среди – така например през 1965 г. то официално получава правото да вербува и чуждестранни студенти.[6]. Освен тази агентура Второ главно управление има право да извежда и агентура зад граница с цел „разработване изменниците на родината и вражеските разузнавателни центрове срещу нашата страна“.[7] Другата важна задача е контраразузнавателното обезпечаване по турска линия. След създаването на Шесто управление в Държавна сигурност въпреки предложенията на част от ръководния състав да бъдат обединени т.нар. турски отдели на подчинение на Шесто управление, това не се случва. По време на т.нар. Възродителен процес по това направление се работи много активно, при това от три отдела: 04 отдел на ВГУ, който разработва Турското посолство, български граждани, гости и прибежчици от Турция и провежда активни мероприятия; 04 отдел на Шесто управление – за борба срещу турския, циганския и румънския национализъм, вражеските прояви сред „българо-мохамеданите“ и провежданата идеологическа диверсия на СФРЮ срещу НРБ; 07 отдел на Шесто управление – за борба с тероризма, анонимната вражеска дейност, бягствата и издирване на държавни престъпници. През втората половина на 80-те години и особено след първите взривове, както и по време на т.нар. Голяма екскурзия в работата по турска линия се включват служители от поделенията на всички управления на Държавна сигурност, включително и Първо главно управление. Прави впечатление един любопитен факт. Единствено с оглед на „заслугите“, свързани с осъществяването на т.нар. Възродителен процес, кариерното израстване на някои служители се развива по известни меритократични критерии. Проявилите се офицери не само са награждавани щедро с ордени и медали, но и с повишения в длъжност и звание, а някои от тях като например Красимир Саманджиев, Пандали Бозаджиев, Сава Джендов, Георги Милушев, Чавдар Петков, Параскев Параскевов и др. правят сериозен кариерен скок в края на 80-те години, който изключително се дължи на „приноса“ им за насилствената асимилация на българските турци. Тези офицери парадоксално участват активно и в „реформирането“ на службите, като заемат в първите години след 1989 г. висши ръководни длъжности в контраразузнавателните служби. И още нещо заслужава да бъде отбелязано – повечето от тях не са били служители в отделите на Шесто управление, а на Турския отдел на ВГУ. За служителите на Шесто управление по турска линия не може да се каже, че имат успешна кариера след 1989 г., което има и своето логично обяснение.

Както беше подчертано, една от основните разлики между разузнавачи и контраразузнавачи през комунизма е, че последните имат немалко постигнати резултати в работата си. Те успяват да разгромят вътрешнополитическата опозиция, да установят контрол над армията, да се справят с вътрешнопартийните опоненти, да разгромят горянското движение и да не допуснат в България събития като тези в Унгария през 1956 г. или Пражката пролет от 1968 г., да не позволят отклонения от съветския модел на социализъм и навлизането на влияния от маоизъм или еврокомунизъм, а в средата на 80-те години –да проведат асимилационната кампания срещу българските турци. Но всичко тези „постижения“ се осъществяват по пътя на меките или твърдите директни репресии и са свързани с нарушаване и ограничаване на гражданските и човешките права. Следователно са престъпления. Престъпления, които благодарение на това, че жертвите им се подбират на „принципа на тотализатора“, държат в страх цялото население. Както отбелязва Никола Даскалов в своите спомени за „червения терор“, въздействието на лагерната система върху цялото население се дължи на липсата на установени критерии за това кой подлежи или не подлежи на „възпитание, на отсъствието на списък с деяния, заради които някой може или трябва да бъде пратен в лагер. Това автоматично освобождава служителите на комунистическите служби от необходимостта да доказват „виновността“ на набелязания от тях човек. „Произволът беше изведен до нивото на принцип и от това следваше, че след като само по едно хрумване можеха да пратят някого на лагер, то там с него могат да правят всичко.“(Даскалов, 2014, с. 41). Изключение от този принцип са само българските турци, които изцяло попадат под колелата на репресивната машина, тъй като „врагът“ сред тях е открит под различни имена – от „терористи“ и „пронационалисти“ през „религиозни фанатици“ и „вражески елементи“, до обвинения за контакти с „турското разузнаване“ и „чужди разузнавателни служби“. Целта на всички тези разнообразни категории е да могат повече подразделения на ДС да се включат и да работят по различни линии и с разнообразни методи и средства по цялото турско население. Българската Държавна сигурност е единствената служба в целия Източен блок, която в годините на т.нар. преустройство, предшествало края на режима, отново прибягва до силова репресия и употреба на оръжие. Това се случва по време на т.нар. Възродителен процес, а отличилите се в тази кампания офицери бързо израстват в кариерната стълбица през втората половина на 80-те години, някои от тях дори се превръщат в „реформаторите“ на службите за сигурност в началото на 90-те години. Втората категория резултати на контраразузнаването са свързани с разкриването на агенти на чужди разузнавания като например Иван-Асен Христов Георгиев, Стефан Бояджиев, Йордан Пенков, Димитър Димитров, Петър Стефанов и др., а също и най-вече турски и гръцки резидентурни групи. Като се имат предвид обаче методите на работа на следствието на ДС и на тоталитарната съдебна система, всички тези случаи оставят немалко съмнение в безспорността на приведените факти и доказателства, уличили осъдените в извършване на противодържавна дейност.

Разбира се, макар и по-редки, не липсват и провали в контраразузнавателната работа. Един пример – през 1957 г. министър Георги Цанков получава докладна записка от началника на Второ управление К. Каприелов и заместник-началника на Четвърто управление Л. Вакарелов относно допуснат провал при провеждане на М-3 (монтиране на подслушвателно устройство) в дома на секретаря на Израелската легация.

По време на изпълнение на задачата оперативните работници Нено Ненов, Калчо Калчев, Ганчо Атанасов и Марин Марков са заловени на място от аташето при Израелската легация – Прат, и един израелски куриер, а малко след тях и от управляващия легацията Рувен Д. Нал. Като изясняват обстоятелствата, се установява, че оперативният работник Д. Петков, който е трябвало да обезпечи охраната, е избягал от поста при появата на двамата дипломати, като е изоставил другарите си, вследствие на което е станал провала. Двама от оперативните работници, на които е било възложено да извършат монтажа, са внесли със себе си и служебни документи, а трима – пистолети. Същевременно са допуснали и грешката да оставят връхните си дрехи и да облекат работно облекло. Според показанията на оперативния работник Марин Марков от джоба на оставеното му в хола сако е изчезнал коженият му портфейл, в който са се намирали служебната му карта, личен паспорт и 15 лева. Очевидно е в чии ръце са попаднали изгубените документи. Каприелов предлага за излизане от положението да се твърди, че това е опит да се извърши обир в апартамента и че „виновните“ лица ще бъдат съдебно наказани, като при запитване за имената им следва да се дават фиктивни имена. Необходимостта от представяне на фалшиви имена произтича главно от това, че първите трима – Нено Ненов, Калчо Калчев и Ганчо Атанасов, са посещавали Израел по специални оперативни задачи. Единствената спомената санкция е срещу избягалия от поста офицер, който е разжалван и дисциплинарно уволнен.[8]

 

[1] В книгите на Димитър Иванов и в източници в интернет е посочено, че Каприелов ръководи контраразузнаването от 1956 до 1963 г. Според наличните в неговото ЛКД документи той е назначен за началник на Второ управление на 16 юли 1954 г.

[2] АКРДОПБГДСРСБНА – М, ЛКД арх. № 34344 на Каприел Каприелов.

[3] АКРДОПБГДСРСБНА – М, ЛКД № К-339, арх. № 51182 на Георги Аначков

[4] ЦДА, Фонд 1Б, опис 36 , а. е. 2302

[5] АКРДОПБГДСРСБНА – М, ЛКД на Стоян Савов

[6] ЦДА, Фонд 1 Б, опис 64, а. е. 343

[7] АКРДОПБГДСРСБНА-М, Фонд 2, опис 1, а. е. 626.

[8] АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, оп. 2, а.е. 286, л. 9-10.

Откъсът е от книгата „Държавна сигурност – предимство по наследство: професионални биографии на водещи офицери“, изд. Сиела, 2016

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Мария Дерменджиева е журналист, изследовател и преводач, магистър по румънска филология и по национална сигурност и отбрана. Автор е на десетки статии и интервюта, свързани с историята на комунизма и посткомунизма и на телевизионната поредица, излъчена по RE:TV „Дела и документи“ (2009-2010 г.). Участвала в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.
Момчил Методиев, дфн, е автор на книгите Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989 (2010) и Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава (2008). Главен редактор на сп. „Християнство и култура”. Участвал е в съставянето на документални сборници, издадени от Комисията по досиетата.